Петров

Ивайло Петров... Досега той е показал обич към добруджанските люде, които строят кооперативни стопанства и носят в себе си един нов етичен свят, към пътувания из тихи градчета, в които като магнит го привличат къщите, улиците, хората. Неведнъж съм се запитвал на кого прилича в нашата литература. На Йовков? Защото нали с голяма творческа смелост се решава да мине след него из равнините и хълмовете на Добруджа, където вече не се виждат хергелета, силуети на ханица и хора с мощни рамене, но все е останало нещо от нявгашното, което иска да улови и претвори. Или може би на Елин Пелин и Емилиян Станев? Та нали като тях е ловец, скитник по полето, беглец от задушния град, който, ловувайки убива с мъка - но все пак убива, подлагайки на тежък изпит хуманистичното си сърце. Нали обича трепета на маранята, дългите скитания, умората от тях и всички ония, събирани като бисерчета преживявания, които познава само скитникът-ловец? И все пак как се отделя от тези автори, при все че следва завещани от Елин Пелин иЙовков или сега създавани от Емилиян Станев традиции? Той сам прокарва своя път, защото нещо упорито е заложено в собствената му индивидуалност. Може би крачи бавно, както екрачел селянинът, приведен над плуга си, но е упорит и непоколебим в творческите си търсения като него. Колко настойчиво отстоява своите сюжети - още с първите си разкази за селяни от добруджанския кооперативен свят, после с повестта „Нонкината любов", сега с малките разкази-импресии, посветени на хората от улицата, хотелите, автобусите, хората, пътуващи между града и селото. Той е художествено неповторим - едно- временно лесно възбудим, склонен към тънко изящество и търпелив в реалистичния рисунък на подробностите. В разказите му се сплитат лиризъм и размисъл, ,епичният ход" на сюжета се сменя с ле- ката, припряност" на личното изживяване. Тези качества изпъкват и в неговия пръв 114 роман. Повествование, мислите, за кого? - За Добруджа. За хората, които там днес вкореняват нов бит, чиито бащи и деди е възпял Йовков. И още - за съвременността. За нейните дълбоки промени и конфликти. Авторът на леки" новели и разкази е взел на плещите си трудностите на Романиста, за да изобрази и хората от ми налото, и новия човек, който преобразува просторната, романтична добруджанска Земя. Той не само е отворил сетивата си за нови впечатления от природата, бита, човека, но е напрегнал и своя честен ум за да изследва актуални проблеми, често пренебрегвани от ония писатели, които искат да бъдат „трибуни" на новото, но не проникват достатъчно в неговия реален свят.

