епопея

Преди петдесет години, в деня на смъртта на Лев Толстой, аз написах статия, която определяше моето отношение и преклонение пред живота и делото на великия писател. И тогава, както и днес, Толстой е за мене поет и художник, велик изобразител на човешката душа, тълкувател на събитията и историята, тънък описвач на природата. Неговите романи от онова време, се казва в статията, „са епопеи, също тъй безсмъртни, както поемите на слепия Теосец". В творчеството на Толстой от начало до край виждаме една, велика любеща душа, която се топи от мъка за страданията на бедния земен жител - онеправдания човек“. В статията се казва: „Един утешител имаше човешкият род - това бе Толстой. С неговата смърт като че се събори някаква стара висока планина, която ни пазеше от студените ветрове и снежни бури на епохата“. Когато четем романите, повестите, разказите на Толстой, имаме чувството, че под нас бушува бурният океан на живота, който той обуздава като някакъв всесилен магесник. През целия си дълъг живот Толстой се бори за истината, която Другите потулват, против власт, обществено мнение, черковен фанатизъм, царизъм, тъй че истината, която той разкрива, се оказва по-силна от всичко. Въпросите за изкуството владееха мислите на Толстой от ранните до последните години на живота му. Той отхвърляше идеята за изкуството като метафизична игра на красотата, тайнствено божествено откровение и вдъхновение, като средство за наслада - той смяташе изкуството път за сближението на хората, на човечеството, обединявайки човешките души в общи чувства и стремежи.

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.

В многовековната историческа съдба на нашия народ има епохи, богати със събития и личности, които най-пълно разкриват националната ни същ ност, синтезират най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване, социално-нравствено и културно възмогване. Затова и като маяк са привличали, задържат и ще насочват погледите на учени и художници, на историци и социолози, на философи и психолози, Такава всеобхватна и неимоверно интензивна епоха несъмнено представлява епохата на национално-освободителните борби, чийто епилог бе Априлското въстание от 1876 г. Вече девет десетилетия това величаво по замисъл и организация, по идейно-емоционална наситеност, по общест вени и нравствени пориви събитие излъчва неотразимо сияние. Увенчано с ореола на безсмъртието, то ни тласка към размисли, изправя ни пред все нови и нови проблеми. Подготвяно десетилетия наред с всеотдайност и безпределна жертвоготовност, осмисляно и направлявано от светли умове и горещи сърца, то дойде да покаже пред света величието и трагедията на българското племе, да извика възхищението на честните люде, да разтревожи, обществената съвест, да хвърли смут у европейските държавници и дипломати. И най-важното - да укрепи вярата, че „ний не сме веке рая покорна", че земята - векове поена с кърви и отрупвана с кости - вече не ще търпи чуждия поробител, откърмила е най-съкровената мечта - свобода и правда народна.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?

Словашкият печат от 1876 г. тълкува Априлското въстание като върховна акция на българския народ за национално освобождение. В статии, коментарии, политически бележки пред словашкия читател се разкриват радикални прояви и факти на българското освободително движение. И колкото парадоксално да звучи, обективно словашката консервативна интелигенция аги тира идеите на българските републиканци и революционни демократи. Този „парадокс" потвърждават между другото и буквалните преводи на прокламациите към българския народ на БРЦК и тяхното разпространение. Масовото, всенародно българско въстание еочаквано с нетърпение в Словакия. Но едва през май 1876 г. е било известно на политическия орган на словашкото национално движение през 70-те години в. „Народне новини" по телеграфа от Букурещ, че, турците са се сблъскали вече с български въстаници в Габрово": че „недалеко от Дряновския манастир се е разиграла решителна битка" и че въстанието се разширява из цяла България“. „Народне новини" информира своите читатели и за много други въстанически прояви в Калофер, Търново, Казанльк, за небивалия революционен подем в България. Но, общо взето, съобщенията за самия ход на въстанието са едностранчиви, лишени от конкретен материал и непосредствено възприети впечатления. Недостатькът от преки кореспонденции е компенсиран от редица теоретикополитически статии, които мотивират борбата на българските въстаници за свобода или водят полемика с официалната австроунгарска преса. А словашкото хумористично списание „Чернокняжник" адресира не един стихотворен памфлет до турските паши, бейове и аги и техните приятели от Запад. През 1876 г. в словашките ежедневници отново откликват подвизите на българските въоръ жени чети от края на 60-те и началото на 70-те години; възкръсват образите на легендарните воеводи Панайот Хитов и Филип Тотьо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Публицистичните статии с ретроспективна историческа тематика сочат ония сили на българския народ, които вдигат факела на освободителната борба и които ще изведат тази борба до победен край - това са жестоко експлоатираните селски маси в поробена България. За тия народни сили, герои-борци разказва в „Народне новини" през 1876 г. и един словашки очевидец на Ботевата чета на парахода „Радецки": „Пътувахме в добро и весело настроение. Пътници имаше доста и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Още в самото начало ми направи впечатление, че от най-незначителните румънски станции на парахода се качваха най-много пътници и все мъже, чиято външност криеше нещо особено. Почти всички бяха снажни, пъргави момци или мъже, както се казва, в най-добрата си възраст. От очите им бликаше необичаен пламък, всичко в тях издаваше мъжество и сърцатост. Правеше впечатление и тежкият им и голям багаж. Всички тия мъже разговаряха помежду си, сякаш си бяха съвсем чужди; но аз имах чувството, че те са една силна дружина 200-300 души. Така ние наближавахме към градчето Оршова. Да беше гръм паднал между нас, не бихме били толкова поразени, както от туй, което се разигра в един миг пред очите ни. Подозрителните пътници светкавично хвърлиха горните си наметала и застанаха пред нас във въстанически униформи.

