Книжка-3

1981, Книжка 3 - Съдържание

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.

От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.

Георги Райчев е един от първите български писатели, които заедно с Г. П. Стаматов и А. Страшимиров свързаха съдбата си с буржоазния град и вне соха (за разлика от Вазов, Йовков и Караславов, т. е. от епиците) не само неспокойствието в българската белетристика, но и душевните и психологически парадокси на откъсналия се от земята човек. С по-голямата си експресивност и пси хологически нерв, със стремежа си да отразят подсъзнателното у човека тези наши творци асоциативно се свързват с Достоевски и неговата поетика. Разбира се, че всеки от тях е толкова своеобразно неповторим, че дори поставянето им в типологическа близост един с друг основателно буди възражение. И все пак те са първите, които претворяват на наша българска почва традициите на Достоевски. Ние нямаме друг писател в миналото, който така упорито да се стреми към „модерната" проза и който така гласно да изявява своето възхищение от Достоевски, както Георги Райчев. В него е налице подчертан стремеж да се надмогнат националните традиции и да се свърже българската литература със све товни естетически „школи“, към които есъпричастен и Достоевски. Друг е въпро сът, че нещо не му достигаше, за да се извиси и постигне по-значителни успехи в психологическия разказ. Но той трасира пътя на следващите поколения писатели в стремежа им към една по-голяма универсалност при изображението на човека и неговата душевност. Известна е онази фраза на Райчев, която е обичал да повтаря пред своите приятели: „Никога няма да простя на Достоевски, че и този път ме е ограбил!" Разбира се, че в тези думи се крие не само една шега, но и известна истина, доколкото тя е израз на близост в естетическия вкус, на предпочитание към опре делен „тип" художествено мислене и т. н. „Мои учители - признава Райчев - винаги са били Мопасан, Роденбах, Стриндберг и руските писатели, разбира се, без Толстоя..." Аз нямам за задача да анализирам връзките на Райчев със западните му „учители" - те навярно имат съществено значение в неговото творческо развитие! Но считам, че руските му учители" заслужават не по-малко внимание! Това „без Толстоя" ни подсеща не за друг, а за неговия антипод — Достоевски, името на когото винаги е стояло до това на великия му съвременник. В същност Райчев обича не в един или два разговора да напомня за своите чуждо земни предходници, като често ги допълва с нови имена, но никога не забравя Достоевски. „Укрепнах като личност и писател още до войната - разказва той.

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.

Трудно ми е да си представя, че някога и Стоян Каролев е бил млад критик. Когато препрочитам ранните му статии за Антон Страшимиров, Никола Вапцаров, Веселин Андреев, Богомил Райнов, печатани в сп. „Изкуство“ в първите години след народната победа, винаги ме удивлява неговата спокойна, отмерена аналитична мисъл, неподатлива на прибързани афектации, искрено му завиждам за трудно постижимото равновесие на духа, което е успял да постигне още в началните си критически изяви. Може би тук влияние е оказало ранното академизиране на неговите литературни занимания (на 26 години той е вече асистент в Катедрата по българска литература след Освобождението в Софийския университет, едновременно работи и в партийното издателство). Нека не забравяме и друго: Каролев е от онова следдеветосептемврийско поколение литературни критици, на което се пада нелекият жребий да прокарва нови пътища в литерату рознанието ни, преустройвайки го на марксически основи, да бъде в челните редици на борбата за нов свят и нова литература. Първите години след победата са време на революционен кипеж, на едно търпеливо, възторжено просветителство въпреки липсата на достатъчно опит, въпреки липсата на наша собствена, богата и укрепнала марксическа литературоведска традиция. Много скоро възторзите ще угаснат под оловното небе на нормативната култовска естетика, а суховеите на догматизма и сектантството ще превърнат творческото вдъхновение в гола схема, в механичен сбор от наготово зазубрени формули. И неусетно довчерашните ентусиасти станаха (по израза на Минко Николов) „литературни надзиратели". Но въпреки всичко епичните времена на бързи революционни промени родиха и епичната романова проза от началото на 50-те години. Изобщо най-значителните постижения на тогавашната ни литература са в областта на романа и повестта, а това донякъде обяснява ранните предпочитания на Стоян Каролев към света на прозата, които с годините ще прераснат в трайна и съдбовна привързаност. Не зная дали съм прав, но за всичко това критикът, струва ми се, има и още една своя лична, интимна причина. Той предпочита да пише за белетристика (макар че немалко е писал и за поезия) може би защото, както сам казва, „белетристиката по принцип тежнее повече към обективното, а поезията, особено лириката - към субективното изображение".

