Записки

„Неговият живот е толкова богат с необикновени нещастия и чудодейни радости - пише Анри Тройа, щото човек изпитва желание не да го романизира, а да го потуши. Тоя гениален писател е устроил сякаш своя живот по образеца на романите си, превърнал е съществуванието си в най-увлекателния си роман. Истината тук изглежда по-неправдоподобна от най-неправдоподобната легенда. "1 Сякаш две непримирими противоборствуващи сили са сътворявали личния роман и тревожния дух на писателя. Външните контрасти в биографията му са подходящ фон на неговата вътрешна раздвоеност, която ще го разпъва до последния му дъх и ще създаде най-драматичните и сложни образи в световната литература. Малко писатели са започвали с такъв зашеметяващ успех. Но стремглавите полети неочаквано се редуват с катастрофални провали. Белински екзалтирано поздравлява автора на „Бедни хора“, горещо се привързва към него. „Да разомива и дълбоко да потърсва душата на читателя в едно и също време, да го застави да се усмихва през сълзи - какво умение, какъв талант!"2 Некра сов обявява начеващия писател за нов Гогол. Доскоро неизвестният, свит младеж става желан гост на най-блестящите светски салони. „Откровено ще ти кажа, че аз сега съм почти упоен от своята собствена слава", пише Достоевски на брат си Михаил. Но скоро това толкова приповдигнато авторско самочувствие ще бъде жестоко сразено. Белински и читателите са разочаровани от следващите творби, които далеч нямат успеха на „Бедни хора“. „Но ето какво е гадно и мъ чително: своите, нашите, Белински и всички са недоволни от мене за Голядкин... Всички, всички, според общото мнение, т.е. нашите и цялата публика намериха, че дотолкова Голядкин е скучен и вял, дотолкова е разтегнат, че не е възможно да се чете" - се оплаква огорченият автор на брат си Михаил. Мисълта, че аз измамих очакванията и изпортих работата, която можеше да бъде велико дело, ме убиваше. Фактически Белински възторжено се отзовава за „Двойник“, вижда в повестта бездна от ум и истина, художествено майсторство - също; но заедно с това - основателно отбелязва критикът - личи страшно неумение да владее и да се разпорежда икономически с излишъка от собствени сили".

Една, с видимо вълнение написана статия - Революция и литература" - открива книгата на Н. Манолова. Тук е проследен пътят на българската литература през последните тридесет години. В същност ста тията въвежда в основните интереси, принципи на работа на авторката, а също така в някои особености на нейния маниер. Наташа Манолова е заинтересувана от творческите делници след революцията, литературните явления на ежедневието поглъ щат силите й. Тя е критик, проявяващ се в оперативните жанрове. Книгата й като всяка книга на литератор от този тип далеч не инФормира за онова активно и пълно с напре жение участие в културния живот, което вече е изградило у нас представа за авторката. В Критически записки" са подбрани мате 149 риали, надхвърлящи изискванията на конк момент - статии с проблемно съ- ретния държание, прегледи, опити за портрети. Виждаме авторката поставена при нови условия. Липсва и привичната атмосфера на текущото събитие. Поводите за една или друга реакция, понякога за конфликт, са поостарели, нервът на литературния спор се губи. Отминалото време тушира критическата страст, дава спокойствие на оценъчната работа. Откриват се някои възможности за по-обстойно навлизане в проблемите за по-широко обосноваване на обобщенията - възможности не цялостно оползотворени. Силата на Н. Манолова е в бързата, точна и категорична намеса при обсъждането на даден факт. Най-убеди телна е в литературната рецензия, материал, от който книгата упорито се е предпазвала. Ще бъде несправедливо обаче да твърдим, че сборникът противоречи на представата ни за критичката. Преди всичко тук явно е документирана познатата нейна ангажираност с литературните вълнения на съвремието. Статиите издават верен поглед за цялостната картина на съвременния литературен процес и желание да се осветят детайли. Обхванати са писатели от различни поколения и с нееднакъв принос в националната ни култура. Авторката съпоставя творци, сравнява усилия, степенува постижения. В почти всички работи доминира анализът на настоящето на писателя. Интересът към миналото е порядък. Последната книга, най-новата публи кация - това са главните подбудители за критика. Добрите, обстойните анализи, направени с усет за развитието на писателя, пак акцентуват върху днешната му изява, очертават перспективите. Литературният факт очевидно еинтересен за Н. Манолова с обе щанията за бъдещето, не с историята си. Когато и се налага да види историческия ход на нещата (примерно - немалкия път на пресътворяване образа на Г. Димитров), бърза да направи преглед на заглавия, без да се задължава с обстойна критическа преценка, за да подчертае, че всичко това я е занима- вало с оглед задачите на настоящето. Но творческата обвързаност със съвре менни писатели и вниманието към днешните литературни факти са естествена черта на литературния критик. Има друго - у всекиго от разглежданите писатели авторката търси именно актуалността на творчеството. Изисква я в тематика, проблематика, образи, в цялостния идейно-художествен облик на произведението. Степента на писателската отзивчивост към проблемите на съвремието, съзвучието на произведенията му с изискванията на епохата за Н. Манолова представ- ляват постоянният критерий при критическата преценка. Открояващо се ядро на лите- ратурната и работа е образът на съвременника и по-точно - положителният герой. С цялото си критическо дело Н. Манолова защищава мисълта, че той трябва да бъде главен обект на творческите дирения на пи150 сателя. Следи неотменно тези дирения. В кни гата има раздел „Мисли за главния герой", но нищо изпод перото на критичката не се откъсва от този неин основен размисъл. Посочени са успехите на К. Калчев, Д. Мето диев, А. Гуляшки, Б. Райнов, Л. Галина, Р. Михайлов, Ат. Наковски и т. н. Откритата сполука насища критическия текст с вълне ние. Неуспехите активизират авторката. Тя воюва за реални превъплъщения на комуниста. Тази нейна целенасочена страстност се проявява в сборника, но само цялостната й дейност може да даде представа за оная критическа енергия, която събужда у нея мисълта, че „Творецът е призован да създаде верен портрет на своя съвременник, който се изявява в сложните жизнени ситуации, съз давани от социалистическото всекидневие, да покаже комуниста, човека на активното творческо начало, въплътил в себе си цялостния народен идеал за човека.