Още с появяването си Здравко Петров се оказа между спорните явления. В очите на онези, срещу които той щеше да мята непре къснато стрели, критикът изглеждаше непривичен, несходен с тях. Естествено е, че поради яростта им те и до днес не понасят многоцветното му перо. Противниците му Инстинктивно доловиха, че им предстои «борба» с едно дарование, което владее тънките оръжия на полемиката, но което вместо злъч ще сипе повече артистични оценки, щедро ще им противопоставя своята принадлежност към «света от вчера», ще се любува на миналите събития повече, отколкото на съвременните. Като критик Здравко Петров е представител на една традиция, която за съжаление не е типично българско явление, а е привне сена отвън, от чужди култури и извори, поя вила се е благодарение влиянието на литературите, дължи се на техните връзки и на взаимоотношенията, които познават само литературните умове. Той премного «робува» на «забравеното изкуство», непрекъснато доказва своето мъченичество при допира с литературта и е премного горд от това, че може да се чувствува истински пълноценен и свободен, когато навлезе в нейния свят. Неговата дарба му позволява да намери неподражаемо съприкосновение с герои и образи, той чувствува пълно духовно сродство с обитателите на таванските етажи на високите сгради, с литературната бохема и ето кое опиянение. поражда неговото истинско Това, че той може да разбере даден автор, да почувствува неговите творчески подбуди, подсилва критическото му самочувствие. В портрета за Димчо Дебелянов от новата си книга «Личности и съдби» Здравко Петров пише: «За санчопансовците в критиката знаменитият герой на Якобсен есамо някакъв безпочвен мечтател. Подобни учени клири на критиката са толкова плоски в своите рационалистични измерения, че не могат да се насладят на поезията на мечтата, която има съответни превъплъщения в разните народи, раси, географски меридиани.» Представям си 143 колко «светила» а нашата съвременна критика с мъка преглъщат отправените към тях остроти от този поклонник на музите. Колко пъти само Здравко Петров хвърля обвинения срещу «безкрилата хронология и мъртвата статистика». Той не почита авторитети на точните науки и методи, не понася търпеливото пресяване на фактите, педагогически точното определяне на литературните явления. Още при допира си до книгите той счита четенето за «необикновен и съкровен процес». Такова свещенодействие наистина в нашата действителност е поизлиняло, изгубило силата си. А Здравко Петров непре къснато иска да ни докаже колко много е загубило човечеството с откъсването от онова време, когато четенето не е било само «извор на информация», а несравнимо с нищо блаженство. Той не може да изживее своите илюзии дори и когато вижда тяхната безполезност; живее повече с миналото на литературата, отколкото с нейното настояще. Колкото и да му е неприятно, трябва да му кажем, че и той е от тези, които раздухват праха, наслоен върху литературните фигури и ценности.

Книгата „Профили на съвременници" на Здравко Петров представлява отделни фрагменти от един оригинален критически летопис на нашата съвременна поезия. От ново се срещаме с някои негови любимци, познати ни от предишните му книги - Ни кола Фурнаджиев, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Георги Джагаров, чиито профили авторът обогатява основно, попълва характеристиката им в процеса на тяхното развитие. Присъствуват и нови имена - Ели савета Багряна, Ангел Каралийчев, Христо Радевски, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Димитър Методиев, Павел Матев - поети, към повечето от които авторът не крие своите критически предпочитания и афинитет. Пред нас са тринадесет портрета, някои малко непълни и су- бективни, но почти всички привлекателни със своето значително вътрешно богатство, артистично вживяване и вроден вкус към поетични ценности. Новото и хубавото, което забелязваме в творческото развитие на критика, е сериозното засилване и задълбочаване на историзма при разгръщане основните черти от профила на поетите. В най-пълноценните портрети, като тези на Христо Радевски, Фурнаджиев и Георги Джагаров, а и някои на поетите от 40-те години наред с експресив ната характеристика на творчеството им присъствува социалната и националната съдба на народа ни. Здравко Петров измъква поетите от глъбините на историческите съ бития и се стреми да ги представи в неподправен, почти достоверен вид. Още в начал ните фрази критикът търси и намира корените на поетиката на всеки отделен поет в сложната обществена действителност. Прониква в детайлите, които съпътствуват пораждането на една поетична фигура, но не потъва в подробности, не загубва основната нишка на сложния път, чиито особености критикът извлича от социално-политическите промени на даден исторически етап. Твърде добре умее да види и открои характерни черти на едно поколение, да проследи своеобра зието на различните поетични вълни, поровличат последица поетичните Oт изригвания, които са революционни промени. Най-убедителни са онези моменти, когато критикът разкрива с присъщата си разпа леност диалектическата връзка между поет иобщество, между личност и идея, сложното взаимодействие между творческа индивидуал ност и национална съдба. Тогава използува с вещина много исторически подробности, прави смели асоциации, улавя наелектри зираните революционни трептения, които образуват музиката на някой новороден поет. Изпитва сякаш някаква страст да при съствува на раждането и смъртта на поетичните явления. Тогава Здравко Петров е в стихията си и успява да достигне до ори гинални критически прозрения, да вдъхне живот на фигурата, която е сътворил и чието присъствие понякога се усеща съвсем зримо. В такива моменти есеистичното перо на Здравко Петров придобива дълбока социалноисторическа подплата, тогава той съвсем не витае в облаците, както може на пръв поглед по някой път да изглежда, а държи съвсем пряка връзка и непосредствено тесен контакт с всички видими и незрими размествания на земните пластове. Обикновено преди да скрои строго индивидуалния ко стюм на всеки поет, преди да извае отдел ните черти от профила му, критикът се е взирал най-педантично в средата, която го поражда, изследвайки всички сложни исторически предпоставки, които съпътствуват създаването на поетичния талант.