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.

лиянието е от онези термини, които съобразно с развитието на междулитературния процес са претърпели почти всички възможни форми на съществуване - от прекаленото непризнаване до прекалената употреба, от съзнателно заявеното отхвърляне до модната популярност. Затова е уместно да се постави въпросът, какво е способствувало и способствува за неговата жизнеспособност? Дали тя е просто случайност или има своето сериозно научно оправдание? Безспорно тук е оказала съдействие непоследователната системност на литературната история, от което произтича и нейната невзискателност спрямо смисловата функционалност и оперативност на отделните термини. Това е свързано и с незадоволителната разработка на формите и законите на литературния процес, особено в областта на междулитературните отношения. От това непринципно ,, отношение" на литературната история произтича колебанието между задъл жителност и произволност, еднозначност и определеност, точност и неточност в употребата на термина влияние. B Съществуването на определено вербално означение за функцията на дадено понятие предполага възникването и функционирането на понятието в рамките на дадена научна систематика. От това произтича и строго определеното му положение в йерархичната система на понятията. Точно определеното място системата на адекватните понятия прави понятието научно, едновременно с това - гносеологически оперативно и което еособено важно - енергично. При такива условия става инструмент за ново познание в рамките на определена научна дисциплина. Това означава, че то не само фиксира явлението в неговия познат инеизменен вид, но посочва и неговата променливост във връзките с обкръжаващата го среда. Научната оперативност на понятието не се състои във фиксирането на предметността на явлението като познат и неизменен комплекс от качества (свойства), но именно в споменатата относително спорна" способност за означаване. Едната, постоянната, точно фиксирана съставка на тази способност на поня тието, изразяваща закономерността на явлението, заедно с другата, по-малко определената, но за сметка на това гносеологически гъвкава, способствува да разкрие диалектиката на закона и хипотезата в процеса на човешкото познание. Това етази често споменавана научна оперативност, живост и жизненост на понятието, без която не можем да си представим динамичния процес на познание, неотклонното движение напред.

Лесинг в първото десетилетие на следосвобожденска България, Лесинг в разгорещената политическа обстановка и сложната, угнетяваща атмосфера на литературния живот, която накара Вазов да възкликне през 1884 г. в предговора към стихосбирката „Поля и гори“: ... .. имаме бедна литература - това е резон да я нямаме никак; нямаме чела за венци - хвърляйте кал по лицата! Господа! Доста кал! Дайте ни малко лъчи!"? Десетилетието приема облика на „една пуническа война, може би непозната в историята на другите национални литератури"1. И все пак в дълбочините на насрещното нам течение, което идва от съкровищницата на немската култура, се долавя и през този сложен етап от развитието на нашата литературна критика онази Лесингова струя, оказала в по-малка или сравнително по-голяма степен благотворното си въздействие върху творческото съзнание на неколцина наши критици, като 3. Стоянов, Ив. Шишманов, д-р Кръстев. Случайно ли е това явление в онази груба, първородна действителност, или може да се говори за необходимо с т от обръщане на следосвобож денската ни критика към първия критик на Европа, Г. Е. Лесинг? За да се обоснове положителният отговор на последния въпрос, е нужно да се посочи и анализира началното, вътрешното движение в процеса на Лесинговото възприемане от нашата критика; тя познава впрочем Лесинг още от времето на Ботев и Каравелов, на Т. Шишков и Б. Горанов, на Ц. Гинчев, Н. Бончев и др. - всички те са споменавали по един-два пъти името на реформатора на немската литература, но тези споменавания са „предистория" на Лесинговата рецепция от страна на критиката. Лесинг отдавна е познат у нас: Б. Горанов превежда в ръкопис „Емилия Галоти" и на 16. І. 1871 г. я поставя на търновска сцена, а П. Семерджиев отпечатва превода си на същата Лесингова трагедия в Загреб през 1873 г. Началното ориентиране към Лесинг езатруднено от липсата на оформени и школувани професионални литературни критици; тази липса води до по-слаба активност в избирателността ни спрямо големите европейски критици. Остава следователно да се обърнем към ония, които са се заели с тежката задача да поемат бремето на първи следосвобожденски литературни критици. Логично е да очакваме, че те ще потърсят опора у Белински, първия славянски, и у Лесинг, първия немски - и европейски - критик. „Картината на литературния живот ще бъде несъмнено по-плътна - изтъква Г. Димов, - когато на основата на национално-историческото развитие се види и онова, което идва отвъни играе при определени условия ролята на фе рмент, като оказва въздействие в една или друга насока" (разр. м., В. И.). В рамките на настоящата статия се прави опит да се посочи конкретно в каква степен идеите на Лесинг са подхранили творческата енергия на 3. Стоянов и Ив. Шишманов, да се открой мястото на Лесинг и се посочат резултатите от неговото въздействие върху тези двама пионери на Лесинговата рецепция у нас.

