100 години от Априлската епопея

При Захари Стоянов повествователят винаги взима връх над историка. Защото той е роден художник. Неговата способност да разказва, умението му да рисува живо и пластично, способността да се въплъщава в своите герои непрекъснато го кара да твори, да създава разказ, белетристика. Той е изживял съби тията с цялата си същност и затова така пламенно се стреми да ги опише правдиво и точно. Но той е надарен не само със силна памет, но и с белетристично въображение, затова дооформя характерите, импровизира диалозите, одухотворява случките и събитията. Вярно е, че летописецът разказва истината за историята, но се намесва в събитията с груба откровеност, със сурова прямота и заедно с това - с юнашка веселост или непосредствена гневливост. Той е пламенен, страстен човек. Но когато разказва, умее да смекчава и овладява чувствителността си, да смирява гнева си в спокойните води на своя повествователен дар и със сила и суровост да рисува, само да рисува. Когато му потрябва да изрази буйната си и непокорна чувствителност, той прибягва към перото на есеиста. Колкото се гневи като есеист, толкова става спокоен като художник. И започва да рисува с трезва добросъвестност. Въпреки че най-сполучливи са тъкмо тези страници, където е нарисувано духовното напрежение на борбата. Захари Стоянов е способен да се раздвоява: публицистът-есеист не пречи на епика-разказвач, както и обратното - епикът-разказвач не пречи на есеистапублицист. Те живо и непосредствено се сливат в тъканта на творбата. Рядко у нас по-субективен автор е писал с по-голяма обективност за събитията, в които е участвувал, и за себе си. Този пламенен ентусиаст знае да запази онова епическо спокойствие, което е характерно за големите разказвачи. 12 Точната наблюдателност, проникновеното му и сурово око, което вижда всичко и запечатва всичко с колорита и емоционалната му атмосфера, подпомагат епика да изгражда своите широки пластични картини. Както бива при големите мемоаристи, Захари Стоянов строи разказа върху случките и събитията, които се извършват от историческите герои, негови другари и съратници. Но липсата на предварително изградена сюжетна схема му дарява възможността да подбира сцените, случките, събитията, героите и да достигне до онази свобода на разказа, необременена със сюжетни изисквания, за която така мечтае Хайнрих Хайне в своите картини от пътуванията му по Харц.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?

Като едно от най-големите събития в живота на нашия народ, Априлското въстание изпълни с величието и трагизма си много страници на художествената ни литература. Тъй като то бе титаничен сблъсък на свободолюбието и правдолюбието с гнета и безправието, който не само разчистваше пътя към свободата и правата на нашия народ, но включваше звена във веригата на освободителните усилия на европейските народи изобщо, то навлезе с картините и образите си и в не една чужда литература, особено в славянските литератури. XIX в. бе време на „славянско" въодушевение, на славянска „взаимност“, на вяра - както писа нашият Христо Ботев, - че заедно с другите славяни славянските народи има какво да кажат на света, какво да внесат в човещината, и Априлското въста ние накара голям брой писатели от братските славянски страни да се заловят за перото и да разкажат със стих и проза онова, което узнаха за нашия народ, което бяха преживели по време на неговата борба, което ги развълнува дълбоко и с което поискаха да развълнуват своите народи и своята съвременност. Въстанието извика дълбоко вълнение най-напред сред руската общественост, която от десетилетия вече живееше със съдбата на по-малкия славянски брат. Дълга редица руски общественици, учени и писатели бяха посветили труд и талант на светлото минало и нерадостното настояще на народа ни и бяха пробудили интерес към него сред най-широките слоеве. Естествено беше Априлското въстание да прикове погледите и да накара сърцата лудо да забият от възторг или болно да се свият от мъка и тревога. Вълнението на руската общественост пред величавия подвиг на въстаналия народ и нечуваните зверства на поробителите е въплътено с най-голяма сила и яркост в публицистични и белетристични страници и в стихове, написани от съвременните писатели Ив. С. Тургенев, Ф. М. Достоевски и Я. П. Полонски. Кървавата вакханалия, в каквато се превръща Априлското въстание, не можеше да отмине без литературен отклик автора на „В навечерието“ Иван Сергеевич Тургенев (1818—1883). Наистина Тургенев не споделя руската политика в близкия Югоизток, нито разгарящото се въодушевение за един освободителен поход на Юг. Рискът на една война за него не е оправдан и разумен, той мисли, че Русия трябва да решава в момента по-други, свои задачи.

