миналото

Интересът към въпросите на българо- сръбските и българо-хърватските литературни, културни и идейно-политически взаимоотношения в миналото се обуславя преди всичко от богатото съдържание на тези взаимоотношения, от тяхното научно значение. Не само съседни, но и със срав нително еднаква политическа участ, в своето духовно развитие българи, сърби и хървати следват в продължение на близо един век твърде сходни насоки и традиции. Още в условията на политическото си робство те съумяват да използуват взаимно опит и постижения в областта на култу рата за създаване на оригинални художествени ценности. Осведоменият читател знае колко характерна в това отношение е книжовната дейност на писатели като Константин Огнянович, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Иван Кукулевич-Сакцински, Петър Прерадо- вич, Август Харамбашич и други, чиито произведения проникват във всички юж нославянски страни, като ускоряват про- цеса на сформирането и развитието на южнославянските литератури.

От книга, различните части на която са писани през 1907, 1909 и 1964 г. не Симеон Радев, Погледи върху литерату- рата и изкуството и лични спомени, изд. «Българ ски писател», 1965. би могло да се очаква такова единство на стила и на внушението. Но колкото и невероятно да бъде, един българин, който е разговарял с Плеханов и е слушал ре чите на Георги Кирков, който е другарувал 127 с най-големите ни творци от началото на века и е гостувал на стария възрожденски деец Драган Цанков, човек, който е дишал въздуха на една стая с Реноар, Моне и Клемансо, е наш съвременник и се пред ставя с нова книга - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" - статии за литературата и живописта, публицистика и мемоари. Трудно е да се говори за каквато и да било цялост, и все пак тази книга е твърде хомогенна. Обединява я личността на нейния автор, единството на нейния стил е най-вече в липсата на насилие над стила, в една лекота, която има своите корени в цялостното проявление на творческия дух.

Името на Георги Цанев е така нераз делно свързано с историята на нашата Литература, че винаги когато говорим за нейните най-изтъкнати прояви, ние така или иначе ги свързваме с дейността на критика, а когато мислим за човека и литератора Георги Цанев, в негово лице виждаме една от най-активните фигури на критическата мисъл у нас през пос ледните няколко десетилетия. Проникновен критик и историк с богата ерудирансст, Г. Цанев ето вече в продължение на повече от четири десетилетия работи неуморно на литературното поприще и Георги Цанев, Писатели и ми. Изд. Български писател, 1965 г. пробле 6 дава своя принос в решаването на големите въпроси на нашата литературна история и оперативна литературна критика. Трудно е да се каже къде неговите заслуги са по-големи. Усилията и на критика, и на исто рика са еднакво благородни и резулта тите от тях еднакво значими за нашата литература. Защото проявите и на единия. и на другия, колкото и неестествено да звучи това деление на единната същност на твореца-литератор, са свързани с найактуалните, най-трудните и невралгични проблеми и състояния на литературния ни живот.

В онова тежко време - след 9 юни 1923 г. - най-активната фигура в нашата марксическа критика беше Георги Бакалов. След Първата световна война той имаше зад гърба си вече дългогодишна дейност като литературен критик, пре водач, издател, просветител на работническата класа и редактор на многобройни вестници и списания. Още вв края на 1920 г. той беше напуснал лявата широко социалистическа група на Роман Аврамов и беше влязъл в редовете на комунистическата партия. С богатия си опит, натрупан през трите десетилетия на своята дейност, Бакалов, който беше посрещнал Октомврийската революция възторжено, навлезе с нов ентусиазъм в обществения и литературен живот в началото на 20-те години. В разбушувалото се море на новата епоха неговият кораб плуваше с пълна пара. Активен сътрудник на комунистическия печат, той всяка година редактираше издавания на 2 юни от партията „Ботев лист“, в който поместваше и мои статии. Между нас, младите тогава литератори, Бакалов се ползуваше с голям авторитет. Неговата реч, която лесно се възпламеняваше, неговият находчив ум и бистра, жива, бих казал пластична мисъл, неговите огромни знания ни покоряваха и увличаха. Той обичаше да говори за руската литература, която познаваше отлично, превеждаше от нея и я популяризираше у нас. При всички юбилейни дати на руски писатели той публикуваше обширни статии за тях. Всеки момент той беше готов да изнесе беседа, да държи възторжена реч за кой да е от големите руски автори - без всякакви бележки дори. Разказваше анекдоти из живота им и цитираше наизуст техни произведения. Популяризирането на руската класическа, а после и на руската съветска литература е една от найголемите заслуги на Георги Бакалов. От руските писатели особено близък до сърцето му беше Некрасов (найлюбимия" му поет). В 1921 г. той преведе сборника „Под знамето на Пролеткулта" - със статия от В. Полянски и А. Луначарски. Бакалов беше страстен, извънредно находчив и остроумен полемист. Особено значение имат в ония години полемичните му статии по въпросите на пролетарската поезия (против вулгаризатора Ив. Г.). Опитен организатор, смел, талантлив публицист, Георги Бакалов умееше да работи при всички обстоятелства - и при най-тежките можеше да намери форма да каже своята дума като комунист. Неговата активна и борческа натура не го оставяше никога да чака „по-благоприятно време".

