Мара

В неспокойната жизнена и творческа съдба на Пенчо Славейков Италия заема особено място. Там поетът прекарва последните месеци от своя живот, но този сравнително кратък период от време е изпълнен с толкова богато вътрешно съдържание, че заслужава сериозно и задълбочено проучване, каквото все още нямаме. Спомените Алекси на Мара Белчева, които наистина са твърде бегли, малката книжка на Бекяров,а десетина бележки и статии с репортажен характер - това е почти всичко, писано за пребиваването на Пенчо Славейков и Мара Белчева в Италия. Тук, разбира се, не влизат ре дица статии в италианския печат от 1912, 1937 и 1940 г., които засега са известни само на тесен кръг специалисти. Публикуването на писмата на Мара Белчева до Александър Паскалев, които днес се на мират в архива му, а е оправдано от факта, че те прибавят няколко нови щрихи към онова, което знаем за последните месеци от живота на Пенчо Славейков в Италия. Въпреки болестта и оскъ дицата, с които е трябвало да се бори, за да твори, поетът е работил непрекъснато, безпоща ден към себе си, преизпълнен с нови творчески планове. Писмата на Мара Белчева свидетелствуват, че до последния миг тя е била негова неразделна другарка. В същност три от тези писма са писани вече след смъртта на Славейков, по и в тях той продължава да живее, постигнал своя блян от „Псалом на поета“. Особен интерес в първото писмо представлява подробният план за двутомно издание на Славейковите критически очерци. Вероятно този план е диктуван на Мара Белчева от болния по това време поет. За съжаление последните две статии от проектирания първи том, за които се отбелязва, че са непечатани, не се намират между известните досега ръкописи на поета. Трудно е да се съди само по заглавието, но вероятно в споменатия „Очерк на европей ската и българска литературна скица" Славейков е разглеждал българската литература в кон текста на европейското литературно развитие. Откриването на ръкописа на другия очерк - „Ницше и една реч за Толстоя", може би ще ни позволи да привлечем нов доказателствен материал за своеобразието на Славейковото ницшеанство. Приживе Пенчо Славейков не е успял да осъществи така старателно замисленото издание на своите критически очерци. Довършването на „Кървава песен“ и някои поправки в антоло гията „На Острова на блажените“ изцяло са поглъщали неговото внимание. Освен това твърде възможно е Ал. Паскалев да е отказал под някакъв предлог да издаде очерците. Това предпо ложение намира до известна степен подкрепа в едно писмо на д-р К. Кръстев до Яворов от края на май 1912 г.:

В личния архив на Васил Ставрев (1885-1929) учител по литература във Варна, пре водач, литературен и театрален критик са запазени писма от Мара Белчева, изпратени до него и съпругата му в периода от 1926-1931 г. С Мара Белчева Васил Ставрев се запознава чрез Вера Желязкова - варненка, учителка с литературни интереси. От Желязкова Мара Бел чева научава, че баща ми пише рецензия за стихотворната и сбирка „Сонети" и тогава отправя първото си писмо до него. Писмата имат до известна степен личен характер, но дават и пред става за някои черти от характера и светоотношението на Мара Белчева, за нейната изклю чителна чувствителност, за сърдечното и отношение към хората, за мъдрата и извисеност над житейските несгоди. Писмата представям в хронологичен ред.

Някаква странна съдба има тази българка. Когато се назове нейното име, като че ли неизбежно идва да зазвучи в душата ни, да заинтригува мисълта ни, да възбуди емоциите ни също така името и на Пенчо Славейков. Не по-малко силна е и обратната връзка; бих казал даже, че тя е първоосновната и определящата. Името на Мара Белчева е някакъв десетилетен спътник около живота, творчеството, гражданското и личностното поведение на Пенчо Славейков. Получава се двойка от имена, която е занимавала не само съвременниците им, но респектира и днешните хора. И не може да се определи кое в този реалистичен и романтичен възел от съдби е по-силното - дали сътвореното литературно дело, или човешката им индивидуална участ. Ако се вземе предвид обстоятелството, че приживе Мара Белчева малцина са я признавали за „поетка" въобще или за писателка от значима величина, може да се каже, че тя е предизвиквала думите, погледите, коментарите, положителното или отрицателно отношение към себе си по една главна линияизключително хубавата жена, „брилянт в огърлицата на красивите българки", „дамата в черно“, както са я наричали; съпругата на министъра Христо Белчев, твърде начетена за времето си. И по-сетне: „младата вдовица“, приятелката на Пенчо Славейков, неговата спътница до смъртта и след смъртта му; поетесата, която израства под крилото и в „сянката" на големия литературен месия; непокорната красавица, неприемала и отхвърлила дръзко благоволението на височайшата дворцова особа; членката и активистката на Клуба на жените-писателки; гордо остаряващата жена, която към края на живота си копнее да чуе признание - и то не толкова относно стореното от нея за Пенчо Славейков, колкото за своята поезия, за съкровеното си лирическо сътворение. И докато вниманието или невниманието, уважението или отричането на обществото към Пенчо Славейков се дължат на обаятелната му фигура, на мощното му творчество и на оригиналната му, твърде чепата личност, то всеки интерес към Мара Белчева се поражда от факта, как и доколко, в каква посока и с каква бързина, с какъв чар или с каква махленщина се приема нейната близост до исполина тогава в литературния живот. И какви ли не още други нюанси на тълкуване, на одумки, на съгласия и несъгласия се развихрят около името и около поведението на двамата - Пенчо Славейков и Мара Белчева.... Около нея витае повече легендата и като че ли по-малко действува истината. Не можем да отречем и силата на противоположностите, която спомага да се утвърди романтичното и да се открои в него и чрез него обаянието. Защото гладката еднаквост на преценките, на обобщенията, на хвалебствията може да оформи предимно иконографския портрет, ала не и живия облик на човека.