народа

„Ако се случи да ви нанесе път край Щърковци, а вие харно запомнете къщата на дядовата Дичова задруга, ще я познаете по висо кото ясеново дърво и по жълтата пинта с ракията, покачена за клина на дървото. Като я откачите да пиете, а вие се прекръстете, като всеки християнин... Прекръстете се, па кажете: Спор и късмет, хаир и берекет, и добра сговорност у къщи ... - Така кажете, на пийте, колкото ви душа сака! Така обича дядо Дичо!" Всичко, което Михалаки Георгиев иска да внуши за живота, за морала и за човека, ни отвежда до портата на дядо Дичовата задруга. Дядо Дичовата задруга е оня идеализиран свят от писателя, където доброто, трудът и сговорът, като трима неразделни братя от приказките, не позволяват да проникне никаква човешка злина и зла поми съл. Тук човек може да се чувствува напълно щастлив и сигурен, защото в неразделността на доброто, на труда и сговора е заключена не само заможността, но и цялата жизнена мъдрост, с която дядо Дичо, без насилие и без принуда, управлява многобройната си челяд. И Би било чудно, ако Михалаки Георгиев - този така сърдечен добродушен човек, който пише своите разкази главно през 90-те години на миналото столетие - останеше чужд на добротворческия дух на народничеството, чиито социални мечти господствуват през тази епоха. Подобно на своите събратя по перо той идеализира старата селска задруга. В нея той вижда и здравите устои на народния живот, върху които се еформирала със сигурната ръка на времето нравствената същ ност на българина - това, което новото безчовечно време иска да разруши. Към дядо Дичовата задруга с високото ясеново дърво до портата Михалаки Георгиев винаги се завръща и когато търси изход от пороците на своето жестоко съвремие.

Спорът за Яворов продължава. Най-големият - след Ботева - български пост очаква своите нови и проникновени тълкуватели. Те ще възсъздадат по-дъл боко неговата обществена и лична драма. Ще разтворят още черупки, за да разкрият всички бисери на неговото творчество. Споровете за поета не да тират от вчера и днес. Те навлизат вече в шестото си десетилетие. Докато в миналото чрез тях се откройваха резките идеологически контрасти в самата критика - от естетствуващия индивидиуализъм на единия полюс до сектантското тесногръдие на другия, днес положението е съвсем различно. Авторите, които дискутират, са застанали върху единна обществена платформа, определена от нашата марксическа идеология. Това не значи, че стари грехове не могат да приемат нови форми, че рецидиви на едно или друго увлечение не ще възникнат и днес. Новото оба че в сегашната ни литературна наука трябва да бъде гражданската и моралната чистоплътност на споровете. Дори в най-голямата раз- горещеност на полемиката опонентът не бива да бъде подозиран в нечисти наме рения, зачисляван в категорията на „съмнителните еле менти" и "нечистата сила". В противен случай спорът се изражда и вместо да изяснява назрелите въпроси, той преследва други, извънлитературни цели. Похватите, които търсят само да уязвят по-резултатно противника, да нацапат с повече кал лицето му, да го дискредитират пред обществото, не могат да бъдат похвати на един социалистически учен.

Другарки и другари, На сегашната наша среща в чест на 50-годишнината на Съюза на българските писатели с председателя на Комитета по културата и изкуството др. Петър Вутов започнахме спор. Помолих го да ми даде по-късно думата, за да мога съответно да се подготвя и да вляза, така да се каже, в тон. Но той ми каза: „Не може, другарю Живков, защото и председателят на Съюза на българските писатели др. Камен Калчев ще говори, и други другари ще говорят, а ще има и литературна програма." Изглежда, както поне разбрах от информацията на др. Вутов, днешната среща ще бъде по-тежка и от снощното ваше тържествено събрание. (Весело оживление. Ръкопляскания). Вторият въпрос на нашия спор с др. Вутов се отнася до това дали да вдигна само тост, или да произнеса реч. Не знам защо др. Вутов, като ми дава думата, ме ограничава и ми внушава да вдигна наздравица. Не бих могъл да си представя как вие, писателите, бихте съществували, ако не пишете, и как ние, политическите и държавни дейци, бихме съще ствували, ако не произнасяхме речи. Та нали с това си изкарваме хляба. (Весело оживление. Ръкопляскания). Драги писателки и писатели, Скъпи другарки и другари, Уважаеми гости, Изпълнявам едно приятно поръчение на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на народното правителство и на моите другари - членове на Политбюро и секретари на Централния комитет на партията, които присъствуват на тази среща. Приветству вам ви най-сърдечно, топло бащински - имам предвид партията, приятелски - имам предвид нашето другарство и връзки, по случай слав ния 50-годишен юбилей на Съюза на българските писатели. (Продъл жителни ръкопляскания).

