творци

Централният комитет на Българската комунистическа партия поздравява сърдечно българските писатели, творците на новата българска литература. Българската комунистическа партия и целият български народ се гордеят със своята народна интелигенция, която в борбата против фашизма и капитализма не склони глава пред златото и куршума, която и днес отдава всичките си сили и способности за разцвета на нашата социалистическа Родина. Излезли от недрата на трудещия се народ, българските писатели в голямото си болшинство винаги са били негови верни синове. Мнозина от тях активно и с цялата си душа участвуваха в борбата против фашизма и капитализма, бяха преследвани, интернирани, затваряни, сражаваха се в партизанските отреди, а някои отдадоха и живота си. В голямото си болшинство българските писатели нямаха и нямат други интереси освен интересите на Партията и народа. Мечтите на народа и Партията бяха и си остават и техни мечти. Тази жива връзка на писателите с народа и Партията определя дълбокореалистичния характер и комунистическата насоченост на българската литература, тя е изворът на истинското творческо вдъхновение.

По стара привичка сме свикнали хората на перото, на словото, на сравни- телно мирната пропаганда да наричаме просветители и будители и по този начин да им отреждаме едно по-задно място в националноосвободителните борби. Времето, целител на всички неправди и заблуди, вече внася своите корекции. Вече ние се докосваме и домогваме до идеята, че в градежа на нашето Възраждане всички са равноправни, всички са еднакво значими пред майката-отечество. А това ще рече, че редом до хайдутина на равна нога стои даскалът-просветител, книжовникът, насърчителят на всеобщата всенародна пробуда. Априлското въста ние, най-високият връх на националното ни себепостигане, бе подготвено с уси лията на всички, с усилията на цялото българско общество и най-вече на неговите духовни първенци. Изобилните примери в това отношение благородно коригират някогашните ни ограничени представи. А ако говорим за мъченичеството като за задължителен елемент на признанието, то мъченици са и Паисий, и Софро- ний, и Априлов, и Бозвели, и мнозина други, приподнесли пред олтара на отечеството своето най-драгоценно достояние - живота си. Една обнова, една бъдъщност се изгражда с всеобщи усилия. Делението и противопоставянето не говорят за историческа зрелост на мисленето, а и оскърбяват паметта на духовните наши бащи. Камбаната на историческата признателност понякога удря късно, понякога сравнително по-рано. Големите загуби не всякога се забелязват навреме. В това отношение Братя Миладинови могат да бъдат наречени щастливи, в съвсем условен план, разбира се; тяхната кончина разтърсва и покъртва българите, загубата е преголяма, мъченичеството им пресвято - за да не бъдат забелязани, да не бъде забелязано тяхното отсъствие от света. И нищо чудно в това - когато си отиват големи личности, личности, свързани съдбовно с нацията, нацията винаги осиротява.

Стефан Попвасилев е известен у нас с литературоведските си прояви, насочени предимно към словото на писателите, с взискателност и усет за неговата чистота и мощ. Той е един от радетелите за богат и звучен български език, със силно влияние върху много поколения творци и читатели. Новата му книга „Спомени за творци на словото е интересна и ценна от няколко гледища. Първото от тях е свързано с трайната линия в литературоведските принципи и позиции на автора - тя намира израз и в самото заглавие. Именно тук отново на преден план в зрителното поле е словото и майсторството при неговото осьществяване в художествени образи или в литературнокритически трудове. В книгата умело, уместно е съчетан под ходът на мемоариста, който разкрива свои лични впечатления и наблюдения, с литерату роведската интерпретация, чрез която се пра вят обобщения и характеристики, анализи и преценки, осмисля се по-сложно делото на писатели, критици, филолози. Получава се една богата галерия от образи на големи лич ности от миналото, дали своя принос за развитието на културата ни. Потърсени са и са намерени нови аспекти и ракурси към жизне ното и творческото дело във връзка с личното виждане и чувствуване на литературоведа, във връзка с неговите критерии. Така книгата има отчасти енциклопедичен характер, който не е в противоречие с нейното вътрешно единство, с органичната и цялост.

Почти всички от младите, върху които ляга по-голямата част от тежестта на днеш ната ни оперативна критика, вече имат свои те книги, а някои от тях - и определен литературен престиж. Той може да не е призна ван от едни или други наши писатели - то ва, вярвам, е понятно всекиму, - но е валиден, общо взето, за връстниците им, на кои то те се явяват в известен смисъл автен тичните" тълкуватели и говорители. Та, колкото и да се мърмори, че тия сегашните" много бързали, че още не били достатъчно почернели от калайджилъка - каквито и ние да ги разправяме, било от чардака на узако нените ни критически вишки, било из дъл боките литературоведски окопи, простата истина е, че на т. нар. млади трябва да се гледа сериозно. Позволявам си това малко дръпнато пре дисловие по простата причина, че опреде лението млади", прикачвано на критици меж ду 30-те и 40-те, от доста време насам няма никакъв окрилящ смисъл, то не им подхож да, както на влаха ефрейторската нашивка, обратно: обезсърчава ги прокрадващото се в него снизхождение и двусмислие. А няма защо. И че наистина няма, ще се опи там да покажа в бележките си върху книгите на двамина от тях - става дума за „Един бял лист, едно перо" на Божидар Кунчев и „Творци и слово" на Панко Анчев. Сега единият е на 34, а другият на 36 - възраст на кандидатите на филологическите науки, на глав ните асистенти, па даже и на доцентите, сти га двамата да бяха проявили предвидливо и отрано едно научно рвение. Но тях, изглеж да, ги е блазнела високата цена, която се за плаща, за да бъдеш критик, и те са се под готвяли за тегобите, неблагодарността и ос къдните радости на това подхвърлено дете в градината на литературата ни, за каквото обикновено го смятат нашите писатели. Преди да издадат книгите си, и Б. Кунчев, и П. Анчев имат зад гърба си десетилетно участие в нашия литературен живот. Е, не всичко, излязло изпод перото им, съм нами161 рал за достатъчно сполучливо (както не го мисля и за собствените си критически опити), но не съм се усъмнявал в любовта им към литературата, към всичко свястно и талантливо, което я създава.