биографията

Иван Вазов ни е оставил доста сведения за живота и творчеството си. Но при все това в неговата биография има немалко неизяснени въпроси и противоречиви сведения. Настоящата статия си поставя за задача да уточни някои моменти в жизнения път на поета, едни от които се тълкуват невярно, а други изобщо не са били поставяни за разглеждане в нашия печат. Тук ще се спрем на въпроса за първите опити на Вазов за времето, прекарано от него в Румъния при първото му отиване за участието му в Българското централно благотворително общество, като коригираме пътем някои сведения на самия Вазов. И Естествено е при изясняването на тия въпроси да се излезе преди всичко от сведенията, които сам поетът ни е оставил. Нужно еобаче тия сведения да се съпоставят и проверят многократно. Защото некритичното отнасяне към тях е довело до днешното положение - да се допущат не само в популярните работи, но и някои сериозни изследвания за Вазов груби фактически грешки и несъобразности.

Писател-гражданин, талантлив художник-реалист, въпреки отделни периоди на криволичения и непоследователност, Антон Страшимиров участвува дейно в борбата на прогресивните сили на народа. Всичко това определя големия интерес на нашата литературна и културна общественост към неговия жизнен и творчески път. Все още обаче неговите първи стъпки на общественото поприще са покрити C неизвестността на изминалите десетилетия. Единствен източник за тези години си остават отпечатаните през 1931 г. автобиографични бележки на писателя. Но в тях той е осветлил преди всичко творчеството си, а на своята обществена и политическа дейност е отделил само няколко реда. За този период от живота на писателя има откъслечни данни и в някои статии и монографии. Но те не могат да възстановят неговото участие ироля вв обществения живот от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век. А както отбелязва проф. Асен Златаров, от това време е кръщението на Антон Страшимиров за подвига на гражданина.

В книжка 2 на „Литературна мисъл, год. ІХ (1965), стр. 73-99, аз изнесох част от една биографическо-психологическа анкета за Кирил Христов, която засяга някои важни моменти от вътрешната и външната история на неговото поетическо дело. Сега предлагам друга част от тази анкета, с предимно биографически данни и с бележки за срещите ми и разговорите ми с поета. Важно допълнение към този материал би образувала преписката ми с поета, в която се засягат често въпроси от биографически и психологически характер, свързани с потеклото на литературните му произведения. Анкетата ми от 1914- 1915 г., продължена и в 1921 г., се отнася главно до детинството, ученичеството и ранния период на творчеството на Христов. Колкото и кратка, тя идва да допълни свидетелствата и признанията на поета пред други лица, както и публикуваното от него по тази част в разни спомени и статии. Дневникът ми с бележки за срещи и разговори с поета не е държан последователно, но той може да има някаква стойност като непосредствено отражение на мислено и вършено от поета. Колкото бегли и случайни да са тези бележки, те биха допринесли нещо за вникване в характера и в делото на една личност, която заема значително място в литературата ни от периода между 1894 и 1944 г.

„Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми или сви рех със свирката си и гледах към далечните снежно-сини върхове. Когато вие пораснете и детинството ви остане далеко зад вас, ще разберете тия мои думи“ - обобщава Асен Разцветников две-три години преди смъртта си. Освен в стиховете си поетът се връща към мисълта за детството си - разказвайки за него или преценявайки отделни моменти от него - и в интервюто си от страниците на ЛИК през 1935 г., и в друго интервю от 30-те години. Двадесетте, тридесетте, краят на четиридесетте - от творческо естество това са различни години в общия път на Асен Разцветников. А първото ретроспективно позоваване на детинството откриваме още в стихотворението му „Посвещение" от книгата „Жертвени клади" - едва около едно десетилетие, след като е напуснал родния дом и родното село, приласкан и изкушен от познанията, които му предлага градът. В потока на времето десетина години почти нищо не значат, но свързани с конкретния човек, те се насищат с индивидуално преживяно време, с индивидуално покорени идеи и събития, нанизани в онази лична броеница от мигове, която общо наричаме биография. Тази кратка хронологична справка очертава в съвсем общи граници биографията на спомена. С други думи, биографията на онези тласъци към отминалото детинство, които за Асен Разцветников нямат случаен характер, а определят и съпътствуват съдържанието на възловите моменти от личностното му и творческо съществуване. Стихотворението „Посвещение“ е писано, след като вярната клетва „в ранен час" е отдавна изречена и Ас. Разцветников има вече съществени общест вено-политически преживявания, а в момента живее живота на преследван поет, пряко свързан с протичащите през есента на 1923 г. събития. „Вампири ходят в нощта. Черни кръстове. Бесилки. Коленичи, майко, и целуни хилядите гробове, черните гробове и бесилките, чиито ръце са лепкави и отровни като змии. Коленичи, майко. “З Гордост и дързост има в присъствието на Разцветников в София, по време на самото въстание, в сътрудничеството му в първите след 23 септември „опозиционни“ издания, в печатането на стихове и издаването им в 1 Асен Разцветников. Най-скъпият спомен, предговор. - В: Юначина. С., 1970 (пред говорът е с дата 1949 г.) 2 При нашите поети. - ЛИК, бр. 20, 1935; Литературна мисъл, 1970, кн. 6. 3 Асен Разцветников. - Лъч, 6 ноем. 1923. 4Според един „обяснителен“ текст, който Разцветников пише през 1949 г., той се връща в столицата от Драганово на 15 септ. 1923 г. по партийно поръчение и първото издание, в което той започва да сътрудничи, е в. „Лъч" с първи брой от 23 окт. 1923 г.; следва сътрудничеството в „Звезда", сп. „Нов път" и т. н.tag 57 отделна книга - първата сред септемврийските книги на Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, предшествуваща също и поемата „Септември" на Гео Милев. Предизвикателството към господствуващите еповече от очебийно дори в няколкото само реда, допълнени на корицата след конфискуването и освобож даването на „Жертвени клади“ през април 1924 г. - „Почти във всички екзем пляри има измачкани, скъсани и зацапани листа: това са следи от свободата на печата. Прося извинение от читателите. "

