Карел Чапек: човекът и неговото истинско битие

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.