В сравнение с такива развити клонове на българското сравнително литературознание като славистиката литературните отношения между България и Унгария са по-слабо разработени. При заниманията ми с връзките на тези две култури обаче аз се натъквам на проблеми, важни за онзи кръг от въпроси, които същностно ние определяме като славистика. Тук става дума за живота на една общност от Дунавския басейн с взаимоотношения от древни времена до ден-днешен. Тази общност е свързана непосредствено с една от героичните дати в нашата история - Чипровското въстание, знаменателно както по своя характер, така и с факта, че насочва нашето внимание към дейността на българите-католици в чужбина. По този въпрос най-ценни си остават проучванията на проф. Милетич, интерес будят и публикациите на проф. Телбизов. Но с оглед на доизясняването на отделни проблеми, отнасящи се до унгаристиката, но свързани и със славистиката, в настоящата публикация аз искам да засегна един по-частен въпрос - въпроса за значението на едно такова културно средище като Банат и още по-специално за първите прояви на преводачески интерес към един от най-значителните поети на миналия век Шандор Петьофи. Известно е, че след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. голяма част от бъл гарите потърсват убежище на унгарска земя, като се установяват предимно в нейните южни области. Остатъци от чипровските католишки българи - около 3400 души - се заселват в селището Винга, „павликяните" от Свищовско и Никополско на брой 6000 души - в Бешенов и т. н. Общо по данни от 1896 г. броят на българите-преселници в Банат доближава цифрата 15 000, за цяла Южна Унгария тази цифра се движи между 25 000 и 40 000 души. Всички те се изправят пред един основен проблем - проблема за родния език и книжнина. Както и останалите българи-преселници, българите в Банат не скъсват връзките със своя народ, напротив, те се вълнуват живо от неговата съдба и мечтаят да се завърнат в старите си огнища". Поради ре дица причини обаче банатските българи поемат сравнително самостоятелен път на развитие, което предопределя техния духовен живот. Ръководейки се от стремежа да не забравят своя език и родина, и като реакция срещу опи тите на властите за асимилиране на българското население прогресивната обществена мисъл в Банат развива своята писменост и създава своя книжнина - учебни и църковни помагала, списания, вестници и др. Показателно в това отношение е мотото на „Вингански народен вестник" - С бога, за народа и отечеството ", или на „Български дневник": „Народната воля е божия воля!" Във връзка с основната цел на тези издания - да поддържат будно националното съзнание и матерния език - банатските българи публикуват предимно материали, свързани с непосредствените, битовите нужди на населението: календарски данни за религиозните празници, времето и сезона, поучителни статии за хигиената и земеделието, съвети за лечение при болест, местни вести и т. н. Успоредно с това е отделено място и за въпроси от по-друг характер: за държавната управа, за миналото на „павликяните“, обзорни статии за събитията в родината, където „отколе време Турция е заграбила най-хубавите земи, а хората превърнала в роби"2, статии за съседните народи - турци, сърби и др.; отделни раздели като „Какво ново по света?“, „Оттук и оттам по нещо“ и „Книжнина" разглеждат събитията в другите страни, новостите в техниката, образованието, книгоиздаването и т. н. На фона на общото състояние на българската книжнина в Банат, в зависимост от характера и целите на споменатите издания може да кажем, че преводната художествена литература е по-слабо застъпена, но не и пренебрегната. Банатските книжовници полагат значителни усилия да се приобщят към завоеванията на чуждата литература и по разбираеми причини

„Акта литерария" е литературоведческо списание на Унгарската академия на науките, в което се публикуват статии предимно на немски език. В рецензираната книжка особено място заема студията на проф. д-р Антал Мадл, директор на Института по германистика при университета в Будапеща, озаглавена „Феликс Крул и „Идеята за би- тието" при Томас Ман". През есента на 1951 г. Томас Ман заедно с жена си се завръща в Съединените щати от едно пътуване в Европа. Няколко дни покъсно той посещава Музея по естествена история в Чикаго. Напълно завладян от впе чатленията, получени в музея - както споделя в едно писмо до Херман Хесе, - Томас Ман накарва героя на романа си „Изповеди на измамника Феликс Крул", над който тъкмо работи след четиридесетгодишно прекъсване, да изживее същите вълнения в лисабонския музей на проф. Кукук. Преди това, по време на пътуването си за Португалия, във вагон-ресторанта Крул опознава от своя случаен събеседник проф. Кукук „идеята за битието". Крул узнава, че жи вотът е само „бегъл епизод“, продължаващ някакви си петстотин и петдесет милиона години, а битието е също кратък епизод, протичащ между Нишото и Нищото. Битието невинаги е съществувало и невинаги ще съществува. То е имало начало и ще има край, а това важи също за пространството и времето, защото те съществуват свър зано единствено чрез битието. „Без нещата, които го запълват, не би имало пространство, а също и време, защото времето е само един порядък на събития, станал възможен поради наличността на тела, то епродукт на движе нието" - четем в романа. На „наивния" въпрос на Крул, дали човекът произлиза от висшата маймуна, проф. Кукук развива пред него възгледа си за трите самозараждания" - първото е възникването на битието от Нищото, второто - пробуждането на жи вота от битието, а третото - раждането на човека. Следователно животът произлиза от битието и като негов венец съдържа всички елементи на неживата природа. Но съгласно учението на Кукук самозараждането съвсем не се извършва в точно 132 установени граници. Преходът от мъртвото към живото е неопределен, а също органич ният свят не познава сред своите видове разделителни граници. Затова е толкова трудно да се определи кога човекът престава да е жи вотно и кога вече не есамо животно. Според възгледите на Кукук човекът е възникнал чрез „прибавяне" към животинското, така че е съ хранил животинското в себе си, тъй както животът съдържа в себе си неорганичния свят. Върху по-нататъшното развитие на човека Кукук разсъждава, че съществува прогресът, т. е. един водещ решително нагоре път", макар че у човека същевременно са натрупани всевъзможните степени на развитие, всич ки състояния на културата и морала". Като същностна разлика между хомо сапиенс и останалата органична природа наставникът на Крул посочва „знанието за началото и края" и тъкмо това знание за преходността придава на житейския епизод цена и достойнство, прави го интересен и привлекателен. Животът, както и битието изобщо, не е бла годенствие, а наслада и бреме като цялото пространствено-временно битие, цялата ма терия, дори и в най-дълбокия сън взима уча стие в тази наслада и в това бреме, в чувството, което прави човека, носителя на най-будното усещане, достоен за вселюбов". Няколко дни след това поучение Крул посещава завеждания от проф. Кукук музей и там нагледно влиза в допир с идеята за битието". Докато обикаля из залите на музея и се запознава с началата на органичния живот", с целия животински свят, с първобитния човек и с най-ранния художник, който изрисува скалната пещера, Крул си мисли за предстоящата среща с жената и дъщерята на професора и при тези тъй много новости, които разкрива пред него битието, сам изпитва велика радост.

