Среща

В разгара на Първата световна война, вече дванадесетгодишен, аз за пръв път вкусих от страшната и неутолима магия на художествената литература. Всичко, което беше останало от чичо ми, току-що завършил гимназия и мобилизиран в школата за запасни офицери, аз го открих, прочетох го и го препрочетох. То не беше много, ноно беше подбрано. И тъкмо това може би ме спаси от увлечения по разни криминални и пошли книжлета, каквито мои съученици четяха. Един ден ми потрябва нещо, предположих, че то е бутнато някъде във високата полица на стаята, в която живеехме. Сложих стол, покачих се и надзърнах. На полицата не намерих онова, което търсех, но открих две книги, оставени вероятно от чичо ми. За мене тази „находка" беше по-интересна и по-скъпа от всичко друго. Свалих двете книги и ги отупах внимателно от праха. Най-напред се залових за по-дебелата книга - тя беше с тъмни корици и заглавието едва се четеше. Това беше някаква драматизация на „Ана Каренина", преведена на български. За пръв път в живота си попаднах на драматическо произведение. Театър не бях виждал, театрално представление не бях гледал. За мене беше малко чудновато, дето в тази книга не се разказваше за хората, както се разказваше в романите и повестите, които бях прочел вече, а самите герои разговаряха помежду си. Прочетох с голямо напрежение тази драматизация на „Ана Каренина", но аз нито можах да я проумея както трябва, нито пък тази изразна форма ме увлече и задоволи.

От 11 до 16 ноември т. г. в София се състоя съвещание на Международния комитет на славистите. В продължение на шест дни едни от най-изтъкнатите представители на славистичната мисъл в света водиха творчески разговори, беседваха, разискваха, за да набележат и формулират най-актуалните проблеми на слависти ката. Пряката цел на съвещанието бе да обсъ ди проблематиката и тематиката за пред стоящия пети международен конгрес, който ще се състои в София през 1963 го дина. Като домакини на съвещанието и на предстоящия конгрес, на българските слависти се падна задължението да изра ботят проект на проблемите и темите, който да послужи като основа при обсъж дането. Проектът бе съставен и свооевре менно разпратен до националните комитети на славистите в отделните страни, за да бъде обсъден от всички учени, зани маващи се с проблемите на славистиката. Съвещанието показа, че интересът към тематичната програма на бъдещия конгрес е извънредно голям и че учените от славянските и неславянските страни, които се занимават с едни или други въпроси на славянознанието, се готвят да вземат активно участие в бъдещия конгрес, за да бъде хвърлена нова светлина върху найважните проблеми на славистичната наука.

В края на м. октомври т. г. в Института за литература при БАН се състоя среща на познатия съветски литературовед-българист, проф. Дмитрий Феодорович Марко в с колектива на научните работници при института. Гостът прояви инте рес към работата на всички секции и поспециално към творческите планове на сътрудниците от секциите за съвременна литература, по естетика и теория на литературата, за руска и съветска литература и пр. Научният секретар на института Ефрем Каранфилов запозна съветския учен с плана и с близките задачи на „най-младата" секция за съвременна литература, а Искра Панова - със задачите и постиже нията на секцията по естетика и теория на литературата. В непринудения разговор взеха участие директорът на института - проф. Георги Цанев, акад. Людмил Стоянов, Минко Николов, Иван Цветков, Атанас Натев, Боян Ничев и други.

