Библиографски раздел

* * * Разговор за съвременната белетристика: Андрей Гуляшки, Георги Марков, Милчо Радев

Free access
Статия пдф
1061
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Редакцията на списанието се обърна към белетристите Андрей Гуляшки, Георги Марков и Милчо Радев със следните въпроси: Какви пътища измина социалистическата ни белетристика през двадесетилетието? Какви основни моменти виждате в нейното развитие (съответно в развитието на романа, повестта или разказа)? Към какви главни проблеми и конфликти от нашето съвремие проявявате особен интерес? Кои явления на социалистическото преустройство, кои проблеми на човека от града и селото, на интелигенцията и младежта Ви занимават във Вашето творчество? Кои увлечения смятате за вредни в съвременната белетристика? От какъв род чужди влияния се освобождава тя, за да се развива поплодотворно? Какъв неизпълнен дълг има пред читателя нашата белетристика? Какви нерешени задачи виждате пред нея? Какви страни от традицията смятате, че могат да бъдат ползотворно развити от съвременния белетрист? В каква посока виждате новаторските търсения на съвременния белетрист? В какво направление са Вашите собствени дирения на нови начини за изказ? Какви нови елементи на белетристична техника, на жанрово обогатяване и преливане на жанровете според Вас влизат в понятието за съвременна белетристика? Как се пречупват те в собственото Ви творчество като Ваши собствени предпочи тания?

Библиографски раздел

Разговор с Емилиян Станев: Достоверност и истина

Free access
Статия пдф
1990
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ат. Н.: Бяхме привикнали най-значителните творби на художествената проза у нас да са написани в т. нар. „обстоятелствен стил“. Но ето, че Вие, след като създадохте „Иван Кондарев“, ни изненадахте. Без да пренебрегвате „изобразителните“ възможности на повествованието, в „Легенда за Сибин“ и „Антихрист" давате преднина на философския анализ, на размисъла. Мисля, че пре ходът към нов стил личи дори при съпоставка на двете творби: докато в „Легенда“ сюжетът е все още водещ, в „Антихрист“ е ръководна драмата на мисълта - Теофил предварително анализира разказваното. Критиката тепърва ще ни обясни тази важна стъпка на нашата белетристика. Тук не са приложими отговорите, които в чужбина се дават на сходни въпроси. В „Антихрист" движението към (условно казано) аналитична проза“ е много самобитно: не се избягват, напротив - обогатяват се националните ни книжовни традиции. Ала преди да сме дочакали обяснението на критиците, би било по-любопитно да чуем от Вас каква вътрешна потребност сте почувствували Вие - безспорен майстор на художественото описание - да преминете към стил, в който вземат преднина разсъждението и анализът. Ем. Ст.: Едва ли може да се нарече вътрешна потребност. Стилът се наложи от самото съдържание. Трябваше да мисля и да говоря като Теофил монаха, еретика, убиеца и пр., без да се замислям какво представлява този стил, кому ще се хареса и доколко напомня някакъв друг стил. Изобщо смятам, че писателят малко се интересува от школи, стилове и литературни теории. Поне не се интересувам и винаги изпитвам недоумение и досада, когато чета или слушам литературни теории. аз Am. Н.: Много добре разбирам Вашето недоверие към литературната теория, колкото и да ме докача това професионално. Но нали преди няколко години, когато започнахте да публикувате части от „Легенда за Сибин", в едно свое интервю (мисля във в. „Литературен фронт") Вие сам обърнахте внимание върху нуждата от философска струя в съвременната ни художествена проза. Не е ли това повеля на времето? Ем. Ст.: Да, наистина. Вече не би могло да се пише точно така, както се е писало преди години. Расте мисловността на нашия съвременник. Увеличава се неговият капитал от знания. Това, което наричате „обстоятелствено повествование", скоро вече няма да го задоволява напълно. Белетристиката трябва да се доближи до новия си читател, като засили философското си съдържание.