През есента на 1833 г. руските вестници били пълни със съобщения за Испания, където се случва нещо невероятно. На 29 септември умира крал Фердинанд VII и съгласно неговото завещание престола заема малолетната дона Изабела. Тъй като нямал наследник от мъжки пол, болезненият Фердинанд определя за своя наследница дъщеря си и с това отменя закона, по силата на който тронът в Испания се заема само от мъже. Това предизвиква политическа буря. Братът на Фердинанд инфантът дон Карлос несе съгласява с това решение на краля. Карлистката партия го поддържа. Докато кралят е жив, противниците му се въздържат. След неговата смърт обаче те излизат открито. Дон Карлос не признава дона Изабела и се провъзгласява за крал под името Карл V. В Испания започва гражданска война. Както знаем, тези събития са отразени в повестта на Гогол. В литературознанието неведнъж е отбелязвано влиянието на „действителните испански съ бития" върху събитийната канава на повестта. По този въпрос е писал Н. Степанов в книгата си „Н. В. Гогол", за него става дума и в коментариите към повестта в 14-томното Пълно събрание на съчиненията на Н. В. Гогол. Но авторите, които сравняват информациите за Испания във вестниците със сюжета на „Записките“ и откриват съответствие между тях, имат пред вид само един аспект на проблема: те се интересуват от наличието на жизнен елемент в повестта за лудия. Но работата не е само в това, че куриозите, случили се с титулярния съветник Попришчин, който си въобразява, че е Фердинанд VIII, съвпадат точно с историческите факти от края на 1833 г. (даже денят 4 октомври, отбелязан в „Записки на един луд" като сряда, е бил наистина сряда), нодухът, в който се осветляват тези събития в пресата от онова време, както и характерът на тази преса, предопределят психологията на Гоголевия герой, начина му на мислене и постъпките му. Връзките между „Записки на един луд“ и вестника са по-широки от едно пряко съответствие на факти. Те оформят маниера на говорене на Попришчин, неговата представа за щастието, за идеала. Зароден в атмосферата на вестникарските мнения, на официалното отношение към човека, науката и историята - на всичко, което попада във вестни карските колони, сюжетът за Попришчин същевременно е в противоречие с тях И които са го породили.