Още в уводните думи" на своята книга Г. Димов обосновава както кардиналните проблеми, които ще получат своето разре шение в труда, така и основните компоненти на изследователския си метод. Литературният процес трябва да се разглежда и интерпретира синхронно. Художествената лите ратура трябва да бъде включена в системата на културата за даден период и нейната трактовка трябва да се осъществи с оглед тео ретико-критическите изяви на времето". Ав торът е дълбоко убеден (и това е безспорно така), че в теоретико-критическите принципи и критерии са въплътени концепциите за , обществено-историческото и духовно-нрав ственото развитие на човешкото общество". Освен това теоретико-критическото мислене обединява като във фокус не само социалноидеологическите възрения на дадено обще ство, но и отразява и най-съществените коор динати на националната култура. Оттук и задачите на литературната критика (есте тиката в действие") - тя трябва да изпълнява „познавателна, оценъчна, идеологическа роля, за да узакони предназначението си в комплексното литературно и общокултурно развитие. От особено значение е и следното: историята на литературата и историята на литературната критика трябва да получат равностойно място в тяхното синхронно интерпре тиране. Защото историята ене само съхра нената национална памет, но и своеобразен мост към изясняване на съвременните литературни явления, от една страна; от друга - импулс за прогнозиране на тези явления в близкото и далечното бъдеще. Оттук и необходимостта от синхронно разглеждане на Литературната критика, литературна теория и литературна история. Генералното обобщение към увода, стриктно спазвано в изложе нието на книгата, гласи: „От такива съображения и задачи се еръководил и авторът на настоящия труд в усилията си да даде едно системно изложение на формирането и развитието на българската марксическа критика, на нейното отношение към многообразните проблеми на националната ни литература, " Авторът проследява формирането на кри тическото мислене в книжнината ни от възрожденската епоха. Защо? - целта му е да потърси и открие филиацията на художестве ните идеи и концепции от възрожденския Литературен процес до появата на социали стическата литература и марксическата литературна критика. Защото задачата на автора е не само да констатира безспорните естетически завоевания (в тяхното разнообразие и своеобразие) на марксическата критика и социалистическата литература като константна, застинала величина на времето от 90-те години до първите три десетилетия на ХХ в., а да потърси генезиса на отделните явления в общия поток на литературния процес. Посочена е едната от съществените причини за ускорения бурен ход на националната ни художествена литература ина националното ни литературнокритическо мислене през Възраж дането - голямата роля на руската демокра тическа литература и материалистическата естетика в лицето на Херцен, Белински, Чернишевски, Добролюбов. При това авторът предупреждава - този опит едело не само на контактни връзки и взаимоотношения, но се дължи и на причини от типологически характер. Да се потърсят общите положения в художествената литература и литературната критика, обусловени от аналогични национални обстоятелства, от общите тенденции на развитието, еедна от най-важните задачи на съвременното сравнително литературознание. Отбелязвайки безспорния факт за ранната поява, бурен развой и разцвет на българската марксическа литературна крити ка, авторът поставя един перспективен проблем, който чака своите изследвачи: да се изследва в сравнително-исторически план цялостният литературен живот на епохата не само в национален, но и в системата на по-широки мащаби (зонални, регионални литературни взаимоотношения).