Когато през 1948 г. ме изпращаше да разговарям с професор Димитър Михалчев, Вла димир Поптомов каза: „Знам, че много наши другари не го ценят - ремкеанството му ги дразни. Но човекът е голям учен, голям българин. А това е важно. Ние не събираме интервютата за сегашното време. Ние ги събираме за бъдещето. Нека тези хора разказват, нека кажат каквото знаят. Ето професор Михалчев като редактор на списание, като литератор знае много пътечки и пътеки, които ние тепърва налучкваме. Затова бъди много почтителен, много вни мателен и малко говори. Повече слушай и записвай. Неговата философия е неговото верую - нея не докосвай. Поговорете повече за Иван Хаджийски. Ние имаме нужда от социолози като него, да налучкаме техния път." Поптомов четеше с голям интерес стенограмите на разговорите с Михалчев. Два пъти ми повтори: „Разпитвай за метода на работа на Хаджийски, това е много важно. Очевидно без социология няма да може да се мине." Отидох у професор Михалчев пак след много време, една-две години преди смъртта му. Жена му, пъргава и здрава, с бодра памет, шеташе. Той бе грохнал, стар, изморен. Оплака ми се - крадели му книгите, щял да завещае цялата си библиотека на университета. Повиках Фотографа Михаил Ташев от вестник, Отечествен фронт" и той му направи цял филм със снимки. След време занесох на професора една от тях. Като я видя, отначало се усмихна, а след това се натъжи и рече: „Кога станах на осемдесет години... Кога остарях тъй бързо..." Заговорихме за Съветския съюз, за Христина Морфова и за Прокопова, които отишли там през 1935 година, когато Михалчев е бил пълномощен министър в Москва. Поместените тук фрагменти от разговорите, водени през 1948 година по поръка на Владимир Поптомов, засягат проблеми на творчеството, включват оценки и спомени на професор Михалчев за неколцина български писатели и предимно за Иван Хаджийски. - Аз и по-рано ви казвах, има една категория хора, които са някакво щастливо и рядко изключение. Те са гордост за рода си, за града или за селото си, зависи къде са се родили. Тези хора определят, така да се каже, характера на своя род, на своя град и народ. - Кои хора имате пред вид, другарю Михалчев? - Колоритните хора. Умните хора. Надарените хора. - Например? - Хаджи Димитър за Сливен. Не добри Чинтулов, не. Хаджи Димитър е характерният човек на хайдушкия Сливен. Априлов - на Габрово с неговата предприемчивост, търговия и жажда за просвета. Няма по-жадни за просвета българи от габровците. Това трябва да им се признае. Не пинтилька - габровците не са по-големи пинтии от ловчанлии или троянци. Не. 151 Жаждата за знания, тази жажда на габровци е напълно обяснима. Те, които няма какво да ядат, искат да ядат бели порязаници. И стават учители или попове. Само те са били нахранените хора в миналото и те са яли по-бял хляб, с по-чисти ръце. Онова качество на габровците да се шегуват със себе си, не е само тяхна привилегия. Не. Това е привилегия на всички успели хора въобще. Надебелете тези думи. На всички успели хора. Защото само преуспелият в живота може да си позволи да прави шеги със себе си. Ако габровци не бяха успели, ако бяха си останали голите и гладни габровци, щяха да бъдат само голи фудули, но не и веселяци. Да се шегуват с най-отвратителната си черта - скрънзълъка. Ако е за веселяци, аз намирам, че троянците са най-големите веселяци. Казанлъчани не падат по-долу от тях. Макар че ги дели един Балкан. Веселбата, както ви казах завчера, е ти пично качество на българина. Българинът по начало е весел. Той е духовит, шеговит, но, казах ви, шегува се само този, който преуспее, който има нещо зад гърба си, който може да почерпи, да покани гости, да разкаже весели спомени. Иван Хаджийски беше много духовит човек. Но тънко духовит, не язвителен. Той е типичният представител на Троян и Троянския край, както Хаджи Димитър на Сливенския край или Априлов на Габровския. За съжаление през време на Възраждането троянските абаджии и терзии не са могли да създадат герой. Не че не е имало - не е имало условия да се проявят.

