Димитър Цолов

Четири години слушах лекциите на проф. Любомир Тенев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и нито веднъж не изпитах досада или безразличие. Това не е само мое мнение. Стотици студенти могат да потвърдят горната мисъл, без да вложат грам съмнение в нейната достоверност. Найчесто лекциите на проф. Тенев разчупваха рамките на академичната обстоятелственост и увли чаха аудиторията с пламенното изложение на подетия проблем, с артистичното поднасяне на образни примери, с непринуденото събеседване, което създаваше така необходимия контакт меж ду мастития професор и неговите ученици. Авторитетът на театралния критик Л. Тенев респектира не само студентите. Всеки отзив, статия или книга, излезли изпод перото му, ставаха поводи за оживени разговори, сверка на мненията и пристрастни изводи. Защото думите на Л. Тенев тежат не само със строгите и прецизни оценки на отделния театрален факт, но и притежават нюансите на радостта, грижата и желанието за помощ. Той активно живее с тревогите на българския теа тър, никога не застава в позата на коронован ментор, който има привилегията да сочи с пръст ида назидава с безапелационни присъди. Всичко това говори за съпричастното му отношение към трудните пътища на българското сценично изкуство, за неговото призвание да бъде винаги в първите редици на родното театрално дело. Впрочем за проф. Тенев могат да се кажат много красиви думи и да се изрекат редица възторзи (и това е правено не един път). Но като че ли е настъпил моментът (имам пред вид зрелостта на годините и натрупания богат професионален опит) да му се предостави възможността за осъществяването на една просторна авторова и човешка изповед, в която навярно ще заблестят нови и любопитни багри от неговия живот и твор чество.. - Другарю Тенев, Вие сте юрист по образование, а неотклонно служите на театралната муза. Бихте ли разказали за първоначалните подтици на тази ваша професионална ориентация - защо пренебрегнахте строгата Темида и се озовахте в храма на Мелпомена? И най-важното - това случайно ли стана или имаше някаква закономерност на желанията и амбициите? - Моите интереси към театъра датират много преди да се озова в Юридическия факултет. Още като гимназист бях един от основателите и редакторите на ученическото списание „Звън", където са печатали свои работи Б. Райнов, Ал. Геров, Бл. Димитрова и др. от това поколение. Тогава водех театралната критика и когато завърших гимназия, я преотстъпих" на Кръстьо Мирски. Така че интересите ми към театъра имат доста ранна дата - още като ученик в пети шести клас на Първа мъжка гимназия. После нещата около учебната дисциплина се затегнаха и ние нямахме право да се движим из града след 19 ч. Нали бяхме униформени. Ето че в момента си спомням моята прекрасна класна наставница Райна Попиванова. Тя ми беше дала специално разрешение, за да мога да посещавам вечерните представления, тъй като тогава театрите вди гаха завесите си в 20 ч. Когато впоследствие записах право в университета, аз спотайвах надеж дата, че ще ми се усмихне щастието да отида в чужбина, за да уча желаните от мен театрални науки. У нас такива специалности тогава нямаше.

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.