Последната книга на Ваня Бояджиева „Ле топис на българската драма" е ново доказателство за трайния и интерес към въпро сите на националната ни драматургия и продължение на нейните изследвания в тази област. В увода авторката споделя, че това ,,е опит за разкриване на отделни тенденции в развитието на драмата през нейните три етапа - до Освобождението, след Освобождението и след Девети септември" (с. 5), представляващ в същност задълбочен, широко разгърнат литературнокритически очерк за сложната еволюция на драматичния жанр и за мястото му в общия литературен поток. Панорамният поглед на В. Бояджиева към историческото развитие и проблематиката на българската драма съчетава широкия обхват на изследването с проникновеното разкриване на нейното национално своеобразие. В основата на книгата е залегнал хронологичният принцип, който позволява на критичката да проследи детайлно сто и тридесетгодишната история на нашата драма. В първата глава „Възрожденска драматургия" тя справедливо посочва, че драматич ният жанр се създава от историческата му необходимост за нашето възрожденско общество, формулира много точно ролята на българската драма и театър за преодоляване на робската психика у българския народ: В борбата за нашата политическа и духовна 144 самостоятелност театърът играе първосте пенна роля - той е нещо като всенародно училище за патриотизъм" (с. 7). В. Бояджиева убедително доказва как от наивните училищни диалози и декламации, които са първите на ченки на театрална култура у нас, се развива българската възрожденска драматургия, изпълнена с борчески патос и патриотичен дух, създава се национален демократичен театър. „Прескочил няколко фази, нашият театър става направо светски, защото няма време да бъде религиозен" (с. 8), подчертава изследователката. Според В. Бояджиева училищните диалози със своя просветителскопатриотичен характер, разговорен език и силни социални елементи проправят пътя към създаването на пълноценни художествени произведения и В този смисъл тя разглежда творческото дело на С. Изворски, Н. Бозвели, П. Р. Славейков, С. Доброплодни, Г. С. Раковски, К. Миладинов, Т. Икономов, Д. Войников, Ил. Р. Блъсков и други автори. Изследователката изтъква яркото социално-патриотично съдържание и демократичния характер на диалозите на Н. Бозвели, а в диалогичните произведения на П. Р. Славейков подчер тава острото сатирично жило, осмиването на редица нравствени недостатъци от онази епоха, живата народна реч, което обуславя широкото им възприемане от тогавашния българин. Разкрила ролята на възрожденския диа лог, по-нататък В. Бояджиева проследява създаването на истинския драматичен жанр у нас, в чието начало стоят побългарената от С. Доброплодни комедия „Михал“ и „Ловчанският владика или бела на ловчанския сахатчия" от Т. Икономов. Критичката осо бено набляга на острото социално чувство и свежия народен хумор във втората пиеса, на нейния подчертано фарсов характер, типичен за българската възрожденска драматургия. Анализирайки драмите на Л. Каравелов Сцена из домашния живот на нашите чорбаджии" и "Хаджи Димитър Ясенов", тя доказва, че докато първата пиеса есатира на българското чорбаджийство, то втората насочва пряко към революционната тема, преплита в единно цяло реалистичния и романтичния план на изображение. Разностилието на художествените жанрове и похвати, непрестанното им смесване и преливане един в друг В. Бояджиева изтъква като ха рактерно явление за началния етап на бъл гарската възрожденска драматургия.

В края на 60-те и началото на 70-те години съветски стиховеди от различни градове започнаха да работят по една обширна програма за изучаването на руския стих, предложена от Л. И. Тимофеев. Нейната цел е създаването на история на руския стих, като проблемът за фактологичната база се решава чрез пълно и системно описание на стиховата форма на всеки поет. Хронологичен ред от метрически справочници, построени върху единен принцип и единна терминология, ще изясни фактите от еволюцията на руския стих и ще представлява основата на бъде щата му история. Естествено, че коментирането на получените данни ще стимулира нови теоретични обобщения в тази област на филологията. Първата реализация на част от тази програма е сборникът с метрически справочниц „Русское стихосложение XIX в. Възможността тя да се осъществи като колективен труд е само по себе си свиде телство както за сериозната професионална култура на по-младото поколение стиховеди, участници в сборника, така и за наличието на теоретично мислене с дългогодишна традиция и чиито задълбочени научни резултати са постигнати при решаването на конкретни въпроси, засягащи историята на руския стих. Пример за такъв тип разработки са изследванията на М. Л. Гаспаров, който има пряко отношение към сборника. Той е редактирал включените в него справочници, а част от текста на някои от тях е негов. Идеята на Б. Ярхо да се превърне обикновеният указател за употребата на стиховите размери, строфи и типове римуване от читателско пособие в средство за изслед ване на стиховата форма (вж. Н. В. Лапшина, И. К. Романович, Б. И. Ярхо. Метрический справочник к стихотворениям А. С. Пушкина. М. - Л., Academia", 1934, 142 с. с таблицами и диаграммами и „Из материалов „Метрического справочника к стихотво рениям М. Ю. Лермонтова". - Вопросы языкознания, 1966, № 2, с. 126-137) се актуали зира отново не само защото в руското стилознание винаги са били силни приемственността и интересът към собственото научно наследство, но и защото самото състояние на съвременното изучаване на руския стих го налага.

