Българското битие на древноруския паметник Слово о полку Игореве

През 1985 г. световната литературна общественост отбеляза чрез редица научни сесии, монографич н и изследвания и популярни статии, радио- и телевизионни предавания 800-та годишнина на една от най-бележитите творби на европейското средновековие - древноруския паметник „Слово о полку Игореве", станал отдавна достояние на общочовешката култура чрез стотици преводи на най-раз лични езици и томове от изследователски трудове на учени от целия свят. Характерът на сюжетното повествование, художествено пресъздало неуспешния исторически поход на Новгород-Северския княз Игор срещу куманите, откроява една от най-съществените проблеми на ста рата руска литература - проблемата за борбата срещу външните врагове на народа, а златното слово" на киевския княз Светослав, представляващо идейният център на произведението, издига най-прогресивния за времето призив за обединение срещу феодалната разпокъсаност на князете. Образът на руската земя, обширна и богата, но изтерзана от междуособните разпри на князете, „полята с кръв“ и „засята с кости", по която не се чува песента на орача, руската земя, в името на която неизвестният автор призовава към обе динение, преминава като лайтмотив през цялата творба и определя идейното и художественото и единство. „Слово о полку Игореве", отразило върха на средновековната естетическа мисъл, обединява в свое образно художествено цяло патоса на ораторската реч с емоционалната успокоеност на епоса и лиричната задушевност на песента. В него хармонично се съчетава литературната езикова култура на автора със сти ловата поетика на народното творчество. То представлява нов тип на прозаично повествование с ритмич но организирани фрази, наподобяващи стихова структура. В това единство на разнородната си художест вена същност „Словото" и досега предизвиква най-различни, често едностранчиви творчески решения в пресъздаването му както на съвременен руски, така и на всеки друг славянски и неславянски език. Но случайно толкова пъстра е картината на съществуващите досега многобройни руски преводи на„Словото написани в стихове или в ритмизирана проза, близки по тип до народната песен с тоничния стих на руски те билини или създадени по принципа на литературното стихосложение; вариращи от близкия до народната ритмика четиристъпен хорей до тържествения „александрийски стих" на ямба или характерния за антич ната поезия хекзаметър; преводи, които придават архаизиран колорит на оригинала или които го ось временяват, и т. н. В България досега са известни седем пълни превода на „Словото“ и няколко на отделни откъсн от него, обхващащи периода от Възраждането до наши дни: три, излезли от печат преди 9. ІХ. 1944 г. - на Райко Жинзифов, Ефрем Каранов и Бойчо Липовски, два след 9. ІХ. - на Людмил Стоянов и Кирил Кадийски и два неиздадени досега превода на Андрей Германов и Михаил Михайлов. Тези преводи (като се спрем дори само на излезлите от печат) представляват също така твърде пъстра картина на преводачески решения. Макар че преводачите са се ръководили в една или друга степен от руски те преводи, те отразяват индивидуалния им творчески почерк, имат различна историческа съдба и създават едно SATE твърде SK богато coobe s и разнообразно битие на паметника в развитието на нашата култура.