Янев

Докато общата история на нашата литература разполага вече с цялостни, макар и будещи в някои отношения критическо недоволство трудове, историята на литературния жанр е още в пионерски етап. Би било силно да се каже дори, че книги от рода на рецензираната се „броят на пръсти" в нашето литературознание. Разбира се, ако само с това се изчерпваха достойнствата на „Традиции и жанр", тя едва ли би представлявала интерес за критикоаналитичното внимание. Но книгата е съ държателно и в редица отношения приносно изследване на закономерностите в жанровото развитие на един от най-активните и оперативни" жанрове на литературата ни - жанра на разказа. Макар и с някои уговорки, рецензираната книга с основание би могла да бъде разглеждана като умно написана глава от бъдещата историческа поетика на жанровете в бъл гарската литература. Макар че изследването има за обект жанровото развитие на разказа, авторът е дал в началото на книгата си бегла, но целенасочена представа за картината на Междужанровите отношения през втората половина на миналия и началото на на стоящия век. При това координатите на тази картина обхващат не само българския, а и европейския и американския литературен процес. Правилно, макар и мимоходом, е отбелязано унисонното развитие на българския литературен процес в жанрово отношение със световния литературен процес в края на миналия и началото на настоящия век. Същевременно вярно е посочена различната изходна точка на нашия и световния литературен процес, водещи към сходен резултат. В тази насока Янев се опира на ценното изследване (на което посвещава и кратка характеристика) на Г. Д. Гачев „Ускорено развитие на ли- тературата“ и на прозорливото обобщение на Т. Жечев за специфичното историческо развитие на българската проза. Авторът на изследването обаче дава значително по-пълна и задоволителна причинна обосновка за своеобразието и самобитността на нашето разказово-жанрово развитие. Янев само маркира в скоби съвпадението процес в ориентацията им към разказа като „домашно стечение на обстоятелст вата", от една страна, и обективни исторически закономерности, от друга. Струва ми се, че този факт, знаменателен сам по себе си, заслужава по-голямо внимание от гледище на ускореното развитие на нашата литература. Едва ли би било правилно този факт да се обяснява еднозначно - само като стечение на обстоятелства. Добрият „шанс“ за изостаналата в своето развитие българска литература е, че тя навлиза в своя решителен, ускорен етап с жанр, който, от една страна, е най-подходящ за нейните културно-социални и национални условия и възмож ности, а, от друга - световният литерату рен процес може да и предложи образци в същия този жанр. По този начин тя успява бързо да „навакса" изоставането си, без да рискува националното си свое образие, защото се касае не за механично влияние, а за органично успоредяване на развитието и за изпълване на една жанрова форма със собствено, национално съдържа ние. Впрочем тук трябва да коригираме автора по отношение развитието на разказа в руската литература, който също в началото се развива в един жанр с повестта. 2 Правилно според мене за сегашното състояние на изследванията на новелата и разказа в българската, пък и в чуждата литература, той решава терминологиче ската проблема, която изниква пред него още в началото на изследването му. Наистина би могло да се възрази дали да признаем за меродавен не дотам прецизния и често дори погрешен количествен признак, с който практиката си служи, за да разграничи разказа от новелата, защото има по-достоверни, научно-съдържателни признаци за теоретическото им описание и критическата им класификация, но в последна сметка Янев е прав, защото българският разказ не прави изключение от онова, което Шубин в цитираното изследване сочи за световния разказ от края на XIX в. „Разказът в този вид - пише съветският изследовател, - в който се е оформил в края на XIX в., изцяло поема в себе си и такава разновидност на прозата като новелата и ред други по-свободни структури, неполучили самостоятелни означения.

Симеон Янев е писател с твърде разностранни интереси - наред с опитите му в областта на детско-юношеската беле тристика („Но преди да изляза на ринга", „Прочетено крадешком") привлече вниманието литературно-историческото му изследване „Традиция и жанр“, един от ред ките опити да се проследи историята на даден жанр (разказа) в органична връзка с цялостния литературен развой. За нашите привички подобен творчески диапазон е немного обичаен, а и съдейки по досегашните му изяви, мнозина, предполагам, биха отдали предпочитанията си на литературния историк пред белетриста. Ала новата му книга, необичайна за автора си и като тематика (защото той не е проявявал досега по-специален интерес към Възраждането и националноосвобо дителните борби), и като жанр, подсказва и плодотворността на тяхната симбиоза. Защото ако в много отношения (богата фактическа основа, научна добросъвестности пр.) тя е труд на един прецизен учен, то умението на автора да разкрие психологическия пълнеж на отделния жест, на отделната реплика, за да изгради от отделните детайли един цялостен образ, „издава" белетриста. Разбира се, подобно деление е съвсем условно - позволявам си го, защото то ни насочва към нещо твърде съществено в замисъла на книгата: да се видят три ярки фигури от нашата история, обединени около кулминацията на националноосвободителното ни движе ние - Априлското въстание, - и в пълнотата на интимно-психологическото си битие, и като изразители на отделни страни от националната ни характерология. В краткия предговор С. Янев пише: „В Панагюрище... са събрани един до друг трима големи водачи на Априлското въстание - Георги Бенковски, Панайот Волов и Захари Стоянов. Още от първите класове на училището научаваме каква голяма и колко чиста обич към отечеството ги е сродя вала. Но различията между тях - разли 8 Литературиа мисъл, кн. 8 чия, които дават лица на тяхното родолю бие, са интригували малко хора след „Записки по българските въстания". „Тези различия - различия на характе рите, различия на биографиите, различия на целите и на общуването им с народа, - запечатани освен в голямата българска книга на Захари Стоянов, са останали и в хиляди спомени на въстаници и очевидци; те са дълбоко в духа на въстанието. На гребена на един поврат в историята, те, към всичкото дотук, не изразяват само себе си; те изразяват релефно и високо националната характерология, националната психология от различни страни, националния живот в неговата традиция и в тръпното присъствие в него на новото време. " От тази отправна точка тръгва С. Янев, за да изгради един своеобразен есеистичен триптих. А съпоставени помежду си, и тримата се разкриват в нова светлина, открояват нови черти от своето присъст вие в голямото дело. Така например в есето, посветено на Бенковски, авторът превръща в своя изходна точка онова, което досега ебило препъникамък за толкова изследователи - енигматичното двуединство на Гаврил Хлъ тев и Георги Бенковски, невероятното прераждане на дребния вагабонтин в легендарен войвода. (В това отношение той се позовава на Иван Хаджийски, пръв отбелязал с рядко проникновение вътреш ния драматизъм на тази сложна личност.) И с това вече е открита не само възмож ността да се обясни противоречивото му поведение - открит е вътрешният двигател на постъпките му, които, видени в нова светлина, разкриват истинската си цел и значимост: . . . неговата цел е била не да освободи Бъл гария, а да освободи бълга рина" (разр. С. Я.) — да го освободи от робското у него, наслоявано цели пет столетия.