човешка

След тежкото, обременено Средновековие в градските капиталистически среди, а впоследствие и в аристократичните центрове на Италия (особено на първо време в най-мощното буржоазно, делово и банково средище - Флоренция) покарват първите кълнове на новата пролет - Възраждането. Опитните, материалистично насочени флорентински търговци и банкови среди създават здрава връзка със земните блага и интереси. Изтласкват на преден план реали стичните тежнения и прояви на човешката природа - страстите и конфликтите, произтичащи от тях. Създава се нова атмосфера - в нея се озовава Петрарка. На челно място излиза развълнуваната човешка личност със своите неудържими копнежи за лично утвърждаване. У Петрарка това постоянно безпокойство, безспирно дирене, непрестанен стремеж към възход намира най-възвишен израз. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство, — неутолимата жажда за слава - друго мощно средство за изявяване на личността и за осеняването й с величие. В един по-низшестоящ план това безпокойство, този копнеж се изразяват ту в дълги странствувания из Европа (Франция, Италия, Ренания, Фландрия), ту в усамотявания сред провансалската природа, най-вече край изворите на Воклюз Сорга, в или меланхолия и в и край поречието на мечти. сладък унес тревожни Петрарка черпи сили и намира широк простор за своята разтворена към света душа и в античната култура, в случая най-вече латинска, и в тази на Възраждането - и двете тъй близки и сходни по съдържание, по реалистична насоченост, тъй скъпи за утвърждаващите се свежи материалистични сили на новото общество. Поетът усвоява класическия латински език до съвършенство и написва на него всичките си съчинения с изключение на „Канцониере“ (стиховете за Лаура) и на „Триумфи“ (алегорично-схоластична по средновековни схеми поема, изпълнена с чувство на умора от живота и с желание за покой). Петрарка пръв разкрива ясно и категорично духовните пътища, лежали толкова време под праха на Средновековието. За това заслужено се говори за поета като за патриарх, като за баща на хуманизма. Петрарка не счита гръцката литература за по-голяма и по-ценна от латинската, но изпитва желание да се запознае и с нея, като е скътал в библиотеката си трудове от гръцки автори (например Омир и Платон) дори на няколко пъти се е заемал с изучаване на гръцки език.

Може би всеки сатирик трябва да напише книга като „Викове“, за да знаем как се ражда сатиричният гняв, как поетът изстрадва своята безпощадност. Светът на Добри Жотев, съкровеният, непоказван никога така цялостно, е във „Викове". Не болен, а открит за човешките болки, не развълнуван, а неумолимо разтърсван от човешките молби“ и „повели" - това е личен свят, побиращ огромната тревога на съвремието. От Викове" нататък ще знаем, че поетът носи душа, превърната „цялата в слух", че в нея си „вбива" световната мъка и че той през болката ще призовава: „Викайте! Викайте! Викайте!" Но не страдалец е поетът, състрадавайки. Човешките „викове“ са посрещани от него с жадни въпроси и терзанието е терзание на размисъла, мъчението да отговориш... Сатиричните поеми „На гости у дявола“ се раждат през петдесетте години. След спонтанния израз на възторга от победата, от революционното сътворяване на свобо дата, след опиянението на отприщените сили и безкрайно разкритите хоризонти... идват посещенията" у Дявола, мъчителните беседи в сумрака и вече - придирчивият поглед наоколо, навсякъде, навътре в човешките души... Тогава искрени ли са били стиховете от „Жажда"? Не са ли били те съответната дан на времето, което беше вре ме на митинги, агитки, песни и речи? Не бяха ли те стихове, които поетът като гражда нин в крак с времето си можеше да си позволи, докато в душата му се е провирало съмнение? Или те бяха последните маршове на празника преди трудната делничност? Не е така - нито са участие в литературния живот без вътрешно вълнение, нито сле ди на заглъхваща радост. „Жажда“, както и всички следващи книги на Добри Жотев, го представя такъв, какъвто е в момента - в радостта от победата и мечтата, в собст вената си младост и в младостта на своята социалистическа държава. Сатиричният дух се е явил по-късно и глас му е бил даден. Но в какви ли вътрешни сътресения е ставала промяната! Малко ли е дръзкия изчислител на петилетките да видим „снизан" до коляното на злоречивия Дявол с оплакване: ... .. в гърдите ми мъка жежи... Мефисто, ти бродиш в душата човешка, Мефисто, прозри и кажи!"? Малко ли е след песните „Наша майко, светла революцийо" да ни се изпречи „Човекът зрителна измама“ или да бъдем въвлечени в големия „Маскарад на лъжата"? Сред подобни въп роси именно се намесват поемите от сборника „Викове" - творби страстни, дълбоко трагични, издаващи грамаден устрем за разрешение, за вярна посока. Те обясняват душевното състояние на поета в периода, когато започва сатиричното си творчество, и са показателни за ония негови индивидуални качества, които му налагат да бъде сатирик. Но преди да се обръщаме към стиховете, нека имаме предвид едно пряко обясне ни