С Ангел Каралийчев се запознах, струва ми се, през 1922 г. Току-що беше дошъл от Стражица, следваше химия в университета. (После се прехвърли Свободния университет във Факултета по дипломация.) Знаех вече, че е Множко Гладнев, който пише хумористични фейлетони в „Червен смях". Срещнахме се за пръв път в Народния дом при Лъвовия мост. Веднъж в ка фенето на Народния дом седяхме с него и Георги Костов, режисьор и театрален деец. Костов разказваше, че в един анонимен конкурс за едноактни пиеси той, като член на журито, преглеждал представените работи - нямало нищо свястно. И сочеше за пример някаква пиеска „Печената пуйка", в която пуйката се опекла за десетина минути. „Авторът - казваше Костов - не познава жи вота, не разбира нищо от драматургия." „Ти не разбираш нищо" - извика Каралийчев, удари по масата с юмрука и скочи. „А, значи ти си бил авторът на тая глупава пиеса!" - каза присмехулно Костов. Ангел кипна, скочи Костов - ще се сбият. Едва ги разтървах. И Ангел беше много сприхав, избухлив, лесно пламваше и от нищо се сърдеше. Наблюдавал съм ги кога играят табла с Колю Фурнаджиев в кафене „Кристал" (дето сега е„Бамбука" - свърталище на младежи, срещу Градската градина, южно от Народния театър). Ако Ангел спечели играта - става весел, шеговит. Ако бъде бит - скача и прави скандал.. Но в спокойна атмосфера и при добро настроение той притежаваше особено очарование - духовит, остроумен, речта му беше пропита с хумористични нотки, с ирония, която не обижда, а придава интимен, задушевен нюанс на думите му. През 1923 г. той издаде „Мауна Лоа, революционна поема" - едно слабо, но гръмогласно съчинение във футуристичен дух и стил. Несръчно подражание на „150 000 000" от Маяковски. Религиозните образи в поемата са на веяни от „Дванайсетте" на Блок и „Христос възкресе" на Андрей Бели.

Акад. Георги Цанев трябваше да напише своите литературни спомени. Съвременниците ги очакваха, защото знаят с каква всеотдайност и с какво чувство за отговорност той се отдава на литературата и как и досега, продължава да свещенодействува в храма на критическата муза. Неговите мемоари - Среща с миналото" - са вече в ръцете на читателя. Те са в същност своеобразна равносметка на изминатия път в литературата от края на Първата световна война до социалистическата революция. Равносметка, осмислена от съвременни позиции. Всеки факт или явление, към които авторът е съпричастен, получават съответната научна оценка - на отминалото време и на съвременността. В този смисъл прежи вяното от нашия известен и заслужил критик, историк и литературовед има строго познавателно и възпитателно значение. „Среща с миналото" е произведение с твърде специфична жанрова структура. Спомените съдържат фрагменти с критически анализи и синтези, но не са критическа творба. Включват и историко-литературни оценки, но не са и литературна история. Мяркат се по-рядко и постановки от теоретико-есте тическо естество, ала не са и научнотеоретичен трактат. . . Къде е тяхната сила? Основното в тях е отношението на мемоариста към индивидуалността на отдел ните творци и към естетическите стойности, сътворени от поети, новелисти, белетристи, композитори, драматурзи, художници, графици, есе исти, артисти, карикатуристи, философи и общественици. В тях (в мемоарите) - отбеляз ва в предговора авторът - се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. Ти мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за характера на автора, така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите“ (с. 460). Смисълът на цитираните редове, свър зани пряко с характера и творческата участ на Кирил Христов („Кирил Христов без ретуш"), докосва характерологията и на останалите творчески личности и има безспорно принципно значение. Поетът, за когото си спомня авторът, си остава пак същият 10 Литературна мисъл, кн. 9 поет, с неподценен ни на йота талант, но не би могло да се каже същото и за нравствеността му, особено когато човек е имал възможност да се запознае със същината на неговите осемтомни дневници „Време и съвременници" (запазени в Архивния институт на Чехословашката академия на нау ките в Прага). Всеки, който е чел, макар и откъслечно, страници от тези огромни томове, пределно ясно разбира колко противоречива и колко прекомерно субективна е творческата фигура на автора на „Жени и вино, вино и жени!" Като взема под внимание негативните аспекти на подобни документи, авторът на „Среща с миналото“ е крайно етичен към своите съвременници, изключи телно коректен и деликатен, а на места е и дори скрупольозен към личности, факти и събития. Въпреки законното му право да се защити и да се прояви с основание „пристрастие" той се въздържа с достойнство. И с това печели. Читателят разбира, че не е потребна манифестация на етичност със задна дата, а духовно равнище, което естествено внушава благородство и красота на жестовете. В своя откровен и сериозен разговор със съвременника Георги Цанев му гласува найвисоко доверие - щом му разкрива собствената си душевност; ръководните си принципи в живота и в литературата; доверява му дълбоко съкровените си тайни, личната си кореспонденция (писмата от него и до него); непознати досега епизоди от интимния си и обществен живот...Цялото многообразие от конкретни факти, разказани епизоди от спорове и диспути, случки и картини от обществено-политическите и литературните борби, очертават границите на четири линии от проблеми: гражданското и творческото възмъжаване на мемоариста, микрокосмоса на родния край и макрокосмоса на света на съзиданието, творческата квалификация в университетите на София и Прага; ярката литературнокритическа (трудова) дейност - като автор на критически етюди, рецензии, литературни портрети, сту дии и статии, като сътрудник на „Работнически вестник“, „Нов път“ и „Наши дни“, като редактор на „Съвременник“, „ЛИК“, а малко по-късно и на антифашисткото списание