Жотев

Познавам писателя от много години. С него ме свързват спорове и открове ни разговори, многократно съм присъствувала на срещите му с читателите, на радостта и огорченията му... Но въпреки това, винаги когато ми се е налагало да обобщя впечатленията си от него, съм се чувствувала безпомощна, фразите ми звучат книжно пред това „живо“ творческо дело, изстрадано в преизподнята на един постоянен и трескав напор от мисли и чувства; думите му изглеждат тесни, за да поберат мащабите на неговото поетично вълнение, станало съдба, и все ми ми се струва, че до всеки от читателите му е стигнало нещо, което на мен се е изплъзнало. Мога да твърдя даже, че при всяка нова среща с познатия Добри Жотев аз заставам пред него с любопитството на непозната. Това може би определи подхода и акцента в моята анкета с писателя, в която се опитвам да докосна сложните и твърде интимни процеси на творческото пресътворяване, да се добера, доколкото това е възможно, до скритите пътища, по които автентичното битие се превръща в художествена действителност. Със съзнателното отвеждане на вниманието към житейската „одисея" на писателя в предлагания откъс от нашите разговори аз целех да провокирам не само активизирането на спомена, но и пределната достоверност на още непреработената от творческото въображение житейска реалност. Затова, струва ми се, този откъс би могъл да хвърли известна светлина върху източниците и логиката на съзряване в една значителна част от творчеството на Добри Жотев. Разговорите, които водихме, наблюденията ми и дори самото заглавие на сборника Ви „Преживени разкази“ ме карат да мисля, че автентичността на случ ката и преживяването стоят в основата не само на поетичните, но и на белетристичните Ви творби. - Така е - моите разкази в по-голямата си част са автентични. Някои от разказите ми, като „Чика Груя" например, от край до край се покриват с действителни събития, върху които са изградени. Въобще в „Преживени разкази и „Вълчи вървища" всички случки и герои са взети от действителността и мога да кажа, че нарушаването на автентичността в тях е дотолкова, че по същество не е нарушаване. Почти навсякъде прототиповете са непроменени в образите на разказите и се покриват с тях (аз не съм писател-измислител). Макар че в сборника ми „По пътищата“ образите се оформяха малко по-сложно и имат по-комбинирана биография.

Може би всеки сатирик трябва да напише книга като „Викове“, за да знаем как се ражда сатиричният гняв, как поетът изстрадва своята безпощадност. Светът на Добри Жотев, съкровеният, непоказван никога така цялостно, е във „Викове". Не болен, а открит за човешките болки, не развълнуван, а неумолимо разтърсван от човешките молби“ и „повели" - това е личен свят, побиращ огромната тревога на съвремието. От Викове" нататък ще знаем, че поетът носи душа, превърната „цялата в слух", че в нея си „вбива" световната мъка и че той през болката ще призовава: „Викайте! Викайте! Викайте!" Но не страдалец е поетът, състрадавайки. Човешките „викове“ са посрещани от него с жадни въпроси и терзанието е терзание на размисъла, мъчението да отговориш... Сатиричните поеми „На гости у дявола“ се раждат през петдесетте години. След спонтанния израз на възторга от победата, от революционното сътворяване на свобо дата, след опиянението на отприщените сили и безкрайно разкритите хоризонти... идват посещенията" у Дявола, мъчителните беседи в сумрака и вече - придирчивият поглед наоколо, навсякъде, навътре в човешките души... Тогава искрени ли са били стиховете от „Жажда"? Не са ли били те съответната дан на времето, което беше вре ме на митинги, агитки, песни и речи? Не бяха ли те стихове, които поетът като гражда нин в крак с времето си можеше да си позволи, докато в душата му се е провирало съмнение? Или те бяха последните маршове на празника преди трудната делничност? Не е така - нито са участие в литературния живот без вътрешно вълнение, нито сле ди на заглъхваща радост. „Жажда“, както и всички следващи книги на Добри Жотев, го представя такъв, какъвто е в момента - в радостта от победата и мечтата, в собст вената си младост и в младостта на своята социалистическа държава. Сатиричният дух се е явил по-късно и глас му е бил даден. Но в какви ли вътрешни сътресения е ставала промяната! Малко ли е дръзкия изчислител на петилетките да видим „снизан" до коляното на злоречивия Дявол с оплакване: ... .. в гърдите ми мъка жежи... Мефисто, ти бродиш в душата човешка, Мефисто, прозри и кажи!"? Малко ли е след песните „Наша майко, светла революцийо" да ни се изпречи „Човекът зрителна измама“ или да бъдем въвлечени в големия „Маскарад на лъжата"? Сред подобни въп роси именно се намесват поемите от сборника „Викове" - творби страстни, дълбоко трагични, издаващи грамаден устрем за разрешение, за вярна посока. Те обясняват душевното състояние на поета в периода, когато започва сатиричното си творчество, и са показателни за ония негови индивидуални качества, които му налагат да бъде сатирик. Но преди да се обръщаме към стиховете, нека имаме предвид едно пряко обясне ни