Корени

Симеон Янев е писател с твърде разностранни интереси - наред с опитите му в областта на детско-юношеската беле тристика („Но преди да изляза на ринга", „Прочетено крадешком") привлече вниманието литературно-историческото му изследване „Традиция и жанр“, един от ред ките опити да се проследи историята на даден жанр (разказа) в органична връзка с цялостния литературен развой. За нашите привички подобен творчески диапазон е немного обичаен, а и съдейки по досегашните му изяви, мнозина, предполагам, биха отдали предпочитанията си на литературния историк пред белетриста. Ала новата му книга, необичайна за автора си и като тематика (защото той не е проявявал досега по-специален интерес към Възраждането и националноосвобо дителните борби), и като жанр, подсказва и плодотворността на тяхната симбиоза. Защото ако в много отношения (богата фактическа основа, научна добросъвестности пр.) тя е труд на един прецизен учен, то умението на автора да разкрие психологическия пълнеж на отделния жест, на отделната реплика, за да изгради от отделните детайли един цялостен образ, „издава" белетриста. Разбира се, подобно деление е съвсем условно - позволявам си го, защото то ни насочва към нещо твърде съществено в замисъла на книгата: да се видят три ярки фигури от нашата история, обединени около кулминацията на националноосвободителното ни движе ние - Априлското въстание, - и в пълнотата на интимно-психологическото си битие, и като изразители на отделни страни от националната ни характерология. В краткия предговор С. Янев пише: „В Панагюрище... са събрани един до друг трима големи водачи на Априлското въстание - Георги Бенковски, Панайот Волов и Захари Стоянов. Още от първите класове на училището научаваме каква голяма и колко чиста обич към отечеството ги е сродя вала. Но различията между тях - разли 8 Литературиа мисъл, кн. 8 чия, които дават лица на тяхното родолю бие, са интригували малко хора след „Записки по българските въстания". „Тези различия - различия на характе рите, различия на биографиите, различия на целите и на общуването им с народа, - запечатани освен в голямата българска книга на Захари Стоянов, са останали и в хиляди спомени на въстаници и очевидци; те са дълбоко в духа на въстанието. На гребена на един поврат в историята, те, към всичкото дотук, не изразяват само себе си; те изразяват релефно и високо националната характерология, националната психология от различни страни, националния живот в неговата традиция и в тръпното присъствие в него на новото време. " От тази отправна точка тръгва С. Янев, за да изгради един своеобразен есеистичен триптих. А съпоставени помежду си, и тримата се разкриват в нова светлина, открояват нови черти от своето присъст вие в голямото дело. Така например в есето, посветено на Бенковски, авторът превръща в своя изходна точка онова, което досега ебило препъникамък за толкова изследователи - енигматичното двуединство на Гаврил Хлъ тев и Георги Бенковски, невероятното прераждане на дребния вагабонтин в легендарен войвода. (В това отношение той се позовава на Иван Хаджийски, пръв отбелязал с рядко проникновение вътреш ния драматизъм на тази сложна личност.) И с това вече е открита не само възмож ността да се обясни противоречивото му поведение - открит е вътрешният двигател на постъпките му, които, видени в нова светлина, разкриват истинската си цел и значимост: . . . неговата цел е била не да освободи Бъл гария, а да освободи бълга рина" (разр. С. Я.) — да го освободи от робското у него, наслоявано цели пет столетия.

Не ме учудва, че в дома на акад. Дмитрий Лихачов в Ленинград виждам много и много български книги. Учудва ме, че в която от тях и да надникна, виждам колко внимателно е била прощудирана. Дори заглавия, които нямат пряко отношение към заниманията на съветския учен, са прочетени с педантична добросъвестност. Дълго трябваше да се добирам до този дом, отдалечен от центъра, но пъ туването през Ленинград винаги доставя удоволствие, особено сега, когато всич ко - и Зимният дворец, и Адмиралтейската игла - е в предпразнични скели. Акад. Лихачов живее в новите квартали, отвъд Нева, минава се Витебск, на просторния булевард „Жданов", непосредствено до къщата, в която се е крил Ленин (сега превърната в музей). Любезният домакин ми разказва, че това някога е било извън града, затънтено и глухо място, скрито от царските агенти и полицията. Пред входа на единствената запазена дървена къща е поставен паметник на Ленин. Връщаме се в хола, за да видя още една историческа реликва. В духа на изоставената стара традиция на стената виси голям портрет на родителите на Лихачов. Снимката е правена преди 100 години, както личи от вестника, с който е облепена отзад - точно по време на освободителната Руско-турска война. Дмитрий Сергеевич е в течение на всичко, което се прави у тях и у нас за увековечаване на тази славна годишнина. Когато сядаме в кабинета му, го помолвам да ми разкаже с няколко думи как и кога е възникнал у него интерес към древната руска литература? Как е започнал неговият път на учен и изследовател? - Интерес към древноруската литература възникна в мен още в университета, когато постъпих студент, но по английска филология. Отначало се занимавах с Шекспир, а после някак изведнъж ме привлякоха родните брегове, руските теми и особено древноруската литература. И завърших университета по древноруска специалност. Занимавах се с повестите на Патриарх Никон и със XVII в. След това работих като редактор в издателство и там подготвих за печат книгата „Обозрение на руските летописни сводове" от акад. Шахматов. Тогава реших да се заема и сам с древноруското летописание. Най-напред в него ме увлече неговата сложност. Сложната тема е интересна за учения, простата тема не може да увлече. А пред мен бе една текстологическа тема с огромно количество ръкописи. И така от редактиране книгата на Шахматов аз преминах към собствени разработки. Обърнах се към Адрианова-Перец и с нейна помощ започнах да се занимавам с летописанието. Още преди войната, през 1937—1938 г., постъпих в 25 Института за руска литература при акад. Орлов, в сектора за древноруска литература, където работя и досега.