сред

Твърде различни и сложни са пътищата, по които един писател прониква извъ границите на своята родина. Поел по техните криволици, художникът често полу чава от различни епохи и всред разни народи нови измерения, бива „открит от т кива страни, които неговото време дори не е подозирало. Има нещо твърде харак терно за съдбата на един писател в начина, по който той се усвоява извън роди ната си. По някой път, изразил ярко тенденциите на времето си, създал си непов торим почерк и стил, художникът завладява мощно умовете на своята епоха, твор чеството му се превръща в знаме, лозунг, платформа, а често на края - понеже последната степен от бурното усвояване на един своеобразен талант почти всякога е епигонството - и в литературна мода. Такава съдба имат някои големи худож ници от западноевропейската класика през миналия век (Байрон, Шилер). Има и кива писатели, които остават почти неоткрити от своята съвременност, за да мерят оценка от други епохи или сред други народи. Такава участ има Стенда Често литературната мода открива зелена улица за някои нездрави литературни яв ния, успели да подразнят преходните и най-често съмнителни вкусове на с време. Славата на такива литературни еднодневки, най-характерен пример мек които у нас еможе би Пшибишевски, свидетелствува само за естетическото равн на известни среди през епохата.

Дали един чуждестранен писател ще бъде посрещнат като очакван обичан гостенин, като духовен събеседник и събрат, чието творчество опло дява и обогатява с нови идеи родната литература и обществена мисъл или пък ще го отхвърлят като неканен пришьлец, чужд на обществени нрави и литературни традиции, зависи от много фактори. Най-напред от самото творчество на писателя - от неговите мащаби, от дълбочината на со циалното му съдържание, от характера на идеите и степента на новатор ството му. След това от оня абсолютно необходим допир и сродство с с обществените и естетически потребности на страната, в която е навля зъл, от способността му да удовлетвори назрели идейни търсения и да утоли жаждата за нови идеали, т. е. да стане свой, да се влее като органи чен елемент в прогресивната култура и мисъл. Това пък на свой ред зависи от историческия момент, в който става срещата с писателя. В националното Литературно развитие има моменти, извънредно благоприятни за възприе мане на идеини и художествени ценности, дошли от вън. Обикновено това са години на преход от една епоха към друга, на идейно брожение и ки пеж, когато националното съзнание работи напрегнато, за да се осво боди от старите кумири и да тръгне по нови пътища. В такова време един голям художник от вън може да нахлуе като желан завоевател и за късо време да покори умовете и сърцата на мислещите хора в обществото, да стане духовен властелин за интелигенцията и младежта. Той дава извед нъж отдавна търсените насоки на прогресивната мисъл, ускорява духов ните процеси, помага да се оформят новите обществени идеали. Затова неговата заслуга е неоценима, неговият дял в умственото развитие на на цията, в духовното и съзряване енеоспорим. И тъкмо поради това той престава да бъде чужд, а се тачи като близък и роден.

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

Димитър Димов има едно произведение, което стои като преход между „Поручик Бенц“ и „Тютюн". За съжаление то е недовършено. Както ще видим, след повествованието за Борис и Ирина то не можеше и да бъде довършено. Започналият и останал в ръкопис роман за Адамов и Адриана (поместен без заглавие в т. VI от събраните съчинения на писателя от 1967 г.) представлява в същност един ескиз към по-нататъшно усвояване на портретната характеристика, многоплановото композиране и словесната живопис. В него се очертават, макар и в заченат вид, ония естетически принципи на литературно-психологически анализ, които Димитър Димов въплъти с голям и неочакван размах в Тютюн". Ръкописът ни въвежда в механиката на творческия процес и може да даде отговор на много въпроси около поетиката на белетриста. Поразяват съвпаденията в портретите на двамата герои от двата романа („Адамов“ и „Тютюн"), поразяват сюжетните сходства, еднаквият подстъп към характерите и конфликтите. Естествено това са различни произведения и не може да се говори за някакво тъждество. Адамов и Морев имат различни професии, Адриана и Ирина произлизат от противоположни среди и т. н. Но тези различия са несъществени, когато четем недовършения ръкопис на Димитър Димов, изпитваме непреодолимото усещане, че се намираме в позната емоционална атмосфера. Отново един млад, енергичен и много способен мъж и отново в живота му се врязва с непредотвратима съдбовност една фатална жена. Отново чувството между тях се поражда с опожаряваща предопределеност и всичко се усложнява от присъствието на Мария, момичето на Адамов. Нищо, че историята ще се заплете на варненския плаж, където героят изпълнява семплата, но толкова привлекателна за женския пол длъжност спасител. Привлекателна само докато трае летният сезон и докато всяка попаднала на плажа жена се чувствува курортистка. Ако след време срещне в столицата или в родното си градче някакъв мъж и научи, че е спасител, едва ли би му обърнала внимание, във всеки слу чай той не би имал онова си магнетично въздействие.

