бъдещето

От книга, различните части на която са писани през 1907, 1909 и 1964 г. не Симеон Радев, Погледи върху литерату- рата и изкуството и лични спомени, изд. «Българ ски писател», 1965. би могло да се очаква такова единство на стила и на внушението. Но колкото и невероятно да бъде, един българин, който е разговарял с Плеханов и е слушал ре чите на Георги Кирков, който е другарувал 127 с най-големите ни творци от началото на века и е гостувал на стария възрожденски деец Драган Цанков, човек, който е дишал въздуха на една стая с Реноар, Моне и Клемансо, е наш съвременник и се пред ставя с нова книга - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" - статии за литературата и живописта, публицистика и мемоари. Трудно е да се говори за каквато и да било цялост, и все пак тази книга е твърде хомогенна. Обединява я личността на нейния автор, единството на нейния стил е най-вече в липсата на насилие над стила, в една лекота, която има своите корени в цялостното проявление на творческия дух.

Четвърт век - това е, може да се каже, минутната стрелка на историята. Особено за народ като българския, чиято история и култура съществуват толкова отдавна. И наред с това последните двадесет и пет години са цяла епоха в общественото битие и съзнание на тоя народ, наситено с огромен и многообразен исторически опит. Стремежът да осмисли този опит, да разбере корените и значението му, е характерна черта на съвременната българска литература. Българските писатели със забележителна интензивност разработват драматичните събития от Септемврийското въстание 1923 година. За пръв път в Европа тогава пламват зарите на антифашистките боеве. Българският народ излиза на предните позиции на фронта, който имаше, както това се изяснява скоро, световно значение. Мащабът и историческият смисъл на тая борба ясно се чувствуват в епопеята на Георги Караславов „Обикновени хора“ и в „Иван Кондарев" на Емилиян Станев.

Тази книга на именития ни белетрист не е жанрово монолитна. Това нейно своеобразие обаче не следва да се смята за недъг. Тя не е нито чиста" белетристика, нито очеркова книга, нито изцяло мемоарна, а по-скоро някакъв хибрид. Все пак обобщаващият размисъл за авторовия живот в литературата и мемоарният елемент са преобладаващите. Споменът е, който дава спойката. Това своеобра зие не намалява значението на творбата, за щото преживяното е поднесено къде по-бег ло и непретенциозно, къде по-задълбочено и с тънки прозрения, с артистична сръчност и взискателност; понякога с хумористични отсенки, ала винаги с едно светло чувство за гражданска отговорност, с непосредна близост до читателя, с простота и искреност. Особено затрогват сгъстените страници, посветени на покоряващата сила на онова романтично въодушевление, което наричаме творческа младост. Тъкмо тя е свързана с активния фермент на революцията и със съзидателната жажда за самоизява. Но и с колебанията, съмненията и разочарованието от сектантството; с опиянението от дълга и с новата същност на най-важното от димитровския курс на партията. И навсякъде се усеща дръз новеният стремеж на автора да се добере до „великата и неясна тайна, наречена човешка душа". И в този свой стремеж среща „триумф" и „скепсис“, „светлини“ и „сенки“, „веч но“ и „преходно", без изведнъж да разбере, че те се взаимно отрицават, но и заедно се раж дат и умират в своето противоречие. И зад привидния хаос от най-различни впечатле ния и преживявания се избистря вътрешното единство и органичност на една творческа душевност. Преживяното и самокритичните изповеди са обагрени с въжделената сладост на спомена и с трезвата мъдрост на зрелостта. Облъхани са и от съкровената радост на творчеството, даващо смисъл и съдържание на един пълноценен живот. Ала с това не се изчерпва обемът на тази своеобразна книга. В нея Камен Калчев разкрива и една значителна част от преживява нията на своите съученици, учители, съсе ляни, на свои другари, участници в литературния кръжок „Хр. Смирненски", на съки - лийници от Централния затвор, на нелегални Функционери, партийни дейци, партизански организатори и т. н. Той проектира техните съдби, без детайлно да ги портретува. Но той не си поставя и подобна задача. За него са по-важни неизвестните досега факти и съоб ражения, спорове и преживявания, разкри ващи духовните хоризонти на един писателски колектив, посветил се изцяло на литературата и приел за основен метод социалистическия реализъм. Действието е свързано ту със събития в столицата, ту с детството и юношеството на бъдещия писател в балканското селце, ту с различните кътове на родината, където тво рецът е възмъжавал и е набирал жизнени сокове за своите произведения. Той разкрива и много неизвестни моменти от творческата биография и на своите пишещи събратя. В този смисъл споделените наблюдения, разказани топло и увлекателно, не са само изповед за един живот, а своеобразна биография на онова „средно" литературно поколение, което откри в комунизма своята жизнена и творческа съдба: поколение, твърде дръзновено, за да не остане да живее със старите илюзии и достатъчно дисциплинирано, за да не се откъсне от проверените партийни традиции в литературата. Повествованието въздействува с онези дъл боко изстрадани моменти, дали трайни следи върху естетиката на белетриста. Те са на писани с много нежност и топлота, затова звучат като лирика в проза. Тези епизоди са съгрети с тревогата и откровеността на комунист, верен на правдата на живота и на собствената си преживяна драма на сирак от войните. Личността на писателя се превръща в главно действуващо лице. Психологическата му еволюция се явява организиращият и обединяващ център на повествованието. В повечето случаи преживяното е ракурсът, чрез който се осветляват събития и явления, процеси и тендеции. И за да изобрази всичко непосредно, в едни случаи преобладава самонаблюдението, в други - самоиронията, в трети - болката на самоизмамения, а в четвърти - задълбоченият размисъл за бързите революционни промени на живота и на хората, настъпили след народната победа.