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

Тазгодишната поредна конференция на Централния институт за история на литературата в Берлин, проведена на 10 и 11 април, постави на обсъждане актуални проблеми, свързани с развитието на съвременната литература и по-специално на социалистическата лирика от 60-те години насам. С това решително обръщане към литературната продукция в нашата съвременност институтът-домакин даде израз на стремежа за по-тясно свързване на научноизследователската работа с литературната практика, за утвържда ване на принципа на единство на литературноисторическата и литературнокритическата страна в литературоведческата дейност. За уясняване на редица дискусионни въпроси на конференцията бяха поканени и поети на ГДР. Активното участие на видни литературоведи от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, България и Колумбия, както и за пръв път на една делегация от Виетнам даде възможност за оживен диалог между поети илитературни критици на ГДР, започнал след VIII конгрес на ГЕСП, в интернационален контекст. В своите реферати учените-гости осветлиха националноспецифичните тенденции в развитието на лириката в периода на изграждането на развитото социалистическо общество и върху една съвременна тема творчески се размениха опит и мнения между литературоведите от социалистическите страни. Какво по-точно трябва да се разбира под темата „Светът в социалистическото стихотворение“, изясни пленарният реферат на д-р Силвия Шленщедт от института-домакин с подзаглавие „Интернационални аспекти в по-новата лирика на ГДР": „Ние се отнасяме към стихотворението като израз на активно отношение на човека към предметния свят като особена езикова репрезентация на обществените отношения... Ние се интере суваме от отношението на поета към природната и обществената действителност като субективна дейност. Защото едва посредством творчеството на поета светът прониква в стихотворението.

В онова тежко време - след 9 юни 1923 г. - най-активната фигура в нашата марксическа критика беше Георги Бакалов. След Първата световна война той имаше зад гърба си вече дългогодишна дейност като литературен критик, пре водач, издател, просветител на работническата класа и редактор на многобройни вестници и списания. Още вв края на 1920 г. той беше напуснал лявата широко социалистическа група на Роман Аврамов и беше влязъл в редовете на комунистическата партия. С богатия си опит, натрупан през трите десетилетия на своята дейност, Бакалов, който беше посрещнал Октомврийската революция възторжено, навлезе с нов ентусиазъм в обществения и литературен живот в началото на 20-те години. В разбушувалото се море на новата епоха неговият кораб плуваше с пълна пара. Активен сътрудник на комунистическия печат, той всяка година редактираше издавания на 2 юни от партията „Ботев лист“, в който поместваше и мои статии. Между нас, младите тогава литератори, Бакалов се ползуваше с голям авторитет. Неговата реч, която лесно се възпламеняваше, неговият находчив ум и бистра, жива, бих казал пластична мисъл, неговите огромни знания ни покоряваха и увличаха. Той обичаше да говори за руската литература, която познаваше отлично, превеждаше от нея и я популяризираше у нас. При всички юбилейни дати на руски писатели той публикуваше обширни статии за тях. Всеки момент той беше готов да изнесе беседа, да държи възторжена реч за кой да е от големите руски автори - без всякакви бележки дори. Разказваше анекдоти из живота им и цитираше наизуст техни произведения. Популяризирането на руската класическа, а после и на руската съветска литература е една от найголемите заслуги на Георги Бакалов. От руските писатели особено близък до сърцето му беше Некрасов (найлюбимия" му поет). В 1921 г. той преведе сборника „Под знамето на Пролеткулта" - със статия от В. Полянски и А. Луначарски. Бакалов беше страстен, извънредно находчив и остроумен полемист. Особено значение имат в ония години полемичните му статии по въпросите на пролетарската поезия (против вулгаризатора Ив. Г.). Опитен организатор, смел, талантлив публицист, Георги Бакалов умееше да работи при всички обстоятелства - и при най-тежките можеше да намери форма да каже своята дума като комунист. Неговата активна и борческа натура не го оставяше никога да чака „по-благоприятно време".

