Размишления върху кинодраматургията на Валери Петров

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.