Здравко

Още с появяването си Здравко Петров се оказа между спорните явления. В очите на онези, срещу които той щеше да мята непре къснато стрели, критикът изглеждаше непривичен, несходен с тях. Естествено е, че поради яростта им те и до днес не понасят многоцветното му перо. Противниците му Инстинктивно доловиха, че им предстои «борба» с едно дарование, което владее тънките оръжия на полемиката, но което вместо злъч ще сипе повече артистични оценки, щедро ще им противопоставя своята принадлежност към «света от вчера», ще се любува на миналите събития повече, отколкото на съвременните. Като критик Здравко Петров е представител на една традиция, която за съжаление не е типично българско явление, а е привне сена отвън, от чужди култури и извори, поя вила се е благодарение влиянието на литературите, дължи се на техните връзки и на взаимоотношенията, които познават само литературните умове. Той премного «робува» на «забравеното изкуство», непрекъснато доказва своето мъченичество при допира с литературта и е премного горд от това, че може да се чувствува истински пълноценен и свободен, когато навлезе в нейния свят. Неговата дарба му позволява да намери неподражаемо съприкосновение с герои и образи, той чувствува пълно духовно сродство с обитателите на таванските етажи на високите сгради, с литературната бохема и ето кое опиянение. поражда неговото истинско Това, че той може да разбере даден автор, да почувствува неговите творчески подбуди, подсилва критическото му самочувствие. В портрета за Димчо Дебелянов от новата си книга «Личности и съдби» Здравко Петров пише: «За санчопансовците в критиката знаменитият герой на Якобсен есамо някакъв безпочвен мечтател. Подобни учени клири на критиката са толкова плоски в своите рационалистични измерения, че не могат да се насладят на поезията на мечтата, която има съответни превъплъщения в разните народи, раси, географски меридиани.» Представям си 143 колко «светила» а нашата съвременна критика с мъка преглъщат отправените към тях остроти от този поклонник на музите. Колко пъти само Здравко Петров хвърля обвинения срещу «безкрилата хронология и мъртвата статистика». Той не почита авторитети на точните науки и методи, не понася търпеливото пресяване на фактите, педагогически точното определяне на литературните явления. Още при допира си до книгите той счита четенето за «необикновен и съкровен процес». Такова свещенодействие наистина в нашата действителност е поизлиняло, изгубило силата си. А Здравко Петров непре къснато иска да ни докаже колко много е загубило човечеството с откъсването от онова време, когато четенето не е било само «извор на информация», а несравнимо с нищо блаженство. Той не може да изживее своите илюзии дори и когато вижда тяхната безполезност; живее повече с миналото на литературата, отколкото с нейното настояще. Колкото и да му е неприятно, трябва да му кажем, че и той е от тези, които раздухват праха, наслоен върху литературните фигури и ценности.