Тези 3 реда, изпратени на 7 юни 1911 г. до Иван Попов, са нахвърляни от ръката на Яворов на една бележка - бланка „Народен театър". Приятелят на поета запазва това кратко послание и то достига до наше време: „Когато видиш нещо хубаво, възхищавай се.." В случая повикът не е приет от актьора или художника, а от критика, заел се да съ твори портрети от слово. Есето за П. К. Яворов съм чел и другаде, тук обаче то звучи графично, експресивно и трайно, вградено между 13-те портрета на предци в поетиче ската и литературната мисъл. Това не е инцидентно хрумване. След „Срещи с малки и големи“, „Личности и съдби“, „Профили на съвременници“ сборникът е търсено продъл жение - галерията да бъде попълнена от нови критически и поетически характери. И авторът следва думите на Яворов от написаното не до него послание - той умее да се възхищава от покритото с лека патина поетическо или критическо слово.. От другите 13 профила на писатели, включени в предишната му книга с подобен характер, 12 бяха на поети. У единствения белетрист Ангел Каралийчев също бе потърсено поетическото начало. Това вече поляризира интересите на критическите пристрастия в поредицата от книги, събрали между кориците си личности и съдби. Събрани на едно място, те биха представлявали галерия от ,,портрети на словото". Здравко Петров притежава таланта за навлизане чрез духовни ретроспекции в различни времена. Може да следи нареждането на пасианси от времето на Ричардсон, а в друг случай да търси в кладенеца на Илиянци обвинителното око на Гео Милев. Неговите портре ти са на художника, не на модела, както казва самият той в предишното си есе за Стефан вайг. Отношението му към всеки творец се превръща в негово лично преживяване, в биография на критическото усещане. Това е реакция с отношение. Така например, когато се е докосвал до „прокълнатите поети", в него няма помен от болното горене“, той търси пречистващата болка и дори трагичното се героизира. „Негов" е и П. К. Яворов, тоя несравним събрат по борба на Гоце Делчев, минал през чувството на „Калиопа" и стигнал до драматичния си край в самотната си стая на ул. „Витоша".

Разделени по време повече от столетие и принадлежащи на различни литератури - българската и руската, - тези две автобиографии отдавна привличат вниманието на изследователите със своето сходство. Натрупани са доста много работи, в които е обърнато внимание на това сходство. В интересната статия на българския изследовател Константин Мечев дори е направен опит да се обясни това поразително сходство с влияние на автобиографията на Авакум върху автобиографията на Софроний. Обаче няма никакви основания да предполагаме, че Софроний е познавал Житието на Авакум. Ето защо съществува и друго мнение: че Житието на Авакум и Автобиографията на Софроний са сходни типологически, тъй като и едната, и другата автобиография са се появили при сходни условия на прехода от Средновековието към новото време и са еднакъв пример за пробуждането на личностното самосъзнание. Когато преди една година посочих темата на своя доклад за сегашната конференция, аз възнамерявах да говоря не само за типологическите сходства на двете произведения, но исках да изтъкна преди всичко техните типологически различия, които се дължат на това, че и двамата автори са писали със съвсем различни цели и при съвършено различни условия, макар че и двамата са мъченици на обстоятелствата и на своята борба, че и двамата са писали за своите страдания и двамата са направили това с несъмнен талант и поразителна дълбочина. Но случи се нещо, което в първия момент ме постави в крайно затрудне но положение и аз дори мислех да се откажа от своята тема. Това беше поя вата на прекрасното изследване на Людмила Боева в книгата „Старобългарска литература", кн. втора, 1977 г. Аз получих тази книга в края на 1977 г. Изследването на Людмила Боева е озаглавено „Образът на автора в житията на протопоп Авакум и Софроний Врачански (Опит за типологическо сравнение)". В изследването на Л. Боева са направени повечето от тези наблюдения, които исках да изнеса в доклада си, и са изказани много мисли, до които и аз стигнах, когато четях паралелно двете велики произведения.