Библиографски раздел

Разговор с дъщерята на Захари Стоянов

Free access
Статия пдф
2167
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С единствената дъщеря на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова Громбах съм имал много срещи и разговори, на различни места, при различни обстоятелства. Повечето от тях са били в родното село на баща й - Медвен, Сливенско. Обикновено те са ставали в Ченковата къща, където тя отсяда, в къщата на баба ми Стефана Стойнова-Попова, при разходка до Синия вир. Срещали сме се и във вилата на ОНС в Сливенските бани, и в Почивния дом на писателите - Варна. Най-целенасочени разговори за нейния баща се състояха на 17 август 1967 г. и на 16 юли 1974 г. в с. Медвен, в присъствието на Райна Тончева, учителка-пенсионерка, дъ щеря на доскоро живата най-малка сестра на 3. Стоянов - Йова Стоянова-Попова. Захаринка Стоянова е родена на 4 април 1890 г. в Русе, т. е. след смъртта на баща си. За него тя знае от майка си - Анастасия Стоянова-Обретенова, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Учи в пансион в гр. Мюнхен. Омъжва се за инж. Вилхелм Громбах, загинал трагично в хитлеристките концлагери. Сега живее в гр. Аугсбург, ГФР. 1850. Неколкократно Захаринка Стоянова потвърди рождената година на 3. Стоянов - „Тази година, казва тя, е вписана и в гробницата-музей в гр. Русе." В писмо до мен от 5 ноември 1973 г. тя пише: „Доколкото зная от майка си, годи ната на рождението на моя баща е1850, но не зная кой месец." Много темпераментно 3. Стоянова опровергава твърдението, че дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, е била осиновена от баща й. (Вж. „Спомени на Арабаджията" от Вл. Игнатов, шести откъс, в. „Антени", бр. 8, от 22. ІІ. 1974 г.) „Вярно е, че баща ми е поддържал дъщерята на своя другар от поборничеството в учението й, но юридически акт на осиновяване не еимало." Райна е била утеха за 3. Стоянов и съпругата му след смъртта на дъщеря им Аглика, родена в 1886 г. и починала на две години. „Мнозина мислят, че Захари Стоянов е роден в сегашната къща-музей. В действи телност негово родно място е двукатна къща в същата махала Юрта, строена от прадядо ми Джендо Димитров Далакчиев" (сега тя е известна като къща на Христо Димитров Георгиев от ансамбловата група „Хайдутовите къщи" - б. а.). T. А къщата-музей е строена от баща му Стоян Джеджев Далакчиев през 1855 г., е. 3. Стоянов е заведен там петгодишен." 3. Стоянов е знаел превъзходно френски език. Когато във Франция са го запи тали откъде знае така добре езика, той се усмихнал: „От Медвенския университет." (В Записките на Васил Ат. Лолов - ДИА, инв. оп. І В, се дава подробно описание на учебната програма на медвенското училище, където според автора се е учил и 3. Стоя нов в годините 1856-1862. Тук са се изучавали гръцки и турски език.) 3. Стоянова разказва един интересен случай, който е запомнила от майка си: Агенти на руския царизъм са предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчно перо техните господари (Катковци и Гирсовци, както се изразява 3. Стоянов). Той отговорил с горда усмивка:

Библиографски раздел

Разговор с академик Ладислав Штол

Free access
Статия пдф
2490
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Другарю Штол, Вие сте връстник на Юлиус Фучик, Бедржих Вацлавек, Курт Конрад и на други представители на чешката марксическа критика от 30-те години. Как виждате участието на тази традиция в съвременния литературен процес, На този въпрос ще Ви отговоря косвено: убеден съм, че ако назованите от Вас предста вители на марксическата литературна критика, които жертвуваха живота си в борбата срещу фашизма, бяха останали между нас, в областта на литературата нямаше да се стигне до онази злополучна дезориентация, на която бяхме свидетели в кризисния период на 1968 г. По този начин традицията на Фучик, Вацлавек и Конрад участвува в съвременността като едно постоянно живо наследство. 2. Вашата книга „За формата и структурата в словесното изкуство“, в която правите историческа преценка на руската формална школа и пражкия литературен структурализъм, предизвика широк отзвук. Към кои съвременни тенденции в литературознанието тук взимате критическо отношение? Тази книга писах през 60-те години, по времето, когато у нас в областта на литературната наука и критика добиваха надмощие онези ревизионистични и немарксистки тенденции, които до голяма степен подготвиха идеологическата атмосфера на кризисния период. Беше необходимо критически да се преразгледат преди всичко тенденциите на фалшиво обяснение и неразбиране на социалната същност на човека, антропологическите представи за абстрактния човек изобщо, симптоматичният анти историзъм, структуралистичният иманентизъм, тенденциите на обективистично разбиране на литературния процес и т. н. Това, от една страна. От друга страна, трябваше критически да се обърне внимание на отживелиците на вулгарния социологизъм, позитивистичния биографизъм, неспособността на историческата фактография да отличи същественото от несъщественото и т. н. 3. С какво Ви инспирира съветското литературознание и какъв е според Вас неговият принос в развитието на световното литературознание? Бих казал, че основен източник на инспирация е преди всичко поуката, която ни дава шестдесетгодишният опит на съветската литературна наука. За литературоведа няма нищо понапътствуващо от тази повече от полувековна история на съветската литературна теория, нейните борби, грешки и в крайна сметка правдиво познание. В този аспект може да се оцени приносът на съветската литературна наука в световното литературознание. Oт 4. Как разбирате разликата между литературната критика и литературната наука в оценката на художествената творба? Със своите основни теоретични проучвания, със своя историко-изследователски принос литературната наука въоръжава методологически литературния критик. Нито един марксически критик с чувство на отговорност не може да мине без такова научно оръжие, което дава възможност да се проникне в закономерностите на литературния процес. Както вече съм имал възмож ност да кажа и на друго място, критикът трябва да постигне правдива оценка на художестве ното произведение по пътя на обективния анализ и за тази цел трябва да бъде въоръжен с познания по естетика, история и теория на изкуството, с прогресивен научен мироглед.

Анкети

Библиографски раздел

„Аз не съм писател-измислител” (Разговор с Добри Жотев)

Free access
Статия пдф
2599
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Познавам писателя от много години. С него ме свързват спорове и открове ни разговори, многократно съм присъствувала на срещите му с читателите, на радостта и огорченията му... Но въпреки това, винаги когато ми се е налагало да обобщя впечатленията си от него, съм се чувствувала безпомощна, фразите ми звучат книжно пред това „живо“ творческо дело, изстрадано в преизподнята на един постоянен и трескав напор от мисли и чувства; думите му изглеждат тесни, за да поберат мащабите на неговото поетично вълнение, станало съдба, и все ми ми се струва, че до всеки от читателите му е стигнало нещо, което на мен се е изплъзнало. Мога да твърдя даже, че при всяка нова среща с познатия Добри Жотев аз заставам пред него с любопитството на непозната. Това може би определи подхода и акцента в моята анкета с писателя, в която се опитвам да докосна сложните и твърде интимни процеси на творческото пресътворяване, да се добера, доколкото това е възможно, до скритите пътища, по които автентичното битие се превръща в художествена действителност. Със съзнателното отвеждане на вниманието към житейската „одисея" на писателя в предлагания откъс от нашите разговори аз целех да провокирам не само активизирането на спомена, но и пределната достоверност на още непреработената от творческото въображение житейска реалност. Затова, струва ми се, този откъс би могъл да хвърли известна светлина върху източниците и логиката на съзряване в една значителна част от творчеството на Добри Жотев. Разговорите, които водихме, наблюденията ми и дори самото заглавие на сборника Ви „Преживени разкази“ ме карат да мисля, че автентичността на случ ката и преживяването стоят в основата не само на поетичните, но и на белетристичните Ви творби. - Така е - моите разкази в по-голямата си част са автентични. Някои от разказите ми, като „Чика Груя" например, от край до край се покриват с действителни събития, върху които са изградени. Въобще в „Преживени разкази и „Вълчи вървища" всички случки и герои са взети от действителността и мога да кажа, че нарушаването на автентичността в тях е дотолкова, че по същество не е нарушаване. Почти навсякъде прототиповете са непроменени в образите на разказите и се покриват с тях (аз не съм писател-измислител). Макар че в сборника ми „По пътищата“ образите се оформяха малко по-сложно и имат по-комбинирана биография.

