игото

Иван Вазов (1850-1921) издава „Под игото“, своята най-крупна творба, през 1889-1890 г. Оттогава насам романът е бил щателно анализиран и разглеждан особено в светлината на необичайната комбинация от „романтика“ и „реализъм“, която откриваме в неговото „съдържание". Но на мен ми се струва, че е настанало време да се предприеме анализ на стила и структурата на „Под игото" въз основа на постигнатото от досегашните проучвания. Тук искам да направя подобен опит. Ще се съсредоточа в разглеждане на главните компози ционни черти, които свързват микрокосмическия план с макрокосмическия и които играят решителна роля, щото стилът и структурата на романа да представляват една органична художествена цялост.

Всеки поглед, отправен към българската литература и култура отвън, почти винаги минава през романа „Под игото“. Неслучайно тази неповторима по своя български облик наша творба остава на челно място всред духовните богатства, с които отстояваме националните си достойнства пред света. Историята на неговия прием в чужбина е особена и с никоя друга българска книга не се повтаря ролята, която той изиграва за опознаване на нацията ни.

Малко са онези книги, към които човек изпитва духовната потребност да се връща през десетина години и които при всеки прочит открива по новому. За нас, бълга рите, такава вечна книга е националната епопея - безсмъртният роман на Иван Вазов „Под игото". Първото ни съприкосновение с книгата се губи в годините на ранното детство, когато въображението ни лесно се пали от чудните приключения на Бойчо Огнянов: после идва юношеската среща - пламенна, възторжена (често пъти изкуствено схематизирана от учителите по литература), когато започваме по-дълбо ко да чувствуваме силата на българските корени, когато се опияняваме от съзнанието за национално величие. Всяка след ваща среща е приближаване към зрелостта - приближаване към дълбокия и вече не така възторжено-безкритичен размисъл за трагичната българска съдба, за всеобхват ността на българската духовност. В годините на творческата и духовна зрелост Милена Цанева ни поднася своя та книга - размисъл за Вазовата епопея. Дълъг е пътят към този връх в творче ството на видната наша литераторка. Вече години пътува тя из света на народния поет, години наред неговите герои са и нейни, нейни са неговите творчески тре воги и вълнения. Само пълното проникване в душевността и в лабораторията на писателя може да доведе до откриването на нови ценностни пластове в така старателно анализираната от няколко поколения литературоведи книга. Милена Цанева, разбира се, не отхвърля натрупания от предшествениците опит. Напротив, ясно е, че тя дълго и старателно е изучавала и прецеждала всичко найценно и полезно казано до днес за „Под игото". Но тя не се превръща в добросъвестен компилатор: създала си ясна представа за постиженията на литературната наука в тълкуванието на романа, Цанева тръгва по свой, неотъпкан път към исти- ната. Минаха годините, когато литературна История значеше изброяване на факти, безцелно търсене на прототипи, шаблонизирани обобщения. Съвременният литературен историк трябва да бъде универсална творческа личност. Да съчетава таланта на писателя със задълбочеността на уче ния, да бъде изключително ерудиран, да не изостава нито крачка от постиженията на съвременната литературна теория, да умее да отделя голямото, общозначимото от дребното и преходното, да бъде остро съвременен, т. е. пределно верен на епохата, за която пише, и в нея, чрез нея да открива непреходното, вечното. Ако приемем, че „Под игото" е голямото откритие на българската литература, то книгата, която сега рецензираме, е откри тие на едно откритие. Тя носи всички основ ни белези на компетентния научен труд: информация, синтез, интелектуалност, методологическа яснота. Можем да приемем една най-обща схема на изследване, осъществена от Милена Цанева с голяма вещина. Тя започва търсенията си от наблюдения върху творче ската личност - сумира личните наблю дения на Вазов, обективните и субективните влияния върху творческия му мир, като по този начин създава пълна представа за микросредата, за онзи пълнокръвен битово-исторически живот, който за много изследователи на Вазовото творчество се оказва достатъчно основание да нарекат твореца „енциклопедист на българския живот " от онова време. Милена Цанева търси по-дълбоки основания за толкова задължаваща характеристика. Тя разкрива взаимоотношенията на творческото дело с националната кул тура и народопсихологията, за да ни издигне към макросредата - към света на непреходните идеи. Вазовата Бяла черква е Сопот, но е и България: Вазов „успя да превърне временното във вечно, националното - в общочовешко" (с. 192).

В същото писмо от март 1888, с което съобщава, че тая зима написал „един роман от епохата на въстанието в 1876 г." (т. е. „Под игото"), Вазов обещава на Ст. Костов да му изпрати по-нататък някои от разказите, които си бил „начъртал" да напише през пролетта. Два месеца по-късно той вече доверява на приятеля си С. С. Бобчев: „Пиша ред разкази по наший политический и обществен живот - от Освобождението до последнята криза, погледнат от разни страни. Но, nota bene: те не са повторение ни на „Митрофана“, ни на „Чичовци“, ни на другите ми прозаически работи(...) Те имат по-художествена виработка и по-реалистически и трезви задачи. Независимо от въпроса, какво съдържание влага в понятията „по-художествено“ и „по-реалистическо" авторът на „Немили-недраги“ и „Чичовци“, това съобщение е показателно за интензивното творческо развитие на Вазов през този период. Още незавършил докрай своята национална епопея „Под игото" - този върховен художествен синтез на цялостното му развитие като художник на Българското Възраждане и националноосвободителни борби - у него вече назрява творческата необходимост да пристъпи към нови по своя характер белетристични обобщения на новия исторически опит - от следосвобожденската действителност. B Разказите, които авторът на „Под игото" успява да напише в Одеса, са Дядо Нистор“, „Златната планина“, „Изборът" (по-късно „Искров и Райна"), „Тъмен герой“ и „Епоха - кърмачка на велики хора". Всички те изобразяват картини от обществено-политическия живот на родната Вазова Тракия в бурния период от Освобождениото до „смутните времена“ от 1886 г. И може би действително биха могли да бъдат почувствувани като един идейно-тематично обе динен цикъл, ако авторът бе успял да осъществи докрай своя споделян в редица приятелски писма замисъл. Но недовършени като поредица и публикувани различни сборници от различни години, те губят своето единство и заживяват самостоятелен живот. Затова пък в средата на следващото десетилетие този недоосъществен в Одеса замисъл за цикъл разкази, обобщаващи жизнения опит на писателя от първите следосвобожденски години, се трансформира в творческото му съзнание в идеята да напише за същия този период един нов роман с по-свободна, напомняща цикличното обединение на отделни прозаически къ сове композиция. Идея, която той с присъщата му творческа интензивност осъ ществява за твърде кратък срок, непосредствено след своя първи юбилей. - Това е именно вторият Вазов роман - „Нова земя“, излязъл през юли 1896 г. В неговата художествена тъкан могат да се открият редица идейно-тематични и сюжетно-образни сходства със създадените в Одеса разкази.

The present article is an effort to include the classical novel of the new Bulgarian literature in the tradition of historical narration. Placing Vazov’s text within the framework of the historical novel is not contradictory to all the other genre definitions the novel has had in its more than 100 year existence. The genre features of the historical novel can be found on different levels in Under the Yoke. One of the basic proofs that Vazov’s novel belongs to the genre of the classical historical novel is the presence of a historiosophical concept of the April Uprising. The comparison between Under the Yoke and Vazov’s two other novels – Svetoslav Terter and Ivan Alexander – is based on the recognition of History in the novel. The article concludes that the novel Under the Yoke can precisely be defined as historical.