Поредицата „Семиотика - трудове по знакови системи", която се издава от университета в град Тарту, СССР, едва ли се нуждае от представяне, още повече, чеза двадесетгодишното си съществуване тя успя да натрупа не само осемнадесет тома, но и огромна популярност сред литературоведите независи мо от техните методологически позиции. Но, струва ми се, че все пак трябва да се кажат няколко думи за посоките, които следва развитието на тартуската школа, и оттук да се стигне до спецификата на последните два тома от поредицата - 17-и - „Структурата на диалога като принцип на работата на се миотическия механизъм" и 18-и - Семиотика на града и градската култура - Петербург", които са предмет на нашето внимание. До средата на 70-те години методът за структурно изследване на семиотичните явления успя да обхване почти всички аспекти и от разнообразното семейство на знаковите системи, вкл. и тези, които бяха наричани от тях вторични" - изкуствата, митологията, фолклора и пр., бяха изследвани детайлно с оглед разкриването на техните най-същностни семиотически основи и структурата на техния специфичен „език". Струва ми се, че в редица от най-добрите работи от този период беше хвърлен мост и към други сфери на художест вената проблематика, особено тези, които се отнасят до обществените и социално-пси хологическите предпоставки за появата на едно или друго художествено явление, независимо, че то е разгледано тъкмо в неговия семиотично-структурен аспект. Но може би този подход, когато се прилага творчески и се държи сметка за реалната сложност на нещата, може да даде неподозирани и неподозируеми за традиционното литературознание резултати. За пример бих посочил статията на Ю. М. Лотман „Темата за картите и игра та на карти в руската литература от началото на XIX век“, публикувана в седмия том от поредицата. Паралелно с това обаче не можеше да не дойде на дневен ред въпросът за онзи общ се миотичен код, който позволява функционирането на една система, включваща в себе си 138 множество езици. В качество го на обект за изследване беше приета културата като свое образен семиотичен механизъм (за разлика от другите типове определения на културата, които визират различни аспекти от нейната проява). А в момента, когато започва да се изследва културата, на преден план изпъква въпросът за взаимодействието на отделните семиотични кодове, на отделните, езици", т. е. въпросът за диалога като принцип на работа на семиотическия механизъм Така тартуската семиотическа школа, която започна своето развитие от позициите на Пражкия лингви стичен кръжок, постепенно претърпя разви тие и се приближи до онзи методологически модел за изучаване на литературата, който обикновено се свързва с името на М. М. Бахтин.

„Записки по българските въстания" на Захари Стоянов са един духовен връх в на шата литература, чиято величина непрестанно ще измерваме. Нарекоха тази книгафеномен българска „Илиада", голямата българска книга, а нейния автор - български Тукидид, гладиаторска личност.... „Обществено-историческата необходимост трябваше да роди произведение като „Записките“...- пише Ефрем Каранфилов в книгата си „Най-българското време". - И тя създаде Захари Стоянов. „Записките“ са плод на обективната действителност и на субективната творческа сила на автора. " CH „Записките" останаха на своето място в пантеона на българската книжнина като една от най-българските книги, учебник по българщина за идните поколения. Влас Един проникновен ценител и тънък естет дава много точна характеристика на художника Захари Стоянов, от чието „огнено перо" се раждат горещите страници на „Записките". NO DIESTORM TR Само тънката впечатлителна натура на поета е в състояние наистина да възпроизведе с такива живи краски, които ви дават ощущението на пълната действителност, картините на миналото, едно минало пъстро, съставено размесом от високо траги чески и забавно комически епизоди. Голяма гъвкавост на перото се изисква да се опи шат с еднаква вещина едните и другите. И тая вещина Захари Стоянов я притежаваше във висока степен" - пише Иван Шишманов 2. „Знаменита е тая епоха от българския живот - възкликва Захари Стоянов - бла зе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото и величие. " Едва ли е ирония на съдбата, че тази участ и прослава се паднаха нему. Подбудите да се захване с това титанично дело са ясно изразени в „Обявление" за „Записки по българските въстания" с дата 15. ІХ. 1882 г., Русе, отпечатано като листовка в двеста екземпляра и публикувано в бр. 16 и 17 от 25. ІХ. 1882 г. на в. „Светли на“ и в бр. 40 от 30.IX.1882 г. на в.,, Съветник“.Идеята за „Записките" не е щастливо хрумване, а дълбоко осъзната творческа задача, която се превръща в негово „жизнено дело" (Lebenswerke). „Всеки народ има своето минало, което старателно се изучава от потомството. Ако човек се завземе да пише история на българския народ от неговото попадение под турско иго до Освобождението му, то кое събитие трябва да държи първо място в ней ните страници? Ние мислиме, че това събитие без съмнение трябва да бъдат въстания та, чрез които той се опита да свали от гърба си веригите на робството в 1836, 1841, 1851, 1861, 1867, 1868, 1875 и 1876 година.