Минало

Най-добрите умове на унгарския народ от десетилетия вече виждат мя стото на унгарците в общността на източноевропейските народи. Ласло Немет дава израз на това схващане, което преди изказа и Ади и до което стига още Кошут след кървавия разгром на революцията от 1848 г.: че унгарците са източноевропейски народ и бедите им са, общо взето, еднакви с бедите на останалите източноевропейски народи. „Живеем си така едни до други, без знаем нищо едни за други - пише Ласло Немет в една от статиите на кни гата си „Свидетел“. - Вече е време да опознаем нашите „млечни братя", които заедно сучем от посталата гръд на една обща съдба." да C И все пак, додето общият исторически и социален поврат не събуди y нашите народи взаимния интерес към духовните ни ценности, у нас се показваше относително твърде малка заинтересованост към литературата и изку ството на „млечните ни братя". Но с толкова повече всепоглъщащо внимание сме следили онова, което става в литературата на големите нации, развиващи се при по-благоприятни исторически и социални условия, та вече почти бяхме почнали да забравяме, че и един малък народ може да създаде нещо голямо, от световно значение. Това поведение беше донякъде разбираемо и естествено. Нашите писатели и читатели с основание са отправяли поглед към Шекспир, Данте, Гьоте, Толстой и други такива титани на духа. И унгарската, и българската литература еднакво биха пострадали, ако не бяха черпили в колкото може по-голяма мяра от техните произведения с общовалидна стойност. Но същевременно е нанесло ущърб и онова, че често сме подминавали равнодушно литературата на народи с родствена историческа съдба, с които в много отношения имаме общи допирни точки. Защото развитието на литературата и на обществения живот се подпомага не само от тия литератури, които са ни изпреварили с една или две художествени епохи, но и от ония литератури, заедно C които сме изправени пред разрешаването на сходни художествени задачи. Впоследствие, разбира се, много неща се промениха. И днес е поета правилната насока. Общоприето е схващането, че превеждането и популяризирането на литературните произведения не е само литературно дело, а нещо много повече от това. Та нали необходимото условие за взаимното разбиране е взаимното опознаване. И освен литературата едва ли има друга област от човешкото творчество, в която един народ да дава по-правдива картина за себе си пред друг народ.

Литературният дебют на Георги Пенчев свидетелствува за безспорния му интерес 168 към съвременната ни романистика с историческа тематика. Той изследва нейната спе цифика, жанрова активност, мястото и значението и в съвременната ни литература. В четири самостоятелни глави авторът разглежда теоретическите проблеми на жанра, неговото осъвременяване или „модернизация" в съответните и разновидности (глава първа); изследва значението на историческия роман в контекста на съвременната идеологическа борба, като отделя специален разред за проучване на многолетната битка на Българската комунистическа партия за пълноценно отражение на родното ни минало в българската литература и изкуство (глава втора); в различни аспекти изучава човека и по-специално някои характерологични черти на българина в съвременния ни роман (глава трета) и накрая, в глава четвърта, подхваща разговор по актуалните въпроси на осъзнатия историзъм, които третира паралелно с редица проблеми и тенденции на социалистическия реализъм в развитието на българския исторически роман. Първото и най-общо впечатление от анализите и синтезите на автора есигурността, с която той поставя, решава и обобщава въп росите. Една постоянна стабилност съпътствува неговото изложение и стремежът да се привлече повече информация, на места дори излишна. Радостно впечатление прави и влечението на Пенчев към трудните теоретически проблеми. Без излишно да ги усложнява, той търси тяхното детайлно разчленяване, тематич но многообразие, разнопосочност и комплицираност. И с пристрастието на селекционер авторът пристъпва към точните решения, научно обусловени от критериите на марксистко-ленинската методология, от нейната безкомпромисна класово-партийна прин ципиалност. С подчертана дисциплина на ума и с интензивна мисъл търси точните измерения на фактите и най-верния ключ към тях за трезв реализъм в критическите оценки. В своя подход към литературните Феномени той пристъпва с подчертана взискателност и максимална точност в езика. Най-важното завоевание на критика е плодотворният му опит да навлезе в света на творческата личност и в сферата на нейните за кони. Домогнал се до тях, и без да подценява ролята на опита, таланта, мирогледа и умо настроението на писателя, Пенчев търси точните координати за правилното решение на основните проблеми, поставени в книгата И той ги решава, защото съблюдава тъкмо своеобразието и идейно-творческата позиция на твореца. Неслучайно в края на книгата си изрично подчертава: „Съвременността, разбирана като осмисляне на миналото от позициите на комунистическата идейност, се проявява и в идейно-творческата позиция на писателя" (с. 243).

През 1756 г. хърватската литература се сдобива с едно забележително по тематика, форма и въздействие произведение: „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“ („Приятен разговор за славянския народ"). Строго погледнато, забележително то става три години по-късно, когато Андриа Качич Миошич го издава повторно. Сега той чувствително разширява съдържанието му - включва нови исторически хроники и песни (в това число материалите с български исторически мотиви), допълва текста на печатани преди песни, бележки и очерци, написва нов предговор и в него представя по-точно преследваната с труда национално-патриотична и общославянска задача. В сравнение с първото издание, което обхваща всичко 96 печатани страници, второто има 530 печатани страници и това дава ясна представа за допълнително извършената работа. Книгата е забележителна в няколко посоки. Най-напред поради факта, че с поместените в нея произведения авторът и обединява фолклорни, исторически и художествени представи за миналото на група славянски - илирийски" - народи; пример еза „смесване и успоредна изява на свойствени за историка, фолклориста и писателя стилови похвати. Оттук и обстоятелството, че редица общи въпроси на фолклора, историята и художественото творчество са били изяснявани и продължават да бъдат разглеждани в най-тясна връзка с „Разговор угодни народа словинскога". От друга страна, произведението характеризира важен етап в развитието на хърватската литература - третата четвърт на XVIII в., когато според М. Комбол поетичното творчество в Хърватско спаднало на ниска степен и преобладавал стремежът към просвещаване на широките народни слоеве, към ожи вяване на патриотичното в историята". Тогава и почти до края на XIX в. „Разговор угодни" въздействува трайно върху духа и възпитанието на хърватския народ, а в определена степен и върху развитието на хърватската художествена литература. Неслучайно то е наречено първа хърватска общонародна книга"2. Все в такъв план следва да се има пред вид и широкото извъннационално значение на този историко-литературно-фолклорен труд.