С Ангел Каралийчев се запознах, струва ми се, през 1922 г. Току-що беше дошъл от Стражица, следваше химия в университета. (После се прехвърли Свободния университет във Факултета по дипломация.) Знаех вече, че е Множко Гладнев, който пише хумористични фейлетони в „Червен смях". Срещнахме се за пръв път в Народния дом при Лъвовия мост. Веднъж в ка фенето на Народния дом седяхме с него и Георги Костов, режисьор и театрален деец. Костов разказваше, че в един анонимен конкурс за едноактни пиеси той, като член на журито, преглеждал представените работи - нямало нищо свястно. И сочеше за пример някаква пиеска „Печената пуйка", в която пуйката се опекла за десетина минути. „Авторът - казваше Костов - не познава жи вота, не разбира нищо от драматургия." „Ти не разбираш нищо" - извика Каралийчев, удари по масата с юмрука и скочи. „А, значи ти си бил авторът на тая глупава пиеса!" - каза присмехулно Костов. Ангел кипна, скочи Костов - ще се сбият. Едва ги разтървах. И Ангел беше много сприхав, избухлив, лесно пламваше и от нищо се сърдеше. Наблюдавал съм ги кога играят табла с Колю Фурнаджиев в кафене „Кристал" (дето сега е„Бамбука" - свърталище на младежи, срещу Градската градина, южно от Народния театър). Ако Ангел спечели играта - става весел, шеговит. Ако бъде бит - скача и прави скандал.. Но в спокойна атмосфера и при добро настроение той притежаваше особено очарование - духовит, остроумен, речта му беше пропита с хумористични нотки, с ирония, която не обижда, а придава интимен, задушевен нюанс на думите му. През 1923 г. той издаде „Мауна Лоа, революционна поема" - едно слабо, но гръмогласно съчинение във футуристичен дух и стил. Несръчно подражание на „150 000 000" от Маяковски. Религиозните образи в поемата са на веяни от „Дванайсетте" на Блок и „Христос възкресе" на Андрей Бели.

СОФИЯ, 1977 - с тези координати ще бъде записано в историята едно значително събитие в борбата за мир, за щастливо бъдеще на планетата. Столицата на една малка страна, познала ужасите на робството и войната, извоювала с кръв правото си на свободно развитие по пътя на социализма, стана символична столица на писателите от цял свят - част от духовния авангард на човечеството. „Мирът - надежда на планетата" - под този девиз се събраха писатели от различни националности, творци с различни мирогледни, естетически и политически убеждения. Обединяваше ги нещо по-голямо - искрената загриженост за бъдещето на света и човека, за мира като единствена възможна алтернатива на всеобщото унищожение, както бе изтъкнато и в приветствията на др. Л. Бреж нев и др. Т. Живков. Тази среща отново припомни, че изконна същност в призванието на всеки творец е хуманизмът, неговата активна съпричастност с вълненията и тревогите на неговото време. Защото винаги в цялата хилядолетна човешка история истинският творец еносел гордото бреме на отговорността за съдбата на човечеството - не само пред настоящето, но най-вече пред бъдещето. Цялата история на нашата планета ни е завещала един красноречив символ - фигурата на твореца като духовен водач на своя народ и човечеството, като безстрашен рицар в защита на човешките въжделения. Едва ли можем да си припомним значителен писател, който да не е воювал със своите творби за мир и хуманизъм, за свободно всестранно развитие на човека, който да не се е борил против всичко, което спъва това развитие. Но ако цялата човешка история категорично доказва колко отговорна е ролята на писателя, то нашето време направи тази отговорност още по-осезаема, още по-неотменнна. В една епоха, когато неведнъж е пророкувана „смъртта на изкуството" и неговото „освобождаване" от връзките с живота, когато опитите на отделни направления да се дехуманизира литературата стават все по-настойчиви, макар и все така неуспешни, истинският творец все по-силно усеща своята отговорност. Защото с развитието на средствата за масово унищожение пра старата дилема „мир или война" се превърна в избор на живот или смърт за цялото човечество. Може ли писателят да остане безучастен в нашето време, което не оставя място за илюзии, което безапелационно издига като единствена алтернатива пред всеобщото унищожение и гибелта на човечеството мира? Писателите, събрани на международната среща в София, бяха категорични в своя отговор: върховно задължение за твореца е да се бори за мир, за предотвра тяване на войната. Защото това му диктува неговият хуманизъм, неговата същ ност на човек и писател. На срещата в София се събраха творци от различни континенти, от различни националности, живеещи в страни с различен обществен строй, представители на различни естетически възгледи, на различни национални литератури... Но всички разлики отстъпиха пред онова, което сближава и съюзява хората в бор3 бата им за бъдещето на света. Така срещата на писателите се превърна в един висок форум, от който прозвуча гласът на човешката съвест. Защото големият творец винаги е съвестта на своето време. Така международната среща на писателите се превърна в значително събитие в живота на нашия континент, в реално продължение на линията към мир и сътрудничество между народите, начертана в Хелзинки. И нейната значимост е още по-голяма, защото този път в защита на мира, в защита на бъдещето на човечеството прозвуча гласът на майсторите на културата:

Отново София стана столица на световната борба за мир, на волята на народите да надмогнат угрозата на ядреното самоунищожение и да заживеят в мир, дружба и приятелство. В един момент, когато силите на реакцията отново са в настъпление, опитвайки се да провалят постигнатото в Хелзинки; когато се възражда призракът на студената война - а от нея до смъртоносния термояд рен конфликт има само една крачка - и на надпреварата във въоръжаването; когато американският империализъм в желанието си да играе ролята на све товен жандарм опасно изостря международната обстановка, балансирайки по ръба между мира и катастрофата - в този тревожен, отговорен и напрегнат момент отново от София прозвуча гласът на цялото човечество: в защита на мира, в защита на живота на Земята, в защита на бъдещето. Три събития от международен мащаб, чийто резонанс тепърва ще набира сила, ознаменуваха есента на 1980 г. Може би най-крупното от тях бе Световният парламент на народите за мир. Пет дни заседаваха делегати от различни страни, хора с различни политически и религиозни убеждения, с различни професии - обединени обаче от съзнанието, че мирът еединствената гаранция за бъдещето на планетата. На многобройните пленарни заседания и разговори около кръглата маса бяха изнесени потресаващи факти за злодеяния на китайския режим във Виетнам, на режима на Пол Пот - Йенг Сари в Кампучия, на военните хунти в Салвадор, Чили, Уругвай и другаде; за злостната кампания на дезинформация, подета от западния печат, радио и телевизия, и преследванията срещу прогресивни журналисти; за опасностите, които крие новата военна стра тегия на САЩ... Много и различни са заплахите за мира и хуманизма, за бъдещето на човечеството и правата на човека. И борбата срещу силите на реакцията трябва да бъде неотстъпна и постоянна. Но в крайна сметка неин естествен фокус си остава борбата за мир, защото само в мирни условия може да се мисли и работи в името на прогреса - това е основният извод, до който стигнаха с пълно единодушие делегатите. И той е залегнал в приетата Харта на Световния парламент на народите за мир, както и в Обръщението, в което се казва: „Откажете се от новите програми за въоръжаване! Прекратете производството на всички видове оръжие за масово унищожение: ракетно-ядрено, неутронно, химическо и всякакво друго! Съкратете военните запаси! Забранете яд реното оръжие! Преговори! Друг избор няма!"

От 23 до 25 октомври 1984 г. за пети път парк-хотел „Москва" в столицата гостоприемно отвори вратите си, за да посрещне участниците в Международната писателска среща „Мирът - надежда на планетата“. Тържественият звън на мемориалната камбана предизвести началото на едно събитие с отзвук сред широки обществени среди по всички краища на планетата. Може би найточно значението и смисълът на този висок форум могат да се почувствуват в приветствените думи, с които генералният секретар на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Константин Черненко се обърна към участниците в срещата: „Девизът на вашата среща е „Мирът - надежда на планетата". И наистина животът на нашата планета, нейното бъдеще зависят от това, ще бъде ли запазен мирът. Надпреварата във въоръжаването, и преди всичко в ракетно-ядреното въоръжаване, заплашва да излезе извън контрола на човека. Започналите тази надпревара реакционни империалистически сили развиват производството на все по-нови и все по-разрушителни системи оръжие, разполагат ракети за нанасяне първия удар на европейска територия, пристъпват към милитаризация на Космоса, засилват конфронтацията със социалистическите страни. "