Откакто типологическите съпоставки добиха гражданственост в сравнителното литературознание, изтласквайки на втори план проучванията на контактните връзки, някои смятат, че в тази област цари с нищо неограничена свобода. Могат да се изучават явления, възникнали независимо едно от друго, при еднакви, а дори при различни условия и тук са позволени всякакви своеволия... На такова своеволие може да прилича на пръв поглед и опитът за литературен паралел между „Славянобългарска история" на Паисий и „Книги на народа и полското пилигримство“ от Мицкевич, създадени 70 години по-късно от съчи нението на българския монах. Тези творби са не само плод на две различни епохи, но и в жанрово отношение са твърде различни. „Книги на народа и полското пилигримство" не са исторически труд. Те представляват по определението на проф. Юлиан Кшижановски „вдъхновена политико-морална брошура, стилизирана по библейски образец, което подчертава нейния нравоучителен характер". И при все това изглежда, че подобен паралел ще може да отговори на категоричното изискване, което трябва да се поставя пред всякакъв род типологически съпоставки: те трябва да водят или до нови теоретични наблюдения и изводи, или да допринасят за по-дълбокото проникване поне в едната от сравняваните творби. На времето проф. Ив. Д. Шишманов е сравнил „Славянобългарска история" на Паисий с „Емил“ на Русо, излезли през същата 1762 г., въпреки цялата разлика на „умствените кръгозори и културна среда" на двамата автори, за да изтъкне огромното значение на труда на хилендарския монах за българите, равно на онова, което „Емил“ имал за цялото човечество. С още по-голямо основание могат да бъдат съпоставяни две творби, чието значение за двата славянски народа е не само изключително, но и твърде сходно. Те са получили у народите си ед наква оценка. Нарекли са ги „народни библии“, „национално евангелие". Още в 1871 г. Марин Дринов пише, че отец Паисий „след дълговременен труд" пуснал между българите една „света за тях книга “3, а 65 години по-късно Боян Пенев, вече въз основа на конкретен историко-литературен материал, изтъква, че на Паисиевата „История“ се гледало като на народна библия и че са 1 Julian Krzyzanowski, Paralele, Warszawa, 1961, стр. 313. 2 И. Д. (Шишманов), 1762, Паисий и Руссо, Денница, І, 1890, кн. 7-8, стр. 353-354. • М. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му, Периодическо списание, 1871, кн. 4.я поставяли в църкви редом с евангелието. Ив. Д. Шишманов в цитираната вете статия нарича труда на светогорския монах „български нов завет За няколко поколения в Полша „Книги на народа и полското пилигриме ство" на Мицкевич са били национално „евангелие“ и „катехизис“ и така ги на ричат полските литературоведи. В началото на нашия век изтъкнатият истори на полската литература Станислав Тарновски говори за „Книгите" като за калог или катехизис на народа", а в излязлата през миналата 1969 г. „История на полската литература“ от Ю. Кшижановски авторът пише за величието н „националната библия - брошурата на Мицкевич „Книги на народа и полското пилигримство "4. Добили еднакво значение у народите си, двете „национални библии" трябва да притежават черти, които ги сродяват. Названието, с което са ги удостоили двата народа, ни заставя да предполагаме, че те са оптимистично предсказване, радостна вест (евангелие значи буквално „весело послание") за двата народа, пътеводна звезда, която ги води към избавление и техен своего рода нравствен кодекс.

