Вихрен Чернокожев

Философските поеми на Пенчо Славейков определят относителните гра ници на един твърде интересен етап от неговото творческо развитие, който все още е недостатъчно проучен. Липсата на едно сравнително цялостно изследване още веднъж доказва, че преодоляването на вулгарно-социологическия подход към творчеството на Славейков и по-специално към философските му поеми се оказа сложен и продължителен процес. Красноречиво доказателство за това e отсъствието на поемите от редица очерци с обзорен характер. Отхвърляйки субективно-идеалистическите схващания на буржоазната литературна критика, някои наши литературоведи, особено в първото десе тилетие след 9 септември, не успяха да разкрият своеобразието на творби като „Cis moll", „Микел Анжело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Едва в по-ново време се направиха сполучливи опити да се проникне в тяхната сложна идейно-художествена структура от позициите на марксическата литературна критика. В тази насока определено приносен характер имат някои работи на Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Дмитрий Марков, Петър Динеков, Георги Цанев, Ганка Найденова и др., които съдържат ценни наблюдения и изводи по отделни проблеми на философските поеми. Тук на първо място трябва да изтъкнем заслугите на П. Зарев, който с широта и вярно критическо проникновение посочи обективното значение на поемите не само в цялостната система на Славейковото творчество, но и въобще в българската литературна история. Уверено може да се каже, че подходът на П. Зарев към философските поеми до голяма степен определи общата насока в малкото по-нататъшни разработки на този проблем. Ако сега имаме основание да говорим за едно ново, по-зряло отношение на литературната ни критика към художественото наследство на Пенчо Славейков, то това се дължи пред всичко на вещата изследователска работа на Стоян Каролев през последните няколко години. Още в 1972 г. той публикува уводната глава на обширното си монографично изследване за Пенчо Славейков.

В неспокойната жизнена и творческа съдба на Пенчо Славейков Италия заема особено място. Там поетът прекарва последните месеци от своя живот, но този сравнително кратък период от време е изпълнен с толкова богато вътрешно съдържание, че заслужава сериозно и задълбочено проучване, каквото все още нямаме. Спомените Алекси на Мара Белчева, които наистина са твърде бегли, малката книжка на Бекяров,а десетина бележки и статии с репортажен характер - това е почти всичко, писано за пребиваването на Пенчо Славейков и Мара Белчева в Италия. Тук, разбира се, не влизат ре дица статии в италианския печат от 1912, 1937 и 1940 г., които засега са известни само на тесен кръг специалисти. Публикуването на писмата на Мара Белчева до Александър Паскалев, които днес се на мират в архива му, а е оправдано от факта, че те прибавят няколко нови щрихи към онова, което знаем за последните месеци от живота на Пенчо Славейков в Италия. Въпреки болестта и оскъ дицата, с които е трябвало да се бори, за да твори, поетът е работил непрекъснато, безпоща ден към себе си, преизпълнен с нови творчески планове. Писмата на Мара Белчева свидетелствуват, че до последния миг тя е била негова неразделна другарка. В същност три от тези писма са писани вече след смъртта на Славейков, по и в тях той продължава да живее, постигнал своя блян от „Псалом на поета“. Особен интерес в първото писмо представлява подробният план за двутомно издание на Славейковите критически очерци. Вероятно този план е диктуван на Мара Белчева от болния по това време поет. За съжаление последните две статии от проектирания първи том, за които се отбелязва, че са непечатани, не се намират между известните досега ръкописи на поета. Трудно е да се съди само по заглавието, но вероятно в споменатия „Очерк на европей ската и българска литературна скица" Славейков е разглеждал българската литература в кон текста на европейското литературно развитие. Откриването на ръкописа на другия очерк - „Ницше и една реч за Толстоя", може би ще ни позволи да привлечем нов доказателствен материал за своеобразието на Славейковото ницшеанство. Приживе Пенчо Славейков не е успял да осъществи така старателно замисленото издание на своите критически очерци. Довършването на „Кървава песен“ и някои поправки в антоло гията „На Острова на блажените“ изцяло са поглъщали неговото внимание. Освен това твърде възможно е Ал. Паскалев да е отказал под някакъв предлог да издаде очерците. Това предпо ложение намира до известна степен подкрепа в едно писмо на д-р К. Кръстев до Яворов от края на май 1912 г.:

Когато през април 1961 г., в разгара на Първата световна война, след близо седемгодиш но прекъсване „Българан“ отново започва да излиза, между неговите най-активни сътрудници с и Ведбал, който само след година ще бъде вече Христо Смирненски. Още във втория брой на списанието се появяват неговите стихотворения „Марш на столичани“ и „Защо е мъжът", а в „Поща"-та на бр. 10 от 1 юли 1916 г. вече четем: „Ведбал. Срещнете се с нашия редактор В бр. 19 отново го редакцията. 1 По канят да намине към Райко Алексиев) това време редактор на „Българан“ (заедно с Александър Божинов и е Димитър Подвързачов, който завежда и „Поща"-та. Явно, той бързо е успял да оцени проя вения вече импровизаторски талант на хумориста Ведбал. Години по-късно Александър Жендов ще пише в спомените си за Смирненски: „... тоя дребен, мургав младеж, почти наш връстник, беше вече един от първите сътрудници на голя мото списание „Българан", чиито колони бяха непостижима мечта за младите хумористи. Сам Некий Нагел (Димитър Подвързачов) бе пожелал да се срещне лично с Ведбала, определил му беше дори и редовен хонорар, а Некий Нагел значеше тогава много в нашия ху мор. Ние ревнувахме Христо от „Българан“, особено след като по настояване на Подвързачова псевдонима Ведбал бе запазен само за „Българан“, а в „Смях и сълзи" Христовите работи се подписваха с други псевдоними. "2 Неотдавна, когато отново прехвърлях Подвързачовия архив, попаднах на един негов бележник от 1916 г. Между наброските на разни стихотворения, мисли и парадокси там той с акуратния си красив почерк е записал: „На Ведбал съм дал на 3. IX - 30." Малко по-долу: „На Ведбал в началото на юни - 30." Има нещо символично в това, че именно Димитър Подвързачов - „бащата на литературното поколение, което дойде след Пенчо Славейков, духовният брат на Дебелянов, Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, е подкрепил и първите стъпки на хумориста Вед бал в „Българан". На пръв поглед двамата са толкова различни в творческия си темперамент и в идейните си позиции, че трудно може да се открие какво ги сближава. Но така е само на повърхността. Ако се взрем по-дълбоко, ще открием, че в някои отношения творчеството на Ведбал се роде това на Димитър Подвързачов. C Мнозина литератори са проследявали пътя на Смирненски от „К во да е“ до „Червен смях", неведнъж е изтъквано, че хуморът и сатирата заемат изключително място в неговата толкова кратка творческа биография. На пръсти се броят обаче опитите те да се видят в кон текста на дотогавашната хумористично-сатирична традиция у нас, за да се открои още по-ярко спецификата им.