През 1872 г. на страниците на в. „Свобода" Каравелов заяви: „А бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, невежествените проповедници и безглавите“ публицисти са морални убийци. Петнадесет дни преди героичната си смърт в първия брой на в.., Нова България“ Ботев дописваше революционния си завет: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията... Поддържането на един истинно революционен и народен лист е само по себе си голяма помощ. "2 Двама изключителни творци, редактори, революционни дейци и мислители, направили периодичните си издания образец на действена и завладяваща журналистика, бяха загрижени за нейното настояще и бъдеще. Каравелов и Ботев нямаха възможност да разгърнат публицистичните си възможности в кървавите пристъпи на борбата. Редактирал първия брой на „Нова България“, журналистът стана войвода и след броени дни „найде" своя гроб „В редовете на борбата“, както беше предвещал преди няколко години поетът. Съд бата на Каравелов не беше по-честита. Оттеглил се от активна революционна дейност, заподозрян от някои свои съвременници в родоотстъпничество, бившият редактор на „Свобода" не можеше да издава свой революционен орган, да печата в революционните български издания. През 1875 г. той публикува анонимно две свои статии във вестника на Кириак Цанков „Балкан“, през 1876 г. сигурни данни за сътрудничеството му в български периодични издания все още няма. Големи имена на журналисти и публицисти по време на Априлското въстание У нас липсват. Въпреки това революционните ни вестници от този период са инте ресни. Заслуга за това имат не само драматичните събития, които те отразяват. На страниците им се чувствува „присъствието" на двамата корифеи на възрожденската ни журналистика и публицистика Каравелов и Ботев - вестниците, които те редактираха, бяха създали традиции, на които неспокойната 1876 г. даде конкретен идеен смисъл и богато творческо съдържание.

Като връх в националноосвободителните борби преди Освобождението, като народно движение с изключителни исторически последици и националнонравствено въздействие Априлското въстание става основна тема в българската литература през първите години след Освобождението. Литературната история отбелязва обаче определена последователност в художественото овладяване на темата от различните литературни жанрове. Най-бързо и спонтанно откликва лириката, още по време на самото въстание и непосредствено след него. От началото на 80-те години (след Вазовата „Епопея на забравените" (1881- 1884) усилията се пренасят към епичните жанрове - през 1884 г. се появява първият том от монументалните художествени мемоари на 3. Стоянов „Записки по българските въстания", а през 1889 г. излиза първата част от романа на Вазов „Под игото“ - най-значителната белетристична творба за Априлското въ стание, първият роман в българската литература, който отговаря на високи художествени изисквания и един от най-хубавите романи в нея и до днес. По-конкретното вглеждане в литературния процес през 80-те години обаче показва, че значителността и грандиозността на темата подтиква българския писател доста по-рано, още в самото начало, когато Априлското въстание започва да определя тематическата насоченост на творческите му усилия, да се обърне към възможностите, които романната форма му разкрива за художествено изображение на народния живот и националноосвободителните борби. През 1881 г. излиза романът на Атанас П. Шопов „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, който, макар да няма идейно-художествените достойнства на „Под игото“, поставя интересни проблеми не само с оглед историческата правдивост на изображението, но и с оглед появата и развитието на романа като жанр в българската литература. „Десетдневно царуване“ на А. П. Шопов има приоритет по време както пред „Записки по българските въстания" на 3. Стоянов, така и пред „Под игото“ на Вазов. При това романът на А. П. Шопов не отминава незабелязано нито от читателите, които с интерес го следят още когато се печата като подлистник във в. „Българский глас“, нито от критиката, и което е особено важно - от Ив. Вазов и 3. Стоянов, които реагират живо и еднакво отрицателно, макар и по различни причини. „Десетдневно царуване" на А. П. Шопов има приоритет още в едно отношение - той е първият български роман, преведен в чужбина.

Зигмунт Милковски, известен в Полша с писателския си псевдоним Теодор Томаш Йеж, написва своя роман „В зори" през годините 1887-1888, т. е. почти в същото време, когато Вазов създава „Под игото“. Действието в романа на Милковски започва преди Априлското въстание, около 1872 г., и завършва с освобождението на България. Той може да се счита за исторически роман, въпреки че авторът е съвременник на описаните в него събития. Тези събития са точно локализирани в историческото време, а погледът на разказвача е синтезиращ поглед „ех post" върху един завършен вече период. В романа „В зори" са въведени, макар и с изменени имена, исторически лица и целият изобразен в него свят е затворен в граници, определени от хода на историята. За историческия характер на своя роман си дава пълна сметка и самият автор. В краткия предговор към първото издание на книгата той пише: „Романът, който предлагам на читателя под наслов „В зори“, се отнася до съвременната история на България, до момента на народното възраждане. Историческия си роман със съвременен сюжет Милковски построява според образеца на Уолтър Скотовия модел. При този модел обикновено дистанцията между изобразявания свят и читателя е голяма. Тя значително се намалява в историческите романи със съвременен сюжет. В тях разказвачът се добли жава напълно до конвенцията на „общия свят" с читателя, присъща на съвре менните романи. У Йеж обаче голямата дистанция във времето е заместена с голямото разстояние в пространството. За полския читател изобразената в тази творба действителност е далечна, почти екзотична, малко позната, каквато е била действителността на отдалечените епохи за читателите на Скот. Уолтър Скотовият роман реконструира непознатия и далечен за широкия кръг читатели свят по ясен, достъпен и увлекателен начин. Ето защо този модел е бил в случая много подходящ. И така в романа „В зори“, както у Скот, разказвачът е всезнаещ и неговото „всезнание“ е близко до проницателността на обикновения читател. Романът има, както винаги в Скотовия модел, завършена композиция. Представени са, както у Скот, две враждуващи помежду си страни и е спазен паралелизмът между частните съдби на героите и развоя на политическия живот. Решаващи за съдбата на героите са историческите конфликти и тяхната благополучна развръзка. Освобождението на България дава възможност на две любовни двойки да сключат щастлив брак, за което ни се съобщава по съвсем традиционен начин на последните страници на творбата.