Стоян Каролев

Трудно ми е да си представя, че някога и Стоян Каролев е бил млад критик. Когато препрочитам ранните му статии за Антон Страшимиров, Никола Вапцаров, Веселин Андреев, Богомил Райнов, печатани в сп. „Изкуство“ в първите години след народната победа, винаги ме удивлява неговата спокойна, отмерена аналитична мисъл, неподатлива на прибързани афектации, искрено му завиждам за трудно постижимото равновесие на духа, което е успял да постигне още в началните си критически изяви. Може би тук влияние е оказало ранното академизиране на неговите литературни занимания (на 26 години той е вече асистент в Катедрата по българска литература след Освобождението в Софийския университет, едновременно работи и в партийното издателство). Нека не забравяме и друго: Каролев е от онова следдеветосептемврийско поколение литературни критици, на което се пада нелекият жребий да прокарва нови пътища в литерату рознанието ни, преустройвайки го на марксически основи, да бъде в челните редици на борбата за нов свят и нова литература. Първите години след победата са време на революционен кипеж, на едно търпеливо, възторжено просветителство въпреки липсата на достатъчно опит, въпреки липсата на наша собствена, богата и укрепнала марксическа литературоведска традиция. Много скоро възторзите ще угаснат под оловното небе на нормативната култовска естетика, а суховеите на догматизма и сектантството ще превърнат творческото вдъхновение в гола схема, в механичен сбор от наготово зазубрени формули. И неусетно довчерашните ентусиасти станаха (по израза на Минко Николов) „литературни надзиратели". Но въпреки всичко епичните времена на бързи революционни промени родиха и епичната романова проза от началото на 50-те години. Изобщо най-значителните постижения на тогавашната ни литература са в областта на романа и повестта, а това донякъде обяснява ранните предпочитания на Стоян Каролев към света на прозата, които с годините ще прераснат в трайна и съдбовна привързаност. Не зная дали съм прав, но за всичко това критикът, струва ми се, има и още една своя лична, интимна причина. Той предпочита да пише за белетристика (макар че немалко е писал и за поезия) може би защото, както сам казва, „белетристиката по принцип тежнее повече към обективното, а поезията, особено лириката - към субективното изображение".