През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

През първата половина на XIX в. интересът към историческото минало у нас се разраства и задълбочава, което е в пряка връзка със засилването на възрожденските процеси. Историцизмът се разгръща като обширно обществено-политическо и литературно течение, форма на пробуденото народностно съзнание. По това време интересът към българската история се за доволява с най-разнообразни по жанр произведения - от историческото изследване до есха тологичните съчинения и гражданската лирика. Кръгът от читатели се увеличава поради въз можностите, които дава печатането. Съчиненията с историческо съдържание, които имат най-широко разпространение през първата половина на XIX в., бихме могли да разглеждаме най-общо като оригинални и компи лативни, а последните от своя страна могат да бъдат създадени въз основа на български съчи нения или да представляват преводи. От преводните истории голяма популярност получава История славенно-болгарског народа из г. Раича историе и неких исторических книг составленна и простим язиком списанна за синове отечества Атанасием Несковичем. В Будиме граде, 1801". За автора на това първо печатано у нас историческо съчинение нямаме все още категорични данни. Ако съдим по годината, в която е отпечатана историята му - 1801, той е роден найкъсно към средата на 70-те години на XVIII в. Сведения за рожденото му място намираме в книгата на Шафарик „Geschihte der südslawischen Literatur", 1865, т. III, с. 331-332, който пръв отбелязва историята на Нескович и дава бегли вести за автора й. Според него Нескович е от селището Язак, Сремска област (aus Jazak im sirmier komitat); то се намира южно от Нови Сад, близо до Сремска Митровица, Врдничка околия. Шафарик посочва, че Нескович е получил образованието си в Пеща, Раад, Пресбург (Братислава) и Йоденбург и ебил преподавател по немски език и литература в Пеща през 1810-1812 г., а също и по-късно, което го характеризира като високообразован за времето си човек. e Последната година, за която имаме сигурни данни за Атанасий Нескович, е 1825 г. и ни известна от публикацията на Марта Бур „Писма на книгоиздателя В. Н. Ненович в Будапещенските архиви (1824—1826)":1 в тази публикация се съдържат интересни сведения за автора на „История славенно-болгарског народа". От писмо № 4 на В. Н. Ненович до братовчеда му Павел С. Ненович (12. III. 1825 г.) узнаваме, че Нескович ебил твърде авторитетна личност сред нашата интелигенция тогава и кореспондира с българи от Одеса и Кишинев, за да търси абонати за историята си. Василий Ненович го кани да стане коректор на неговата „Свещенная история църковна“, като се отнася с уважение към познанията му: „Ако има таквизи хора да разумеват от нашите болгарски, или ако не, а то кажете на типографията за госп. Афанасия Несковича, ако щът да го приемнат за коректора на тази книжка, тоест ако го намерите и господство Ви мунасип, защо ако има други по-добър, може по-добриет да буде. Па ако ще г. Афан(ас) да приемне това, комуто ся покланям, да му кажете и за историята негова, малко 1. Известия на Института за литература, ХХI, 1972, с. 219-246. 115 И попечение има ха(джи) Йордан писмата му за Кишнов и Одесса йоще стоят тука в Брашов моля някак да не би писал тука, че аз пиша так. "2 Друг факт във връзка с биографията на Нескович се съдържа в писмо № 8 пак до Павел С. Ненович (2 14. VII. 1825 г.). Тук по повод коригирането на съчинението му, извършвано от Ат. Нескович, В. Ненович подчертава: И да не прави никаква друга поправка, сиреч да промени смисъла на историята съобразно със сръбския синтаксис, а да я остави така на прост български език както е, а само да поправи правописа и рядко по някоя дума, ако се случи двусмислена.

През 1756 г. хърватската литература се сдобива с едно забележително по тематика, форма и въздействие произведение: „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“ („Приятен разговор за славянския народ"). Строго погледнато, забележително то става три години по-късно, когато Андриа Качич Миошич го издава повторно. Сега той чувствително разширява съдържанието му - включва нови исторически хроники и песни (в това число материалите с български исторически мотиви), допълва текста на печатани преди песни, бележки и очерци, написва нов предговор и в него представя по-точно преследваната с труда национално-патриотична и общославянска задача. В сравнение с първото издание, което обхваща всичко 96 печатани страници, второто има 530 печатани страници и това дава ясна представа за допълнително извършената работа. Книгата е забележителна в няколко посоки. Най-напред поради факта, че с поместените в нея произведения авторът и обединява фолклорни, исторически и художествени представи за миналото на група славянски - илирийски" - народи; пример еза „смесване и успоредна изява на свойствени за историка, фолклориста и писателя стилови похвати. Оттук и обстоятелството, че редица общи въпроси на фолклора, историята и художественото творчество са били изяснявани и продължават да бъдат разглеждани в най-тясна връзка с „Разговор угодни народа словинскога". От друга страна, произведението характеризира важен етап в развитието на хърватската литература - третата четвърт на XVIII в., когато според М. Комбол поетичното творчество в Хърватско спаднало на ниска степен и преобладавал стремежът към просвещаване на широките народни слоеве, към ожи вяване на патриотичното в историята". Тогава и почти до края на XIX в. „Разговор угодни" въздействува трайно върху духа и възпитанието на хърватския народ, а в определена степен и върху развитието на хърватската художествена литература. Неслучайно то е наречено първа хърватска общонародна книга"2. Все в такъв план следва да се има пред вид и широкото извъннационално значение на този историко-литературно-фолклорен труд.