Библиографски раздел

Андриа Качич Миошич за историческото минало на България. („Разговор угодни народа словинскаго”)

Free access
Статия пдф
3023
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1756 г. хърватската литература се сдобива с едно забележително по тематика, форма и въздействие произведение: „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“ („Приятен разговор за славянския народ"). Строго погледнато, забележително то става три години по-късно, когато Андриа Качич Миошич го издава повторно. Сега той чувствително разширява съдържанието му - включва нови исторически хроники и песни (в това число материалите с български исторически мотиви), допълва текста на печатани преди песни, бележки и очерци, написва нов предговор и в него представя по-точно преследваната с труда национално-патриотична и общославянска задача. В сравнение с първото издание, което обхваща всичко 96 печатани страници, второто има 530 печатани страници и това дава ясна представа за допълнително извършената работа. Книгата е забележителна в няколко посоки. Най-напред поради факта, че с поместените в нея произведения авторът и обединява фолклорни, исторически и художествени представи за миналото на група славянски - илирийски" - народи; пример еза „смесване и успоредна изява на свойствени за историка, фолклориста и писателя стилови похвати. Оттук и обстоятелството, че редица общи въпроси на фолклора, историята и художественото творчество са били изяснявани и продължават да бъдат разглеждани в най-тясна връзка с „Разговор угодни народа словинскога". От друга страна, произведението характеризира важен етап в развитието на хърватската литература - третата четвърт на XVIII в., когато според М. Комбол поетичното творчество в Хърватско спаднало на ниска степен и преобладавал стремежът към просвещаване на широките народни слоеве, към ожи вяване на патриотичното в историята". Тогава и почти до края на XIX в. „Разговор угодни" въздействува трайно върху духа и възпитанието на хърватския народ, а в определена степен и върху развитието на хърватската художествена литература. Неслучайно то е наречено първа хърватска общонародна книга"2. Все в такъв план следва да се има пред вид и широкото извъннационално значение на този историко-литературно-фолклорен труд.

Библиографски раздел

Достоевски - геният на съмнението (Разговор с проф. Борис Бурсов)

Free access
Статия пдф
3171
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".


Из световната естетическа мисъл

Библиографски раздел

Разговор за поезията

Free access
Статия пдф
3399
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Поезията свързва с приятелски, неразривни връзки всички души, които я обичат. Ако и иначе в собствения си живот те да са устремени към най-различни цели, някой да презира на пълно това, което за другия е най-свето, да не се оценяват правилно и да не се разбират, да ос тават навеки чужди един на друг, в тази област въпреки всичко те са единни благодарение на една по-висша чудодейна сила и живеят в сговор и мир. Всяка муза търси и намира другата и всички реки на поезията се вливат заедно в общото голямо море. Разумът е само един и за всички той е еднакъв, ала както всеки човек притежава свой соб ствен характер и своя собствена любов, така и всеки носи у себе си своя собствена поезия. Той трябва да я запази и нека я запази, стига да е това, което е, стига у него да е имало нещо само битно, и никаква критика не може и не бива да му отнеме най-характерната същност, най-съкро вената сила, за да го пречисти и преобрази в един общ образ без духи смисъл, както се опитват да сторят глупците, които не знаят какво искат. Ала висшата наука за истинската критика трябва да поучи поета как да образова сам себе си, но преди всичко да го научи да разбира и всяка дру га самостоятелна проява на поезия в нейната класическа сила и пълнота, така че цветът и твор ческата стихия на чуждия дух да подхранва и оплодява собствената му фантазия. Духът, който познава оргиите на истинската муза, никога не ще достигне края на този път, нито може да си въобразява, че ще го достигне; защото никога не ще успее да утоли копне жа, който се поражда вечно все отново из многобройните удовлетворения. Неизмерим и неиз черпаем е светът на поезията, както богатството на животворната природа откъм растения, животни и порождения от всякакъв вид, образ и цвят. И най-проницателният не ще разбере лесно дори всички изкуствени творби или естествени произведения, които по форма и наимено вание са стихотворения. А какво са те в сравнение с лишената от форма и съзнание поезия, ко И ято се заражда в растението, сияе в светлината и се усмихва у детето, проблясва в цъфтящата младост и гори в гръдта на любещата жена? - Но тази поезия именно е първата, изначална та, без която положително не би съществувала поезия на словото. Да, всички ние, човеците, не притежаваме и няма вовеки да притежаваме друг обект и друга тема за цялата си дейност всичката си радост освен това единствено божествено стихотворение, от което и ние сме част и негов цвят - именно земята. Ние сме в състояние да доловим музиката на безкрайния музи кален механизъм, да разберем красотата на стихотворението, защото една частица от поета, една искра от творческия му дух живее у нас и тлее вечно с потайна сила дълбоко под пепелта на създадената от нас самите неразумност.

    Ключови думи