слово

Почти всички от младите, върху които ляга по-голямата част от тежестта на днеш ната ни оперативна критика, вече имат свои те книги, а някои от тях - и определен литературен престиж. Той може да не е призна ван от едни или други наши писатели - то ва, вярвам, е понятно всекиму, - но е валиден, общо взето, за връстниците им, на кои то те се явяват в известен смисъл автен тичните" тълкуватели и говорители. Та, колкото и да се мърмори, че тия сегашните" много бързали, че още не били достатъчно почернели от калайджилъка - каквито и ние да ги разправяме, било от чардака на узако нените ни критически вишки, било из дъл боките литературоведски окопи, простата истина е, че на т. нар. млади трябва да се гледа сериозно. Позволявам си това малко дръпнато пре дисловие по простата причина, че опреде лението млади", прикачвано на критици меж ду 30-те и 40-те, от доста време насам няма никакъв окрилящ смисъл, то не им подхож да, както на влаха ефрейторската нашивка, обратно: обезсърчава ги прокрадващото се в него снизхождение и двусмислие. А няма защо. И че наистина няма, ще се опи там да покажа в бележките си върху книгите на двамина от тях - става дума за „Един бял лист, едно перо" на Божидар Кунчев и „Творци и слово" на Панко Анчев. Сега единият е на 34, а другият на 36 - възраст на кандидатите на филологическите науки, на глав ните асистенти, па даже и на доцентите, сти га двамата да бяха проявили предвидливо и отрано едно научно рвение. Но тях, изглеж да, ги е блазнела високата цена, която се за плаща, за да бъдеш критик, и те са се под готвяли за тегобите, неблагодарността и ос къдните радости на това подхвърлено дете в градината на литературата ни, за каквото обикновено го смятат нашите писатели. Преди да издадат книгите си, и Б. Кунчев, и П. Анчев имат зад гърба си десетилетно участие в нашия литературен живот. Е, не всичко, излязло изпод перото им, съм нами161 рал за достатъчно сполучливо (както не го мисля и за собствените си критически опити), но не съм се усъмнявал в любовта им към литературата, към всичко свястно и талантливо, което я създава.

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.