На 9 и 10 май 1980 г. в Токио бе прове дена ХХV международна конференция на ориенталистите в Япония. Работата на конференцията протече в следните четири секции: 1. Източна религия и философия. 2. Японска литература. 3. История на Изтока. 4. Източно изобразително изкуство и музика. Бяха проведени и два семинара: „Икономиката на Китай през времето на управлението на династията Чинг“ и „Възприятие на теа търа Кабуки". В работата на конференцията взеха участие 44 представители от 15 страни: от САЩ - 19, от Япония - 7, по двама от Австралия, Тайланд, Индия, Ю. Корея и Израел, по един от ФРГ, Швейцария, СССР, Китай, Тайван, Индонезия, Коста Рика и България. Ще се опитам накратко да представя докладите в литературната секция, в които се проявиха и някои от основните направления в изследването на японската литература напоследък. Преди всичко правят впечатление разширението на диапазона на литературните изследвания и повишеният интерес към нови, неразглеждани досега проблеми и произве дения. Докладът на Нуанг Пае Ганг от Ю. Корея бе озаглавен „Исторически контекст и митологична структура на „Ямасачи и Умисачи“. „Ямасачи (планинско съкровище") и Умисачи („морско съкровище")" еедин от Митовете, включени в първото писмено произведение на японската литература „Коджики" („Записки за древните времена") от 712 г. В изказването си докладчикът се спря накратко на елементите, върху които е изграден митът и направи опит за разглеждане на архитипалната му структура. Докладът на Марк Харбисън от САЩ бе посветен на най-древната форма в япон151 ската поезия - вака" (букв. „японска песен" - петистишия). Успоредно с развитието на ,, вака" през етапа на Ранното Средновековие в Япония (IX-XII в.) се развива и литературната критическа мисъл, свързана с пробле мите на тази поетическа форма. Докладчикът се спря на трактата на известния поет и критик Минамото Тошийори (1033-1129) с оглед на важността на литературния исторически анализ за съвременната литературна критика. Това представлява известно противопоставяне на досегашните изследвания на американските японисти, провеждани независимо от традициите на японската литературна критика. На два от най-интересните и специфични жанра в японската класическа литература - „лирично-философски есета“ и „лирически дневници" бяха посветени докладите на Рубен Герлинг от Израел „Есето „Цуре-дзуре гуса („Записки от скука") и японският будизъм" и на Цветана Кръстева от България „Лич ностното начало в лирическия дневник „Товадзу-гатари“ („Нечакана повест"). Лирично-философските есета („дзуйхицу") и лирическите дневници (никки бунгаку") са едни от първите чисто японски литературни жанрове, възникнали през златния век“ на японската литература (периода Хейан - IXXII в.) в резултат на създаването на японската писменост, кана". Те продължават да се развиват и през периода на развитото средновековно общество в Япония, когато личностният характер на произведенията от тези два жанра се засилва в резултат на въздействието на будизма с неговата проповед за преходността и недълговечността на човешкия живот, като характерна черта на литературата през този период е самовглъбяването“, „самоанализът" („джишьосей"). Докладите, посветени на две от найинтересните произведения през периода на развитото средновековно общество в Япония, третираха някои проблеми, свързани с разви тието и трансформирането на традициите в тези два жанра. Интерес предизвиква и докладът на Марк Джюъл от САЩ, „Аспекти на повествователната структура в произведенията на Идзуми Кьока". Идзуми Кьока (1873—1939) е известен писател-романтик, който в своите произведе ния продължава традициите на еротичната и Фантастичната литература от периода Едо (1600-1868). Докладчикът разгледа елементите на повествователната структура (тема, персонажи, сюжет, гледна точка) в тяхното съот ношение с два основни тематични мотива в произведенията на Идзуми Кьока: появата на свръхестествени същества и двойственото съдържание на женските образи - доброже лателност и злонамереност. Последният доклад в секцията по литература на тема: „Относно феноменологията на Кендзабуро Ос" бе изнесен от Ърл Джексън от САЩ. Кендзабуро Ое (1930) е един от найизвестните писатели в съвременната японска литература. Докладчикът се спря на проблема инди вид - външен свят" в есеистиката на писа теля, посветена на преживяванията от неговото детство (Втората световна война), като предложи една тройна структура: индивид, външен свят и междинен микрокосмос, съз даден от индивида в резултат на неспособността му да възприема цялостно заобикаляшата го действителност.