преди

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Терминът „литературен герой" става все по-непопулярен. Причината е може би в това, че ако не изобщо поне в един от своите аспекти човекът в съвременната художествена литература клони към негероичност. А терминът герой продължава да излъчва своето етимологическо значение, идеята за изключителност, за деятелност и за съдба, надхвърлящи възможностите на реалния отделен човек. Така че ако явлението съвременен художествен човек включва и пасивния персонаж, пресечна точка на обстоятелства, и активния героен тип, очевидно терминът герой изразява точно и неусловно второто проявление, докато, употребен за първото, оставя впечатление за „противоречие в определението". Но дали съвременният художествен човек е застъпен равноправно и в едното, и в другото проявление? Да не би само първото, само пасивният персонаж да е художественото изражение на съвременния човек, а активността, героическото, по-рано притежание на едного, в съвременността да е поделено между многото реално изобразени индивиди и в този смисъл да не стои като проблем пред съ временната художествена литература? Въпросът е има ли обща основа художественото конципиране на човека в миналото и днес или съвременността е скъсала с традиционната литературна антропология. Крайните отговори естествено са два. Според единия съвременното художествено конципиране на човека няма нищо общо с традиционното, идещо от предлитературните форми героическо виждане, неспособно да различи индивидуалното от общото, смесващо колективните човешки и космическите сили с образа на отделния човек. Вторият отговор - изображението на човека в художествената литература е принципно митологическо, винаги означаващо в отделната съдба общи положения, винаги внасящо в нея колективни и дъл биннопсихологически интенции от надиндивидуално естество. Крайностите сами се подчертават. Втората позиция изключва възможността художественото изображение на човека да претърпява развитие, докато първата в името на еволюцията е склонна да смята, че между ранната фаза на художествената литература и съвременното и проявление е настъпил срив.

Седемдесетгодишнината от рождението на Никола Й. Вапцаров, която бе чествувана в края на 1979 г., се оказа мощен тласък в развитието на вапцароведението у нас (едва ли ще е пресилено твърдението, че в нашата литературна наука наред с ботевоведението, Явороведението, се оформя и обособен клон, свързан с изучаването на творчеството на Н. Й. Вапцаров). Невинаги, разбира се, юби лейните дати съвпадат със значителните от крития. Но очевидно в случая годишнината от рождението на поета-революционер отприщи назрялата необходимост да се види по новому поезията на Н. Й. Вапцаров; да се разкрие актуалният смисъл на голямото му новаторско дело да се изследва ролята му като важно звено в развитието на българската лирика, като творец, който самобитно продължава ботевско-яворовската пое тична традиция, свързвайки я с идейните завоевания на пролетарската литература от 30-те и 40-те години; да се навлезе по-задъл бочено и аналитично в съдържателните богатства и поетико-стиловите особености на Вапцаровата поезия и пр. и пр. Не на пос ледно място трябва да споменем и необходимостта да се противопоставим на опитите на някои чуждестранни, изследователи", които се опитват да отродят творчеството на Вапцаров от българската литература, да фалши фицират неговата национална принадлежност исамосъзнание и да използуват невежествено скальпените си открития" за националистически, шовинистични цели. Едва ли може да се измисли по-недостойно кошунство с паметта на големия поет-комунист, патриот и интернационалист! Разбира се, от научна глед на точка този въпрос изобщо не е дискусионен - твърде явна е неделимостта на Вапцаровото творчество от българската литературна традиция, твърде недвусмислени са думите на самия поет и свидетелствата на неговите близки. И неслучайно на Между народната научна конференция по случай 70-годишнината от рождението на Н. Й. Вапцаров учени от 27 страни изразиха преклонението си пред подвига на българския поет-революционер... Както се вижда, твърде широк е кръгът от проблеми, които бяха поставени - и донякъде решени - по новому в многобройните публикации в печата и отделните книги. Сред по-интересните от тях можем да отбележим Летопис за живота и творчеството на Н. Й. Вапцаров" от Б. Вапцарова, „Огнярятпоет" от В. Колевски, „Живот, по-хубав от песен" от Ст. Коларов: студиите на Д. Кирков, Р. Ликова, Р. Коларов и П. Велчев (сп. Литературна мисъл, кн. 7 и 8 от 1979 г.), поредицата публикации във в. „Литературен фронт" (вж. особено бр. 49 и 50 от 1979 г.), в юбилейния „Вапцаров лист" и др. Особено място заема тук книгата на Пенчо Данчев „Преди и след разстрела". Определено може да се каже, че това е най-цялостното изследване на жизнения и творческия път на Вапцаров, което обстойно проследява неговата биография и творческо развитие, за да се стигне до анализа на зрялата му поезия, извисила го до върховете не само на българската, но и на световната лирика. В този смисъл „Преди и след разстрела" е свое го рода обобщение на постиженията на българското вапцароведение, опит да се синтезира ценното в досегашното изследване на творчеството му и да се набележат нови пътища; да се видят в светлината на последните постижения на литературознанието ред проблеми, свързани с мястото на Вапцаров в нашата поетическа традиция, с творческото му развитие, с поетиката на лириката му и т. н.

На гърба на снимката, която си направихме в неговата стая, Иван Пейчев се подписа и после добави с разкривения си почерк: „И главно да не ме забра вяш." Човешката памет е несигурно нещо, но тя наистина притежава уди вителната способност да съхранява необикновеното. Иван Пейчев беше необикновена личност, вече толкова години споменът за него пулсира в моето съзнание. Уверен съм, че така ще бъде и занапред. Случаят ме срещна с поета в една от неговите последни есени. В цялото му творчество есента се радва на постоянно присъствие, от което разбираме за най-същностното в душевната нагласа на Пейчев. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пишеше за тях. Те изразяваха най-добре вът решните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пей чев потъваше в светлата меланхолия на тия здрачове. Те му помагаха да се доближи до себе си и той боготвореше есента, която им беше дала живот. Поетът я беше издигнал до равнището на първостепенна метафора, в чиято територия се разполагаха неговите съкровени мисли и чувства. Разгърнете страниците на „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“, за да си припомните какво беше есента за Иван Пейчев. Неслучайно той нарече една от стихосбирките си „Есен на брега", а пиесата, която му донесе най-високата българска награда, се казва „Всяка есенна вечер". Иван Пейчев споменаваше, че хората имали всичките сезони, а той си имал само есента. Като пресъздаваше в лириката си нейната тъжна и мъдра царственост, той изповядваше, че всяко постигнато щастие е навярно само краткотрайна победа на илюзията. Интимните му стихове бяха опит да ни се внуши, че нашите ръце не могат да задържат хуба вото. Като пресътворяваше многозначния образ на есента, Иван Пейчев изразяваше чувството си, че нашите стремления към чистия свят отвъд баналното приличат на есента. Родени като нея върху граничната бразда, разделяща царството на топлината от царството на ледения мраз, те бързо се превръщат в спомени, а после от спомените се раждат нови стремления. И това продължа ва до часа, в който настъпва умората. Когато тя възвести своята победа в жи вота на Иван Пейчев, поетът намрази есента. Той беше откровен, за да ми признае крушението си, а неговата храброст му беше позволила да го признае доста преди това и пред себе си. В здрача на есента трептяха и крилата на измъч ващата го носталгия по времето на драматичната му младост. Единственото свое стихотворение, което Пейчев ми прочете няколко пъти, защото го обичаше много, е „Двете пехотни роти". Стихотворението е на антифашистка тема, интонациите му са елегично-трагични, а там, където усещаме полъха на надеж дата, поетът призовава отново любимата си есен.