Валери Петров е един от нашите поети с най-фино, най-деликатно душевно устройство. От всичко, до което се докосне ръката му, а и от чисто човешкото му присъствие лъха на култура, на вкус, на тънка мярка. Чужда му е всякаква грубоватост и неовладяна суровост, при него отсъствуват резките жестове и тонове. Всичко е меко, прецизно нюансирано, премерено на везните на един рядък художествен усет и преминало през една вродена, органична скромност, която няма нищо общо с другата скромност - показната, с която някои негови събратя твърде ловко си служат. И ето че тъкмо този поет, така отдалечен от всякакви боричкания за слава и постове, така пестелив на изявления, така естествено, без всякакви пози на отдръпване или обскурантизъм, потънал в собствения си творчески свят, тъкмо този поет е една от конфликтните личности в литературата ни пък и не само в нея, а и в киното, и в театралния живот. Той неведнъж е поляризирал мненията, неведнъж е карал критиците да кръстосват шпаги помежду си. При това - забележете - с нищо допълнително не е допринасял нито веднъж за по-буйното разгаряне на полемичния огън. Дори тогава, когато явно еимал сериозни доводи, за да отвърне на неверни и несправедливи тълкувания. Или просто да ги доизя сни от лична гледна точка, да ги уточни. Оставал е верен на природата си, своя нрав, на своята овладяност и деликатност. А и след години, когато е ставало ясно, че истината е на негова страна, че той е победителят след проверката времето (да вземем само един пример - как беше посрещнат някога филмът по негов сценарий „На малкия остров“ и какво емястото му - признавано от всич ки днес - в развитието на българското кино!), той пак не си разрешава дори намек на оценка, на някакви присъди. Изобщо той с нищо не предизвиква, епатира, не дразни. И все пак - повтарям - е една от най-конфликтните лич ности. Парадоксално на пръв поглед, но факт. Ho на на И не никога не е отричана, не е подценявана дарбата му. Признавали са му я винаги, респектирала е всички. И оттук нататък са започвали несъгласията, споровете, резервите, обвиненията. Просто характерът на дарбата, нейното свое образие се превръща в главен прицел, в център на полемиките. В годините на нормативната естетика, на догматично закованите постулати беше някак пообяснимо да етака.

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.

Здравко Петров е автор на повече от петнадесет литературнокритически книги, найзначителните от които са „Личности и съдби", 1970, „Профили на съвременници", 1973, „Законно и незаконно родени умове", 1976, „Критика и критици", 1977, „Силуети на лю бими автори", 1978. Асоциативни пътувания", 1980, „Творци от няколко поколения", 1984. И възторгът, и скептицизмът в неговото творчество се пораждат от това, че той никога не наблюдава безпристрастно литературния живот и явленията в него. Изключително при дирчив към новите имена в поезията, прозата и литературната критика, в същото време Здравко Петров съвсем не е от онези каби нетни" критици, които изчакват уталожването на страстите в оценките за една или друга литературна изява. Напротив, като критик той може да се ангажира изцяло с литературната творба и нейния автор, да ги брани от едностранчиви тълкувания, да воюва дори за техния престиж. Ако обаче действително и безспорно заслужават това като литератур но явление. В това отношение особено показателна е новата му книга, която е изградена изцяло от литературни портрети на най-значителните български автори.