Стихът на Иван Вазов със своите отличителни белези бе оформен още в първите му сбирки - Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“, „Избавление". В основата на тяхната стихова техника лежат принципи, които са ръководни и за поетическото му творчество след Освобождението. И развоят на поета в това отношение се свежда само до пълно овладяване, усъвършенствуване и обогатяване на познатата от ранните му сбирки стихова форма, изградена под влияние на народната песен, поезията на Петко Славейков, Ботев, румънските, френските и руските поети. Този широк кръг на влияние, в който Вазов търси своето, с течение на вре мето се стеснява. Стъпил на здрава почва, поетът постепенно се освобождава от всичко, което е чуждо на творческата му природа или не отговаря на емоционалната му нагласа в момента. „Писах го в Пловдив - казва Вазов за стихотво рението „Поет и вдъхновение". - Сега виждам обаче, че съм преувеличавал в своя песимизъм. Аз трябваше тогава да хвърча, а бях паднал под влияние на Некрасова, от когото за щастие скоро се освободих. Кешки да не бях се запоз навал с неговата поезия на отрицание, разочарование и недоволство от живота. Ти знаеш, че това не ми е по природа..." (Иван Шишманов. Иван Вазов, с. 199). Що се отнася до стиховата форма, поетът отрано успява да се домогне до своя фактура, добила пълна характеристика в сбирките му след Освобождението. Вазовата стихова техника е затворена в рамките на силаботоничните размери и до известна степен размера на народната песен, която винаги го еинте ресувала живо. „Сборникът на Братя Миладинови ми беше настолна книга", казва поетът пред проф. Иван Шишманов (Иван Вазов, с. 203). Принципите на силаботоничното стихосложение бяха влезли в практиката на българските стихотворци още преди Освобождението. Петко Славейков бе постигнал вече завидни резултати. Но Вазов навлезе в тая област със сигурна стъпка и още в сб. „Пряпорец и гусла“ силаботоничните метрични форми пече лят терен, за да станат господствуващи в сб. „Избавление“ и да получат особено на поета. изящество в по-късните произведения Повърхностни наблюдения често са довеждали до извода, че Вазов е роб на метричната схема и с лекота кърни езиковия израз, за да го нагоди към нея. Това е в много малка степен вярно. Дори в предосвобожденските му сбирки случаите на изкълчване на думите и отклонение от приетите акцентни принципи заради размера не се налагат като често явление, а в сбирките след Освобож93 дението имат по-скоро характер на изключения. И изразите като: „Към селянте (вм. селяните) имах голямо желание“; „И пътникът се катри (вм. катери) без сила и без глас“; „И пълн (вм. пълен) с възторг ужасен" минават почти незабе лязано покрай неоценимото езиково богатство на Вазовия стих. Когато схемата го изисква, поетът кове форми в духа на най-чистия народноезиков стил, които крият при това богато емоционално-образно съдържание: