Кирил

„Има тънко развити, нервни, раздразнително-поетически личности, които притежават някакво особено възрение за природата, особен усет за нейните красоти; те забелязват много оттенъци, много често почти неуловими детайли и понякога им се удава да ги изразят необикновено щастливо, точно и грациозно. Тези думи на големия майстор на пейзажа в руската литература, романиста Тургенев, сякаш са откровение за поетичния натюрел на Кирил Христов. Той е поет с крайно изострена чувствителност, импулсивен, с неукротима виталност на духа, ексцентричен и обидчив - това са основни черти от психографията на поета. К. Христов навлиза в литературата шумно, устремно, около името му бързо засиява ореолът на скандална слава. Прословути са неговата конфликтност и по зоиловски острите филипики, които отправял към писатели и критици, негови съвременници... Но може ли поетът да бъде поет без своите странности? Шарл Бодлер, изтънчен и проникновен критик, пише по този повод: „Поетите - употребявам тази дума в най-широкия й смисъл, включващ всички хора на изкуството - са раздразнително племе, това е безспорно; струва ми се обаче, че не е така ясно защо. Човекът на изкуството е лесно възбудим поради тънкото си чувство за красивото - чувство, което му носи опияняващи радости, но предполага също и остър усет за всичко грозно и несъразмерно. И така, ако се дър жите оскърбително или проявите несправедливост към някой истински поет, той се ожесточава до такава степен, че реакцията му изглежда съвсем неестествена в очите на всеки обикновен човек. Поетите н и кога не се вълнуват от несъществуващи неправди, но често откриват несправедливост там, където непоетичните очи въобще не я съзират. Това доказва, че прословутата раздраз нимост на поетите не произтича от темперамента в общоприетия сми съл на думата, а се дължи на необикновената прозорливост по отношение на фалша и неправдата. Тази прозорливост се явява чисто и просто следствие на острото възприемане на вярното, справедливото, съразмерното, с една дума, прекрасното. Едно е безспорно: ако човек не е раздразнителен (в общоприетия смисъл), не е и поет. "1 Очевидно е: тези схващания на Бодлер обясняват много от непонятното в „странностите“ и на К. Христов. В неговата личност доминиращо е не интелектуално-мисловното, рационалното начало, а сетивно-емоционалното, виталистичното, което не търпи никакви прегради и морални табута. Д-р Кръстев и П. Славейков - първите рецензенти на К. Христов - отбелязват, че в неговата поезия има премного живот. Поетът сякаш 1 Шарл Бодлер. Естетически и критически съчинения. С., 1976, с. 192-193. 53 страдае от излишък на сили и на жизнерадост - бележи д-р Кръстев, — сякаш е болен от една болест, от която никой, никой у нас не более: от живота. В пей зажната лирика на К. Христов особено ярко това виталистично начало е проя вено в стихотворенията „Хей, пролет иде“ и „Хор". В тези стихотворения пря ката лирична изява намира своя естествен ритъм. Чувството на ведрина, прос ветление и възторжена жизнерадост се отлива в завършена стихотворна форма. И в двете стихотворения символика и иносказателност няма. Стиховете са плътили изблиците на бликащото като буен поток чувство:

От 1824 г., когато се появява книгата на Й. Добровски „Кирил и Методий - славян ски апостоли", до днес славистиката напра ви много за изясняването на въпросите, свързани с живота, делото и значението на Константин-Кирил Философ. Особено ползотворни в тази насока са изследванията на българските учени - внушителна поредица от статии, сту дии и монографии, които представят сериозен израз на признателност към делото на Първоучителя, поставил началото на българската и славянската култура. Същевременно те са и неоспорим влог в системата на тази култура. И за да не бъда голословен, нека посоча, че само през последните двадесет години у нас излязоха шест самостоятелни сборника с изследвания, посветени на Константин-Кирил Философ, в които участието на български учени е преобладаващо. Програмата „Константин-Кирил Философ, която е част от дългосрочната комплексна програма за издигане на ролята на изкуството и културата в името на всестранното и хармонично развитие на личността и обществото, е едно от най-ценните начинания в културната политика на НРБ. И не само поради факта, че тя постави категорично делото на Константин-Кирил редом със стореното от хора като Н. Рьорих, Леонардо да Винчи и Вл. И. Ленин, но и поради положението, че тя активизира търсенията на учените, спомогна за появата на редица статии и книги. Плод на тази програма е и сборникът „Константин-Кирил Философ. Български и славянски първоучител", който съдържа 14 студии, написани от видни български медиевисти. Трябва веднага да отбележа, че въпреки пъстротата на застъпения в сборника материал книгата няма еклектичен характер. Тя поскоро носи пъстротата на сложната, многопосочна Кирилова проблематика и има за цел съобразно с формулировката на съставителите „не само да... изрази уважението ни към великата личност на Константин-Кирил Философ, но да се дадат и знания за неговия живот, обществена дейност и литературно и културно дело" (с. 6). Една задача, изпълнена блестящо, защото на практика книгата дав а относително цялостна представа за Кириловото дело - от най-дребните" проблеми на това дело до представянето му в контекста на световната култура. Успоредно с това сборникът представя и високото равнище, на което се намира съвременната българска медиевистика, 2