За литературната критика той твърде дълго беше най-малкият брат от народните приказки“. „Но парадоксалното е - ще признае в спомените си к Константинов, - че сами другите братя го смятаха за по-голям от тях - и Димчо Дебелянов, и Николай Лилиев, и Христо Ясенов, и Георги Райчев - всички от онова творческо поколение, което дойде след П. П. Славейков, Яворов и Кирил Христов и на което той беше стожерът. А серафичният Николай Лилиев с удивление и синовна признателност ще каже: „И не е ли някак странно: най-самотният поет, който сме имали, бе станал нещо като духовен баща на неколцина млади.. ., които възпита в своето училище за скромност. „Бащата“ съпътствуваше в Стара Загора и в София Георги Райчев, от „бащата" диреше съвети Димчо Дебелянов; „бащата" чакаха да чуят и тогавашните най-млади - Константин Константинов, Никола Янев, Петко Атанасов, Георги Машев, Коста Кнауер. "2 Така е било някога. Днес мнозина знаят Димитър Подвързачов единствено като образцов преводач на руската класика - Гогол, Лермонтов, Толстой, Гри боедов, Достоевски... И само толкова. Справедлива е, мисля, оценката на Христо Радевски, че с „гражданското си поведение той сам даде известен повод за временното си забвение". Човекът Подвързачов невинаги е живял в съгласие с твореца Подвързачов, но ние наистина Нямаме никакво право „заради прижизнените му заблуждения да се откажем от ценното, което ни еоставил. В културната история на един народ нищо не бива да бъде забравено, никой не бива да бъде забравен. Трябваше ли да чакаме строгият съд на времето да спаси най-ценното в разноликото творчество на Подвързачов, та да разберем, че то е имало и има какво да каже на нашия днешен ден? И докато критическото съзнание все още хамлетовски мъдрува „да бъде или да не бъде“, неговата лирика, неговите сатирични стихове, басни, фейлетони, публицистика, мисли и парадокси мълчаливо търсят своето място. По мое дълбоко убеждение най-ценното в творческата биография на Ди митър Подвързачов след войните, а и в цялостното му развитие като сатирик са неговите басни.

Трудно ми е да си представя, че някога и Стоян Каролев е бил млад критик. Когато препрочитам ранните му статии за Антон Страшимиров, Никола Вапцаров, Веселин Андреев, Богомил Райнов, печатани в сп. „Изкуство“ в първите години след народната победа, винаги ме удивлява неговата спокойна, отмерена аналитична мисъл, неподатлива на прибързани афектации, искрено му завиждам за трудно постижимото равновесие на духа, което е успял да постигне още в началните си критически изяви. Може би тук влияние е оказало ранното академизиране на неговите литературни занимания (на 26 години той е вече асистент в Катедрата по българска литература след Освобождението в Софийския университет, едновременно работи и в партийното издателство). Нека не забравяме и друго: Каролев е от онова следдеветосептемврийско поколение литературни критици, на което се пада нелекият жребий да прокарва нови пътища в литерату рознанието ни, преустройвайки го на марксически основи, да бъде в челните редици на борбата за нов свят и нова литература. Първите години след победата са време на революционен кипеж, на едно търпеливо, възторжено просветителство въпреки липсата на достатъчно опит, въпреки липсата на наша собствена, богата и укрепнала марксическа литературоведска традиция. Много скоро възторзите ще угаснат под оловното небе на нормативната култовска естетика, а суховеите на догматизма и сектантството ще превърнат творческото вдъхновение в гола схема, в механичен сбор от наготово зазубрени формули. И неусетно довчерашните ентусиасти станаха (по израза на Минко Николов) „литературни надзиратели". Но въпреки всичко епичните времена на бързи революционни промени родиха и епичната романова проза от началото на 50-те години. Изобщо най-значителните постижения на тогавашната ни литература са в областта на романа и повестта, а това донякъде обяснява ранните предпочитания на Стоян Каролев към света на прозата, които с годините ще прераснат в трайна и съдбовна привързаност. Не зная дали съм прав, но за всичко това критикът, струва ми се, има и още една своя лична, интимна причина. Той предпочита да пише за белетристика (макар че немалко е писал и за поезия) може би защото, както сам казва, „белетристиката по принцип тежнее повече към обективното, а поезията, особено лириката - към субективното изображение".

Асен Разцветников от Любомир Стаматов

The article analyses Ivailo Pertov"s novel - "Sentence death" (1991) - and searches an answer of the question why the Bulgarian political novel remained unwritten. Some genre features of the political novel are outlined in historical and contemporary plan. It"s highlighted, that the real political novel is a novel-thinker, not an activist party agitator. It"s author is the civil society, not the political parties.