Сега за младата поезия е като че ли по-лесно да се пише. Най-малко, защото самото й съществуване е несъмнено. А беше време, когато - със или без основания - се спореше има ли млада поезия въобще. Две заглавия на критически статии, отделени почти с десетилетие, илюстрират добре тази атмосфера: „Иде ли смяна?" (вж. Пламък, 1967, кн. 3) и „Поезията, която дълго ще наричаме „млада“ (вж. Литературен фронт, бр. 5, 1976). Едва ли обаче причините за тревогата на критиката бяха еднакви. В сре дата на 60-те години се разиграваше творческата драма на т. нар. „втора априлска вълна" (Нил Гилевич), попаднала в сянката на ярките си предшественици и извоювала с мъчителни, до време незабелязвани усилия поетическата си суверенност. Десетина години по-късно безпокоеше главно липсата на безспорни дебюти. REK Сигурно нашата позиция на съвременници ни кара да надценяваме хронологически разлики, които от гледна точка на литературния историк ще са просто незабележими. Но факт е - в самия край на 60-те години се появиха първи сти хосбирки като „Седмица“ (1968) на Иван Цанев и „Място за моето лице“ (1968) на Марин Колев, като „Късо пътуване“ (1969) на Екатерина Йосифова... - не претендирам за изчерпателност. Своеобразно подчерта ролята си на „граница" 1970 г., щедро донесла появата на Калин Донков с „Априлски хълмове", на Ка лина Ковачева с „Трябва да те има", на Борислав Геронтиев с „Име на песен"... С какво ще се запомни началото на следващото десетилетие? Освен противоречивия, но респектиращ с творческата си дързост дебют на Биньо Иванов - До другата трева" (1973) - в неговия актив можем да впишем няколко първи книги, каквито обикновено наричаме, обещаващи": Неделя (1971) на Андрей Андреев, „Моментално фото" (1972) на Виктор Самуилов и „Златните момичета" (1972) на Рада Александрова, „Да повикаме щурците“ (1974) на Славчо Донков... Отделен въпрос е, че някои от авторите им оправдаха надеждите на критиката със следващите си стихосбирки, други - засега не, трети чакат втората си книга. Но при цялата еластичност на понятия като „ярък“ или обещаващ дебют, колкото и субективно да е оцветена разликата между тях, прави впечатление, че през 1975 г. се откроиха горе-долу толкова нови имена, колкото за четирите години преди това: Марин Георгиев със „Село", Таньо Клисуров с „Южна гара“, Петър Борсуков с „Лоза на двора", Иван Голев с Бяла пеперуда" и др. После дойдоха „Тежък характер" (1976) на Миряна Башева и „Разчетен надпис" (1976) на Георги Белев, „Вечерен тромпет“ (1977) на Борис Хри стов и „По пладне, някъде в началото“ (1977) на Георги Борисов, „Зимна птица" (1978) на Янаки Петров и „Квартал Надежда“ (1978) на Александър Томов