Книгата „Профили на съвременници" на Здравко Петров представлява отделни фрагменти от един оригинален критически летопис на нашата съвременна поезия. От ново се срещаме с някои негови любимци, познати ни от предишните му книги - Ни кола Фурнаджиев, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Георги Джагаров, чиито профили авторът обогатява основно, попълва характеристиката им в процеса на тяхното развитие. Присъствуват и нови имена - Ели савета Багряна, Ангел Каралийчев, Христо Радевски, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Димитър Методиев, Павел Матев - поети, към повечето от които авторът не крие своите критически предпочитания и афинитет. Пред нас са тринадесет портрета, някои малко непълни и су- бективни, но почти всички привлекателни със своето значително вътрешно богатство, артистично вживяване и вроден вкус към поетични ценности. Новото и хубавото, което забелязваме в творческото развитие на критика, е сериозното засилване и задълбочаване на историзма при разгръщане основните черти от профила на поетите. В най-пълноценните портрети, като тези на Христо Радевски, Фурнаджиев и Георги Джагаров, а и някои на поетите от 40-те години наред с експресив ната характеристика на творчеството им присъствува социалната и националната съдба на народа ни. Здравко Петров измъква поетите от глъбините на историческите съ бития и се стреми да ги представи в неподправен, почти достоверен вид. Още в начал ните фрази критикът търси и намира корените на поетиката на всеки отделен поет в сложната обществена действителност. Прониква в детайлите, които съпътствуват пораждането на една поетична фигура, но не потъва в подробности, не загубва основната нишка на сложния път, чиито особености критикът извлича от социално-политическите промени на даден исторически етап. Твърде добре умее да види и открои характерни черти на едно поколение, да проследи своеобра зието на различните поетични вълни, поровличат последица поетичните Oт изригвания, които са революционни промени. Най-убедителни са онези моменти, когато критикът разкрива с присъщата си разпа леност диалектическата връзка между поет иобщество, между личност и идея, сложното взаимодействие между творческа индивидуал ност и национална съдба. Тогава използува с вещина много исторически подробности, прави смели асоциации, улавя наелектри зираните революционни трептения, които образуват музиката на някой новороден поет. Изпитва сякаш някаква страст да при съствува на раждането и смъртта на поетичните явления. Тогава Здравко Петров е в стихията си и успява да достигне до ори гинални критически прозрения, да вдъхне живот на фигурата, която е сътворил и чието присъствие понякога се усеща съвсем зримо. В такива моменти есеистичното перо на Здравко Петров придобива дълбока социалноисторическа подплата, тогава той съвсем не витае в облаците, както може на пръв поглед по някой път да изглежда, а държи съвсем пряка връзка и непосредствено тесен контакт с всички видими и незрими размествания на земните пластове. Обикновено преди да скрои строго индивидуалния ко стюм на всеки поет, преди да извае отдел ните черти от профила му, критикът се е взирал най-педантично в средата, която го поражда, изследвайки всички сложни исторически предпоставки, които съпътствуват създаването на поетичния талант.

Панорамата на днешната млада поезия и проза е доста неясна и усложнена от при съствието на разнородни и незавършени в своите търсения автори. Така че е на истина трудно да се очертаят контурите на най-младото поколение творци, да се обобщят на базата само на първи и втори книги проблемите на съвременното състоя ние и типологическите сходства и различия в литературата на най-младите, да се очертаят тенденциите на нейното бъдещо развитие. Постоянно променяща се както по количество на продукцията, така и по качество, съвременната млада литература има своите своеобразни естетически изме рения, свое място (с достойнствата и слабостите си) в развоя на литературния процес. И всеки критически опит за обобщение на постиженията и очертаване профила на поколението творци, навлязло в Литературата ни през 60-те години, носи риска да пропусне нещо съществено в него. Разбира се, подобни опити се правят постоянно в критическите колони на литературните издания, но цялостно изследване на процесите в съвременната поезия и проза на най-младите автори, каквото е изследването на Здравко Чолаков, досега не е правено. Казвам това, като подчертавам, че неговата книга е изцяло посветена на проблемите на най-младата литература и не само маркира, но и обобщава в дълбо чина (поне такива са целите й) проблема тиката, тематичните предпочитания, поетиката, социалната ангажираност, прием ствеността между поколенията и творческото преодоляване и асимилиране на предходния опит от тази литературна смяна. Съвременната млада литература отбе ляза през последните години някои интересни особености, които дадоха основание на мнозина да признаят приносния характер на участието в литературния процес на автори като Иван Цанев, Любен Петков, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Рашко Сугарев и др. Тук, разбира 149 се, не става дума само за продуктивност или моден шум, а за отчитане реалната стойност на тези явления, за откриване на всичко ценно, което те внасят.

