Валери

Валери Петров е един от нашите поети с най-фино, най-деликатно душевно устройство. От всичко, до което се докосне ръката му, а и от чисто човешкото му присъствие лъха на култура, на вкус, на тънка мярка. Чужда му е всякаква грубоватост и неовладяна суровост, при него отсъствуват резките жестове и тонове. Всичко е меко, прецизно нюансирано, премерено на везните на един рядък художествен усет и преминало през една вродена, органична скромност, която няма нищо общо с другата скромност - показната, с която някои негови събратя твърде ловко си служат. И ето че тъкмо този поет, така отдалечен от всякакви боричкания за слава и постове, така пестелив на изявления, така естествено, без всякакви пози на отдръпване или обскурантизъм, потънал в собствения си творчески свят, тъкмо този поет е една от конфликтните личности в литературата ни пък и не само в нея, а и в киното, и в театралния живот. Той неведнъж е поляризирал мненията, неведнъж е карал критиците да кръстосват шпаги помежду си. При това - забележете - с нищо допълнително не е допринасял нито веднъж за по-буйното разгаряне на полемичния огън. Дори тогава, когато явно еимал сериозни доводи, за да отвърне на неверни и несправедливи тълкувания. Или просто да ги доизя сни от лична гледна точка, да ги уточни. Оставал е верен на природата си, своя нрав, на своята овладяност и деликатност. А и след години, когато е ставало ясно, че истината е на негова страна, че той е победителят след проверката времето (да вземем само един пример - как беше посрещнат някога филмът по негов сценарий „На малкия остров“ и какво емястото му - признавано от всич ки днес - в развитието на българското кино!), той пак не си разрешава дори намек на оценка, на някакви присъди. Изобщо той с нищо не предизвиква, епатира, не дразни. И все пак - повтарям - е една от най-конфликтните лич ности. Парадоксално на пръв поглед, но факт. Ho на на И не никога не е отричана, не е подценявана дарбата му. Признавали са му я винаги, респектирала е всички. И оттук нататък са започвали несъгласията, споровете, резервите, обвиненията. Просто характерът на дарбата, нейното свое образие се превръща в главен прицел, в център на полемиките. В годините на нормативната естетика, на догматично закованите постулати беше някак пообяснимо да етака.

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.

Ив Бонфоа е известен френски поет и теоретик на изкуството, роден през 1923 г. в Тур. Завършил е математика и философия. Първите му стихотворения се появяват в литературния печат през 1946 г. и веднага правят впечатление с дълбочината на преживяното чувство, с насоките на поетическата медитация. Основната му книга „Движение и неподвижност на Дув" загатва за изворите на неговото вдъхновение: Хераклит и митът за вечното възвръщане на нещата, тайната на съществуването и благословеността на красотата. Поет с висока култура и почти кла сическа форма на изказа си, Бонфоа се занимава с проблемите на съвременната поетика, пише също върху готиката и барока. Издал екнигите: „Представяне на образа“,„Договор на пианиста", Вчера царуваше пустиня“, „Анти-Платон“, „Надписан камък“ и др. Настоящите есета са взети сборниците „Невероятното“ и „Разговори за поезията".