Името на Ефрем Каранов - изтъкнат деятел на просветното ни дело, досега се свързваше главно с изследванията му из областта на фолклористиката и краеведението. На специалистите бе известно също, че той е първият преводач на български език на знаменитата творба на Адам Мицкевич - поемата „Пан Тадеуш“, както и че е превеждал и древноруския литературен паметник „Слово о полку Игореве“. Малцина обаче знаят, че Ефрем Каранов е оставил в ръкопис и свои спомени. Тези спомени дълги години са били съхранявани от сина му Цве тан Каранов, а след това предадени в Окръжния исторически музей (ОИМ) в Кюстендил. Спомените са завършени през 1920 г. и едва сега, близо шест десетилетия, се подготвят за печат от Издателството на Отечествения фронт. Случи се така, че на мен бе възложено да съставя обяснителните бележки към предстоящото издание на спомените. Това наложи да проуча поподробно живота и делото на Е. Каранов. Оказа се, че писаното за този почти забравен днес културен деец не е много, а и доколкото го има, в редица моменти то е неточно. В процеса на работата си попаднах на някои архивни материали, посетих и Кюстендил, където живее синът на Ефрем Каранов - Цветан. Роден на 25 януари 1901 г., Цветан Каранов ме впечатли със своята жизненост и свежата си памет. Той ми разказа интересни подробности из живота на баща си и своето семейство. Разменихме си и няколко писма за доуточняване на някои факти. Учител по професия, Цветан Каранов е проявил вярно чувство за значението на спомените на баща си, като не само ги е запазил и съхранил за поколенията, но и твърдо устоял на съблазнителните предложения те да бъдат изнесени и издадени зад граница, и то по време, когато у нас и дума още не е имало за публикуването им. Цветан Каранов е написал и свои спомени за баща си, които се съхраняват в Окръжния държавен архив (ОДА) в гр. Кюстендил. Целта на настоящите редове е да приведа в известност всичко онова по-важно, което успях да събера и уточня за Ефрем Каранов. Това се налага и от обстоятелството, че с издаването на спомените му неговото значение в културната ни история ще се повиши значително повече, отколкото то е досега. e BEDREH YEH EH ROЕ Необходимо е да се отбележи, че почти всички, които са писали за Ефрем Каранов, ползуват кратката статия, публикувана като поменик в Летопис на БАН, Кн. XI за 1927—1928 г., С., 1929, с. 51-53. Статията е без подпис, но, както се установява от архивните материали, тя е дело на географа акад. Йордан Захариев. Оригиналът на статията се съхранява в Архива на БАН (ф. 1, оп. 2, а.е. 992, л. 9-12). В писмото си от 4 юли 1929 г., с което изпраща статията си до секретаря на БАН Иван Пеев-Плачков, Йордан Захариев пише: „...Дядо Ефрем Каранов бил мой учител. Затова моля, ако написаното допада за целта - да бъде поменик в Летописа, - нека бъде напечатано изцяло, като отплата от моя страна за добрия спомен, който пазя в душата си за дядо Ефрем..." (пак там, 1 л. 8). Йордан Захариев е бил директор на гимназията в Кюстендил и е познавал добре живота и делото на Каранов. От едно негово писмо до БАН (без дата) се вижда, че при изготвянето на статията си за Е. Каранов Захариев е ползу вал и ръкописните му спомени (пак там, л. 7), както и други материали. Въпреки това в нея са допуснати някои неточности, не са описани и всичките трудове на Каранов. Все пак статията на Йордан Захариев е сравнително по-пълна и точна от тази на Антон]. П. Ст[оилов), публи кувана наскоро след смъртта на Е. Каранов в Известия на Народния етнографски музей в София (1927, кн. 1-4, с. 194-195).