Въпреки някои скептични гласове през последните години, че липсва ново кри тическо поколение, то съществува. Нещо повече, самите тези скептични гласове, искат или не искат, ще започнат да се съ образяват с него. Защото то е вече литературен факт. Младото поколение критици идва със съответна теоретическа и специална подготовка и знания. Младото критическо попълнение носи със себе си стремеж към критически професионализъм в най-хуба вия смисъл на думата. За да види това човек, не е нужно да ходи през девет пла нини в десета, а трябва да чете редовно литературния печат и критическите книги. Искам мимоходом да спомена два дебюта на млади критици, които получиха единодушно признание от литературната общественост. Става дума за книгите „Високо при извора" на Светлозар Игов и „Дебютната вълна" на Здравко Чолаков. И в двете книги има литературни находки. Светлозар Игов с оригинален поглед потърси нови естетически ценности там, където много критици дори и не подози рат, че могат да съществуват - в старобългарската литература, а Здравко Чолаков в друга една тера инкогнита", в днешната най-млада литература. Познавайки най-добрите традиции на бъл гарската критика, младите автори се стре мят да обогатят знанията ни за нашата литература, за нейните неизследвани художествени богатства. Един от младите критици, които се отнасят с голяма отговорност към критическото поприще, е и Здравко Недков. В това сме могли да се убедим от неговите редки, но правещи впечатление със своята сериозност работи в литературните издания. Спомням си една негова кол кото духовита, толкова и аргументирана критична рецензия от преди десетина 152 години в сп. „Пламък" - "Българският език на една „Методика на българския език", в която личаха и дарбата, и темпераментът на младия литературен критик. Сега пред нас е първата му книга „Творчески светове". Впрочем повечето от включените в нея литературно-критиче ски статии и портрети сме чели вече в ли тературния печат. Но това са били отделни работи, необединени от единен замисъл. Събрани на едно място, те дават представа за един изграждащ се критически облик. Става ни ясно, че Здравко Недков пише рядко не защото няма какво да каже, а защото държи на това, което ще каже. Той обича да промисля дълго своите работи, да ги оглежда от всички страни. Струва ми се, че сред младите критици той се отличава именно със свочта прецизност в критическата работа. Книгата „Творчески светове има три раздела. В първия са включени литературно-критически статии, във втория портрети на съвременни български творци, а в третия - рецензии за книги, които младият критик смята за по-трайни явле ния в нашата литература. Гръбнакът на книгата е вторият раздел, в който се изследват различни „творчески светове - Гео Милев, Ангел Каралийчев, Николай Хайтов, Иван Давидков, Андрей Германов, Петър Алипиев, Иван Цанев. Както се вижда, тези автори не са от непознатите, за тях е писано повече или по-малко (изключение прави само Петър Алипиев, който незаслужено е подминаван от на шата критика освен от Кръстьо Куюмджиев). Здравко Недков се е опитал да погледне от свой ъгъл на тия автори, да открие за себе си и за читателите нови техни страни. Такъв е случаят с портрета на Гео Милев „Поет на гнева - величавия". Тук като че ли проличават най-добрите качества на младия критик - вла деене на литературния анализ и синтез, интерпретаторско умение, висока критическа култура. В своя очерк Недков проследява обновяването на българската поетическа традиция от Гео Милев, неговата антиконвенционална поетика. Добро кри тическо попадение на младия критик откриването на три пласта на гнева в поее мите на Гео Милев - гнева на въстаналите селяни, садистичния гняв на господарите и накрая гнева на самия поет. Чрез умел стилистичен анализ Здравко Недков успя ва да разкрие раздвижеността и динамич ността на Гео Милевото поетическо изобра жение.

Тази книга е сериозен опит за анализиране особеностите на антифашистката ни поезия. Авторът си е поставил трудната задача да изследва редица общотеоретични проблеми, свързани с развоя й. Занимават го елементи в поетиката и, които той прие ма като основни моменти в обогатяването на социалистическия реализъм у нас. В първата глава „Септемврийската пое- зия - средище на новаторски търсения в поетиката на изказа" са повдигнати инте 148 ресни въпроси около естетическата спе цифика на онази поезия, която възниква непосредствено след разгрома на въста. нието от 1923 г. като импулсивен лиричен отзвук на събитията. Авторът изхожда от тезата, че в разглеждания период се наблю дават нови за българската литература идей но-тематични и стилистични белезн. Акцентирайки върху поемата «Септември като особено ярка изява на септемврий ската поезия, той се спира специално на фрагментарния и строеж - нов момент в развитието на жанра у нас. Това е особе ност почти незасягана в литературната ни история досега. Отбелязвам го, защото другата изтъкната от автора черта - експресионистичната форма, наситена с ново идейно съдържание - е анализирана много подробно (преди всичко в монографията на Г. Марков „Гео Милев"). Преминавайки към творчеството на Фурнаджиев, Разцветников и Хрелков, Чолаков излага наблюденията си за някои твърде сходни черти в поетиката им и съще временно успява да улови неповторимото в индивидуалността на всеки отделен тво рец. Изтъква преди всичко романтичното начало, проявило се различно при всеки автор, без да накърни реалистичната сила на поезията му; проследява проявите на баладичното, на символно обобщения ро мантичен рисунък и стилизациите на библейски мотиви, на известни епични струи, в които се прокрадва фантазен елемент и заключава: „Септемврийските поети наложиха фактически традиция на траен контакт с предхождащите стилно-изобра зителни елементи в поезията ни, доказвайки възможността им да бъдат функционални на едно ново съдържание... Септемврийската поезия може в значителна степен да лекува догматично-сектант ските уклони у някои критици, които на пример открай време виждат в символизма и експресионизма упадъчни течения, без да вникват в елементите на тяхната есте тическа годност, която така блестящо доказаха Смирненски, а след това Гео Милев, Фурнаджиев и Хрелков..." (с. 31). Тук не искам да се занимавам със същ ността на твърдението (то се изказва не за първи път от критиката), а отбелязвам неаргументираността му. Въпросът е много сложен, дискусионен и недостатъчно изследван. Очертават се две мнения - едното, че септемврийската поезия в естетическо отношение епротивопоставяне на поетиката на символизма, другото, значително по-рядко срещано, е сходно със застъпваното от автора на тази книга. (що се отнася да експресионизма - проблемът е изследван от Г. Марков в споменатата монография.)

Тези 3 реда, изпратени на 7 юни 1911 г. до Иван Попов, са нахвърляни от ръката на Яворов на една бележка - бланка „Народен театър". Приятелят на поета запазва това кратко послание и то достига до наше време: „Когато видиш нещо хубаво, възхищавай се.." В случая повикът не е приет от актьора или художника, а от критика, заел се да съ твори портрети от слово. Есето за П. К. Яворов съм чел и другаде, тук обаче то звучи графично, експресивно и трайно, вградено между 13-те портрета на предци в поетиче ската и литературната мисъл. Това не е инцидентно хрумване. След „Срещи с малки и големи“, „Личности и съдби“, „Профили на съвременници“ сборникът е търсено продъл жение - галерията да бъде попълнена от нови критически и поетически характери. И авторът следва думите на Яворов от написаното не до него послание - той умее да се възхищава от покритото с лека патина поетическо или критическо слово.. От другите 13 профила на писатели, включени в предишната му книга с подобен характер, 12 бяха на поети. У единствения белетрист Ангел Каралийчев също бе потърсено поетическото начало. Това вече поляризира интересите на критическите пристрастия в поредицата от книги, събрали между кориците си личности и съдби. Събрани на едно място, те биха представлявали галерия от ,,портрети на словото". Здравко Петров притежава таланта за навлизане чрез духовни ретроспекции в различни времена. Може да следи нареждането на пасианси от времето на Ричардсон, а в друг случай да търси в кладенеца на Илиянци обвинителното око на Гео Милев. Неговите портре ти са на художника, не на модела, както казва самият той в предишното си есе за Стефан вайг. Отношението му към всеки творец се превръща в негово лично преживяване, в биография на критическото усещане. Това е реакция с отношение. Така например, когато се е докосвал до „прокълнатите поети", в него няма помен от болното горене“, той търси пречистващата болка и дори трагичното се героизира. „Негов" е и П. К. Яворов, тоя несравним събрат по борба на Гоце Делчев, минал през чувството на „Калиопа" и стигнал до драматичния си край в самотната си стая на ул. „Витоша".

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.

Здравко Петров е автор на повече от петнадесет литературнокритически книги, найзначителните от които са „Личности и съдби", 1970, „Профили на съвременници", 1973, „Законно и незаконно родени умове", 1976, „Критика и критици", 1977, „Силуети на лю бими автори", 1978. Асоциативни пътувания", 1980, „Творци от няколко поколения", 1984. И възторгът, и скептицизмът в неговото творчество се пораждат от това, че той никога не наблюдава безпристрастно литературния живот и явленията в него. Изключително при дирчив към новите имена в поезията, прозата и литературната критика, в същото време Здравко Петров съвсем не е от онези каби нетни" критици, които изчакват уталожването на страстите в оценките за една или друга литературна изява. Напротив, като критик той може да се ангажира изцяло с литературната творба и нейния автор, да ги брани от едностранчиви тълкувания, да воюва дори за техния престиж. Ако обаче действително и безспорно заслужават това като литератур но явление. В това отношение особено показателна е новата му книга, която е изградена изцяло от литературни портрети на най-значителните български автори.