съдби

Още с появяването си Здравко Петров се оказа между спорните явления. В очите на онези, срещу които той щеше да мята непре къснато стрели, критикът изглеждаше непривичен, несходен с тях. Естествено е, че поради яростта им те и до днес не понасят многоцветното му перо. Противниците му Инстинктивно доловиха, че им предстои «борба» с едно дарование, което владее тънките оръжия на полемиката, но което вместо злъч ще сипе повече артистични оценки, щедро ще им противопоставя своята принадлежност към «света от вчера», ще се любува на миналите събития повече, отколкото на съвременните. Като критик Здравко Петров е представител на една традиция, която за съжаление не е типично българско явление, а е привне сена отвън, от чужди култури и извори, поя вила се е благодарение влиянието на литературите, дължи се на техните връзки и на взаимоотношенията, които познават само литературните умове. Той премного «робува» на «забравеното изкуство», непрекъснато доказва своето мъченичество при допира с литературта и е премного горд от това, че може да се чувствува истински пълноценен и свободен, когато навлезе в нейния свят. Неговата дарба му позволява да намери неподражаемо съприкосновение с герои и образи, той чувствува пълно духовно сродство с обитателите на таванските етажи на високите сгради, с литературната бохема и ето кое опиянение. поражда неговото истинско Това, че той може да разбере даден автор, да почувствува неговите творчески подбуди, подсилва критическото му самочувствие. В портрета за Димчо Дебелянов от новата си книга «Личности и съдби» Здравко Петров пише: «За санчопансовците в критиката знаменитият герой на Якобсен есамо някакъв безпочвен мечтател. Подобни учени клири на критиката са толкова плоски в своите рационалистични измерения, че не могат да се насладят на поезията на мечтата, която има съответни превъплъщения в разните народи, раси, географски меридиани.» Представям си 143 колко «светила» а нашата съвременна критика с мъка преглъщат отправените към тях остроти от този поклонник на музите. Колко пъти само Здравко Петров хвърля обвинения срещу «безкрилата хронология и мъртвата статистика». Той не почита авторитети на точните науки и методи, не понася търпеливото пресяване на фактите, педагогически точното определяне на литературните явления. Още при допира си до книгите той счита четенето за «необикновен и съкровен процес». Такова свещенодействие наистина в нашата действителност е поизлиняло, изгубило силата си. А Здравко Петров непре къснато иска да ни докаже колко много е загубило човечеството с откъсването от онова време, когато четенето не е било само «извор на информация», а несравнимо с нищо блаженство. Той не може да изживее своите илюзии дори и когато вижда тяхната безполезност; живее повече с миналото на литературата, отколкото с нейното настояще. Колкото и да му е неприятно, трябва да му кажем, че и той е от тези, които раздухват праха, наслоен върху литературните фигури и ценности.