Димчо Дебелянов е поет, на когото нашата литературна история и критика е посветила немалко внимание. Творчеството му е било обект на противоречи ви оценки и мнения. Истината е, че като човек Дебелянов е бил много сложна и противоречива личност, а като поет и творец е претърпял литературните влияния на епохата, в която е живял. Краят на XIX и началото на ХХ в. у нас се характеризират с бурни промени в стопанския и обществения живот, които създадоха почва за влиянието на символизма и модернизма върху българската интелигенция. Геор ги Цанев в книгата си „От символизъм към реализъм и социална поезия" определя особеностите на тази епоха. Говорейки за влиянието на символизма у нас, той пише: „Като философия и естетика символизмът у нас дойде отвън, оформи се под чуждо влияние. Но той намери психологическа почва, създадена от стопанско-обществените промени в началото на ХХ в. Във всеки случай почвата, върху която израства, означава: изгубване на вяра в обществените борби, откъсване на личността от колектива. "1 Димчо Дебелянов като рожба на времето си е претърпял до голяма степен влиянието на индивидуализма и символизма. Той е хранел пиетет към френските символисти Бодлер, Верлен, Рембо, учел се е от майсторството на руските символисти като В. Брюсов и Ал. Блок. Той признава за най-голям български поет Пенчо Славейков, който въвежда индивидуализма в нашата поезия. Всички изследователи на Дебелянов са признали влиянието на символизма върху творчеството му. Дълго време е бил спорен въпросът, докъде се простира това влияние, дали обхваща цялото му творчество, всички негови страни. Вече е признато, че Дебелянов възприема символизма по своеобразен начин. Той се увлича от съвършенството на символистичния стих, от изящната му музикалност. Той използува много от поетическите похвати на символизма, въвежда типични образи от символистичния реквизит" в поезията си. Но характерно е това, че песимизмът и отчаянието, с които са изпълнени много от стиховете му и които са типични за символизма, не са празно позьорство и модерен шаблон, както е при повечето поети-символисти, а са резултат на лична съдба. Животът на Дебелянов е бил труден, изпълнен с много несполуки и разочарования. Още Людмил Стоянов в книгата си „Димчо Дебелянов - поет на жизнения подвиг писа за него:

Всеки, който чете и обича Андрей Платонов, чувствува кой по-ясно, кой посмътно, че той пише винаги за едно и също. Спомняйки си за него, негови близки подчертават, че той е бил овладян от една идея, идеята на живота“, както сам той я нарича. „Моите идеали са еднообразни и постоянни. Аз няма да бъда литератор, ако излагам само своите неизменни идеи. Няма да ме четат. Трябва да опошлявам и варирам своите мисли, за да се получат приемливи произведения. Именно - да опошлявам! А ако бих давал в съчиненията действителната кръв на своя мозък, то не биха ги печатали. "2 В предлаганата работа се прави опит да се открият постоянните“ и „еднообразни" идеали на Платонов, прозиращи в многообразните „вариации" на художествените му произведения, за да покажат неговата „идея на живота". Ние вървим по път, обратен на този, по който е вървял самият автор: не от философските, идеали" към „опошляването“ им в художественото въплъщение, а от оставените от него текстове към „постоянните“ и „еднообразни“ идеи, които той за себе си е считал основни. Такъв анализ е необходим, за да може по-точно да се разбере идейно-философското съдържание на творчеството на Платонов. Предлаганият подход също има пряко отношение към важния теоретически проблем за съотношението на светогледа на автора и неговото художествено творчество, към проблема за философския „ключ" към произведението. Без да си поставяме като задача да проследим идейната еволюция в творчеството на Платонов, ние се стремим да открием някои постоянни съставни части на това творчество, неговия дълбок философски патос. Най-метафизическият съветски писател" - може да се чуе за Платонов. Какво означава „метафизически“, обикновено не обясняват. Но едно е ясно: той се вглежда в някакви по-дълбоки разрези на човешкото съществование. При това много настойчиво и даже някак маниакално.

На гърба на снимката, която си направихме в неговата стая, Иван Пейчев се подписа и после добави с разкривения си почерк: „И главно да не ме забра вяш." Човешката памет е несигурно нещо, но тя наистина притежава уди вителната способност да съхранява необикновеното. Иван Пейчев беше необикновена личност, вече толкова години споменът за него пулсира в моето съзнание. Уверен съм, че така ще бъде и занапред. Случаят ме срещна с поета в една от неговите последни есени. В цялото му творчество есента се радва на постоянно присъствие, от което разбираме за най-същностното в душевната нагласа на Пейчев. Влюбен до болка в есенните здрачове, поетът непрекъснато пишеше за тях. Те изразяваха най-добре вът решните, деликатните измерения на вродената му мечтателност. Иван Пей чев потъваше в светлата меланхолия на тия здрачове. Те му помагаха да се доближи до себе си и той боготвореше есента, която им беше дала живот. Поетът я беше издигнал до равнището на първостепенна метафора, в чиято територия се разполагаха неговите съкровени мисли и чувства. Разгърнете страниците на „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“, за да си припомните какво беше есента за Иван Пейчев. Неслучайно той нарече една от стихосбирките си „Есен на брега", а пиесата, която му донесе най-високата българска награда, се казва „Всяка есенна вечер". Иван Пейчев споменаваше, че хората имали всичките сезони, а той си имал само есента. Като пресъздаваше в лириката си нейната тъжна и мъдра царственост, той изповядваше, че всяко постигнато щастие е навярно само краткотрайна победа на илюзията. Интимните му стихове бяха опит да ни се внуши, че нашите ръце не могат да задържат хуба вото. Като пресътворяваше многозначния образ на есента, Иван Пейчев изразяваше чувството си, че нашите стремления към чистия свят отвъд баналното приличат на есента. Родени като нея върху граничната бразда, разделяща царството на топлината от царството на ледения мраз, те бързо се превръщат в спомени, а после от спомените се раждат нови стремления. И това продължа ва до часа, в който настъпва умората. Когато тя възвести своята победа в жи вота на Иван Пейчев, поетът намрази есента. Той беше откровен, за да ми признае крушението си, а неговата храброст му беше позволила да го признае доста преди това и пред себе си. В здрача на есента трептяха и крилата на измъч ващата го носталгия по времето на драматичната му младост. Единственото свое стихотворение, което Пейчев ми прочете няколко пъти, защото го обичаше много, е „Двете пехотни роти". Стихотворението е на антифашистка тема, интонациите му са елегично-трагични, а там, където усещаме полъха на надеж дата, поетът призовава отново любимата си есен.