любов

Не ми беше определено да избирам сам политическата насоченост на жи вота си. В края на Първата световна война, баща ми, разбунтуван войник, се е завърнал от фронта със самочувствието на болшевик. Създал партийна група в своето село, участвувал в Септемврийското въстание в Харманлийския край, а през 1925, вече преселник в града, станал член на тамошната военна партийна организация. Когато съм бил на два месеца, баща ми ебил арестуван (Априлските съби тия), хвърлен в казармения кладенец, бит със шомпли до оголване на дясната му бедрена кост (тя и досега епокрита само с тънка гранава кожица) и осъден (с конфискация на цялото му бедно имущество). Подобни неща ставаха с него и по-късно, когато аз бях по-голям. Тогава вече ги изживявах лично. Имаше у дома тежки дни, тежки години и вечери, в които съм чувал как мама укорява тати: „Ти щом си искал са оправяш света, защо си се же нил, защо раждахме деца!" „Трай Дяле - отговаряше в тъмното тати - ще го оправим тоя свят и ще те заведа в Москва да я видиш!"

В цялата си многолика дейност на учен и общественик, на педагог и публицист Асен Златаров е преди всичко човек с благородно и отзивчиво сърце, отдал се всецяло в служба на народа. Неговите демократични идеали, прогре сивни убеждения и високо гражданско съзнание се проявяват и в разнообраз ната му литературно-публицистична дейност. За своите съвременници той „апостол-възрожденец" - носител на възвишена честност и нравствена доблест, „воин и рицар на правдата и свободата“, символ на научна зрелост и човешка мъдрост, който в духовното общуване с хората се раздава с аристократична щедрост. e Цялото творческо дело на големия учен, публицист, литературен критик и изкуствовед носи белезите на висока естетическа култура. С универсалния си дух, с култа си към възвишеното Златаров се издигна и до художественото творчество. Неговото естетическо отношение към действителността му позволява да възприема същността на предметите и явленията и взаимната им връзка в природата и обществото. Стимул за многостранната си дейност Златаров намира в напътствените думи на Ж. Жорес: „Идете сред хората, работете за тях, за доброто и красотата и вие ще бъдете щастлив. И Израснал в духовно богата среда, наследил от майка си мечтателност поетичен дух, нежният юноша с увлечение чете руска и световна класика. Вълнува се от „Под игото“, „Чичовци“ и „Епопея на забравените“, рецитира „Калиопа“ и „Арменци". Разностранните му интереси насочват студента по химия към лекциите по естетика и литература на д-р К. Кръстев в Софийския университет и към лекциите по литература на Бернар Бувие в Женевския университет. Натрупал знания и впечатления, младият Златаров прави първите си литературни опити. Годината е 1905. Под псевдонима „Ася "излизат от печат неговите „Волни стихове". Постепенно в стиховете се появяват и социални мотиви. Научил за освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, като студент в Женева Златаров на един дъх написва стихотво рение, с което се присъединява към „великото и трогателно поведение на бъл гарските студенти"

Може би всеки сатирик трябва да напише книга като „Викове“, за да знаем как се ражда сатиричният гняв, как поетът изстрадва своята безпощадност. Светът на Добри Жотев, съкровеният, непоказван никога така цялостно, е във „Викове". Не болен, а открит за човешките болки, не развълнуван, а неумолимо разтърсван от човешките молби“ и „повели" - това е личен свят, побиращ огромната тревога на съвремието. От Викове" нататък ще знаем, че поетът носи душа, превърната „цялата в слух", че в нея си „вбива" световната мъка и че той през болката ще призовава: „Викайте! Викайте! Викайте!" Но не страдалец е поетът, състрадавайки. Човешките „викове“ са посрещани от него с жадни въпроси и терзанието е терзание на размисъла, мъчението да отговориш... Сатиричните поеми „На гости у дявола“ се раждат през петдесетте години. След спонтанния израз на възторга от победата, от революционното сътворяване на свобо дата, след опиянението на отприщените сили и безкрайно разкритите хоризонти... идват посещенията" у Дявола, мъчителните беседи в сумрака и вече - придирчивият поглед наоколо, навсякъде, навътре в човешките души... Тогава искрени ли са били стиховете от „Жажда"? Не са ли били те съответната дан на времето, което беше вре ме на митинги, агитки, песни и речи? Не бяха ли те стихове, които поетът като гражда нин в крак с времето си можеше да си позволи, докато в душата му се е провирало съмнение? Или те бяха последните маршове на празника преди трудната делничност? Не е така - нито са участие в литературния живот без вътрешно вълнение, нито сле ди на заглъхваща радост. „Жажда“, както и всички следващи книги на Добри Жотев, го представя такъв, какъвто е в момента - в радостта от победата и мечтата, в собст вената си младост и в младостта на своята социалистическа държава. Сатиричният дух се е явил по-късно и глас му е бил даден. Но в какви ли вътрешни сътресения е ставала промяната! Малко ли е дръзкия изчислител на петилетките да видим „снизан" до коляното на злоречивия Дявол с оплакване: ... .. в гърдите ми мъка жежи... Мефисто, ти бродиш в душата човешка, Мефисто, прозри и кажи!"? Малко ли е след песните „Наша майко, светла революцийо" да ни се изпречи „Човекът зрителна измама“ или да бъдем въвлечени в големия „Маскарад на лъжата"? Сред подобни въп роси именно се намесват поемите от сборника „Викове" - творби страстни, дълбоко трагични, издаващи грамаден устрем за разрешение, за вярна посока. Те обясняват душевното състояние на поета в периода, когато започва сатиричното си творчество, и са показателни за ония негови индивидуални качества, които му налагат да бъде сатирик. Но преди да се обръщаме към стиховете, нека имаме предвид едно пряко обясне ни