стил

Даже не са тези, които изучавали литературната ни история, знаят, че Ботев еноватор за времето си, неповторим поет с оригинален духовен поглед върху света. И още. Че той въпреки голямата сила и самобитност на своя талант следва характерна за предосвобожденската ни литература традиция: неговата лирика носи нещо от атмосферата на великолепните и прочувствени образи на народното творчество. Но не е ли това твърде устойчиво явление за времето? Не узнаваме ли следи от поетичния свят на народната песен и в произведенията на мнозина други? Още в поемата на Найден Геров „Стоян и Рада", в героичния епос на Козлев „Хайдут Сидер и Черен арап", в ранната лирика и първите поеми на П. Р. Славейков личат следите на съжителство между лично и народно творчество. Сякаш поетът не е могъл да разпери криле под хоризонта на бъл гарското небе, без да се заслуша в родената от народа песен, без да пие от нейния извор, без да възприема нейната образност, ритмика, стил. Колкото литературата ни и да е била в съприкосновение с чужди поетични светове, голямото и оригинално изкуство на крупни творчески индивидуалности и еоще малко познато. И съдържанието и формата носят в себе си атмосферата на народно поетичното даже и в произве дения, написани на нова, оригинална, лична тема. Не е могъл да избяга от тая закономерност на времето и Ботев. И къде ще избяга, щом сам чувствува лириката като песен, щом сам е дълбоко очарован от мотивите в поезията на народа. Негови съвременници си припомнят с вълнение как той - поетът, публицистът, мислителят, който естоял високо над хората около него, - се е отзовавал въодушевено за народната ни песен. Той е винаги трогнат изапленен от нея. И това е било така, въпреки самосъзнанието му на лич ност, която твори ново, свое изкуство. Вдъх овеното му преклонение пред народната песен идва твърде издълбоко. Той е под въздействието и властта и още от детските години, ония години на независи мост, когато, подражавайки на героите от народния епос, е ужасявал Махалите на градчето с игрите на „хайдути". Известно е, че майка му, жена Чудна памет и лична дарба на певец в домашен кръг или на полето, планините. пяла често Тя хайдушки песни за народни закрилници, които бродят из на извеждала въображението и на детето от всекидневието живота към висотите на Балкана, към красотата на свят, изпълнен което героика. мисли, Личност с твърд характер, склонна да казва направо онова, В зимни тя, навярно на трапезата в празнични дни или над чекръка вечери, е подсилвала идеята за героизма на C e C 16 Хайдутите.

От монументалния стил на Маркс са се възхищавали хора от ранга на Енгелс, Ж. Маркс, П. Лафарг, В. Либкнехт, Ленин, Ф. Меринг и др. В техните мемоари и бележки се срещат извънредно важни наблюдения и преценки за Марксовия стил, но без опит за анализ. Меринг само поставя задачата: „Езикът на Карл Маркс заслужава подробно изследване; това би било немаловажен принос в изучаването личността на Маркс и неговото творчество. "1 Оттогава са изминали точно шестдесет години, но въпросът стои и досега открит. Защо сред безчисле ните проучвания на Марксовото литературно наследство проблемът за стила е единодушно отминаван? Разбира се, както изтъква Меринг, това не е първосте пенна работа в сравнение с пропагандата и доразвиване идеите на Маркс. И въпреки че е вярно в основата си, това обяснение е вече остаряло и непълно. Според Енгелс при разпространението на едно ново учение, заради идеите най-напред не обръщат внимание на формата или я отдават на случайности, на своеобразието на творческата личност. По-късно започват да идентифицират мислителя с неговото учение, като ги оценяват обобщено в едно цяло. Най-после свеждат идеите до мащаба на делото, а личността - до сума от качествата, необходими, за да го осъществи. И така в заключителния етап остават: марксизмът като революционно-пролетарско учение, Маркс - основоположникът на научния комунизъм, а човекът Маркс - потъва в биографиите. Затова обратният път от лич ността към иманентните особености на нейното творчество среща изключителни трудности. Но не толкова поради недостиг на биографични данни, а вследствие на систематичното подценяване на принципа за диалектическо единство между личността и нейното творчество. А те не се допълват, а съществуват едно чрез друго. Маркс не е конструирал умозрително своето учение - обективните предпоставки са били подготвени от историята, - но го е създал. Той е негов творец. Но не само с гения и колосалната си ерудиция, а и с волята, сърцето, любовта си към пролетариата, презрението към буржоазията, с цялата си личност. На какво основание тогава една титанична личност се свежда до функция от интелекта и класовата борба?

Иван Вазов (1850-1921) издава „Под игото“, своята най-крупна творба, през 1889-1890 г. Оттогава насам романът е бил щателно анализиран и разглеждан особено в светлината на необичайната комбинация от „романтика“ и „реализъм“, която откриваме в неговото „съдържание". Но на мен ми се струва, че е настанало време да се предприеме анализ на стила и структурата на „Под игото" въз основа на постигнатото от досегашните проучвания. Тук искам да направя подобен опит. Ще се съсредоточа в разглеждане на главните компози ционни черти, които свързват микрокосмическия план с макрокосмическия и които играят решителна роля, щото стилът и структурата на романа да представляват една органична художествена цялост.

Обаятелната личност на Димитров хармонично е съчетала теоретика и революционера, публициста и журналиста, прогагандиста и оратора. Това органическо единство от мисъл и дело, от вяра и слово, от смелост и действеност са намерили прекрасно отражение в речите, статиите, докладите и писмата му. Тяхната висока идейно-политическа и естетико-образна стойност се корени в силата и правотата на марксистко-ленинското учение, в твърдостта на нашата партия, в опита и традициите, които оставят Благоев и Кирков, в природата на Димитров. Публицистичното наследство на Георги Димитров е истинско богатство за нашата партия, за международното революционно движение. Под перото на великия партиен деец са излезли множество статии, брошури, исторически доклади и писма, записани са ценни мисли за ролята на работническата класа в револю ционната борба, за трудните и нерешени проблеми на международното революционно движение, за бележити революционери, мислители и дейци, за литературата, изкуството, за младежта, жената и др. Всичко това определя публицистич ния стил на Георги Димитров, неговата реч и писано слово като своеобразно съкровище в писмения книжовен език, образец на партийно публицистично слово, но все още непроучено напълно. 1 Животът и дейността на Димитров са неразделно свързани с живота на партията, с развитието на работническите синдикати, с международното революционно движение. Неговите изказвания, речи, писма и доклади са своеобразен, дълбо ко емоционален летопис за борбите на българския и международния проле тариат, за величието на един изцяло отдаден на революцията живот. Но в тях ние откриваме и човека Димитров с нежността и ласката на любещия съпруг, с предаността на сина, с болката и дълбокото чувство на бащата, с грижата и вни манието на приятеля, другаря, с честното, прямо отношение на комуниста, с твърдостта и мъжеството на българина - син на своя народ, със суровостта и ярката страстност на революционера, с безпределната преданост на революцията и огромната любов към страната на Съветите, към партията на Ленин.