светове

В нашата критическа литература има мнения, че не трябва да разделяме ранния от късния Павел Матев, че последните му книги идват да обобщят усилията и сполуките на поета в продължение на повече от две десетилетия. В известен смисъл това е вярно, но с едно съществено уточнение за критерия. Ранен и късен Павел Матев и няма, и има - зависи кои особености на неговата поезия ще приемем за определящи. Ако се съобразим само с искре ността, комунистическата страст и нравствената чистота на поезията на Матев, можем да твърдим наистина, че той и в последните си стихотворения остава верен на патоса на първите си книги. Но ако пристъпим към неговото литературно дело със строгите изисквания на цялостния литературно-критически поглед, не може да не видим онова качествено ново, което характеризира последните му стихосбирки. Качествено ново - в смисъл на преодоляване на плакатността, на еднозначността на поетичния език. Плакатност и тезисност, естетическа безпомощност ще открием най-вече B първата му книга - В строя", но от същите недостатъци - в по-голяма или по-малка степен - не са застраховани и някои от следващите стихосбирки през първото поетическо десетилетие на Матев - Ясни дни“, „Дълг“, „С вя рата на хората“, „Човешка тревога“, „Време, родина, любов“. Вместо съкро вена изповед по-често ще срещнем декларации, вместо художествен под текст - описателство. Изобилствуват шаблонни и книжни изрази като: „бодро крачат млади звеноводи“, „достойно влязох в тия славни дни" (от стихосбирката „В строя"), живях достойно и в борба" (от „Ясни дни"), „Нашата свободна татковина крачи с порива на младостта" (от „Дълг“), туй сурово, ге роично време" (от „Време, родина, любов") и мн. др. B Но още в И B тези първи книги ще открием и ония бодри, мъжествени, сурови интонации, които превърнаха поезията на П. Матев в поезия на дълга, на изстраданата отговорност пред времето. Тези интонации зазвучаха най-напред ония „посвещения", които поетът написа за загиналите борци - просто сдържано, но твърдо и категорично той заяви верността си на една вълнуваща го винаги тема: „Дорде живея и докато пиша, те винаги ще бъдат в моя стих. " На римите си отреди да бият като барабани, защото на него - откърмения буря - му е „неловко в тишина". Затова тези стихове, макар и често наивни, декларативни, носят честно вълнение, носят неспокойствието на една припряна епоха. Понякога ще се сети за любовта и ще признае: „За любовта мъничко съм пял. Длъжник ще си остана аз пред нея", но в следния миг - кога искрено, кога плащайки дан на определена поетика - ще отрече правото да люби, защото не знае оня час, в който ще е „нужен като воин".

Въпреки някои скептични гласове през последните години, че липсва ново кри тическо поколение, то съществува. Нещо повече, самите тези скептични гласове, искат или не искат, ще започнат да се съ образяват с него. Защото то е вече литературен факт. Младото поколение критици идва със съответна теоретическа и специална подготовка и знания. Младото критическо попълнение носи със себе си стремеж към критически професионализъм в най-хуба вия смисъл на думата. За да види това човек, не е нужно да ходи през девет пла нини в десета, а трябва да чете редовно литературния печат и критическите книги. Искам мимоходом да спомена два дебюта на млади критици, които получиха единодушно признание от литературната общественост. Става дума за книгите „Високо при извора" на Светлозар Игов и „Дебютната вълна" на Здравко Чолаков. И в двете книги има литературни находки. Светлозар Игов с оригинален поглед потърси нови естетически ценности там, където много критици дори и не подози рат, че могат да съществуват - в старобългарската литература, а Здравко Чолаков в друга една тера инкогнита", в днешната най-млада литература. Познавайки най-добрите традиции на бъл гарската критика, младите автори се стре мят да обогатят знанията ни за нашата литература, за нейните неизследвани художествени богатства. Един от младите критици, които се отнасят с голяма отговорност към критическото поприще, е и Здравко Недков. В това сме могли да се убедим от неговите редки, но правещи впечатление със своята сериозност работи в литературните издания. Спомням си една негова кол кото духовита, толкова и аргументирана критична рецензия от преди десетина 152 години в сп. „Пламък" - "Българският език на една „Методика на българския език", в която личаха и дарбата, и темпераментът на младия литературен критик. Сега пред нас е първата му книга „Творчески светове". Впрочем повечето от включените в нея литературно-критиче ски статии и портрети сме чели вече в ли тературния печат. Но това са били отделни работи, необединени от единен замисъл. Събрани на едно място, те дават представа за един изграждащ се критически облик. Става ни ясно, че Здравко Недков пише рядко не защото няма какво да каже, а защото държи на това, което ще каже. Той обича да промисля дълго своите работи, да ги оглежда от всички страни. Струва ми се, че сред младите критици той се отличава именно със свочта прецизност в критическата работа. Книгата „Творчески светове има три раздела. В първия са включени литературно-критически статии, във втория портрети на съвременни български творци, а в третия - рецензии за книги, които младият критик смята за по-трайни явле ния в нашата литература. Гръбнакът на книгата е вторият раздел, в който се изследват различни „творчески светове - Гео Милев, Ангел Каралийчев, Николай Хайтов, Иван Давидков, Андрей Германов, Петър Алипиев, Иван Цанев. Както се вижда, тези автори не са от непознатите, за тях е писано повече или по-малко (изключение прави само Петър Алипиев, който незаслужено е подминаван от на шата критика освен от Кръстьо Куюмджиев). Здравко Недков се е опитал да погледне от свой ъгъл на тия автори, да открие за себе си и за читателите нови техни страни. Такъв е случаят с портрета на Гео Милев „Поет на гнева - величавия". Тук като че ли проличават най-добрите качества на младия критик - вла деене на литературния анализ и синтез, интерпретаторско умение, висока критическа култура. В своя очерк Недков проследява обновяването на българската поетическа традиция от Гео Милев, неговата антиконвенционална поетика. Добро кри тическо попадение на младия критик откриването на три пласта на гнева в поее мите на Гео Милев - гнева на въстаналите селяни, садистичния гняв на господарите и накрая гнева на самия поет. Чрез умел стилистичен анализ Здравко Недков успя ва да разкрие раздвижеността и динамич ността на Гео Милевото поетическо изобра жение.

The paper presents the intricate itinerary of the timepiece concept in European culture from the Middle Ages to the 18th century through different discoursive fields such as astronomy, geography, theology, philosophy, natural history, ethics, literature, etc. The conceptual evolution of the clock in European history is reconstructed by the survey of the changing perceptions, roles and functions of timepieces in European culture. Utilised initially in the Middle Ages as a regulator of human activities, caught within profane, cyclic time (versus eternity), and throughout the Renaissance as a vehicle to take sailors across the seas, later in the 17th century the clock turned into a specific megametaphor of European culture. Imagined as a divine mechanism presenting the Universe as God's creation, the clock was established as a universal sign capable of designating numerable aspects of man and the world. Most specific proved to be the development of the timepiece concept in the 18th century when it was introduced in literature (mainly as a detested symbol of bourgeois orderliness and social compulsion) and consequently was appropriated (and misappropriated) by incompatible social discourses.