Априлската

В многовековната историческа съдба на нашия народ има епохи, богати със събития и личности, които най-пълно разкриват националната ни същ ност, синтезират най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване, социално-нравствено и културно възмогване. Затова и като маяк са привличали, задържат и ще насочват погледите на учени и художници, на историци и социолози, на философи и психолози, Такава всеобхватна и неимоверно интензивна епоха несъмнено представлява епохата на национално-освободителните борби, чийто епилог бе Априлското въстание от 1876 г. Вече девет десетилетия това величаво по замисъл и организация, по идейно-емоционална наситеност, по общест вени и нравствени пориви събитие излъчва неотразимо сияние. Увенчано с ореола на безсмъртието, то ни тласка към размисли, изправя ни пред все нови и нови проблеми. Подготвяно десетилетия наред с всеотдайност и безпределна жертвоготовност, осмисляно и направлявано от светли умове и горещи сърца, то дойде да покаже пред света величието и трагедията на българското племе, да извика възхищението на честните люде, да разтревожи, обществената съвест, да хвърли смут у европейските държавници и дипломати. И най-важното - да укрепи вярата, че „ний не сме веке рая покорна", че земята - векове поена с кърви и отрупвана с кости - вече не ще търпи чуждия поробител, откърмила е най-съкровената мечта - свобода и правда народна.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?

Развитието на нашата литература след Девети септември продължи своите основни, главни насоки, проверени в трудната национална история и съдба. Дълбоката връзка с народа, гражданско-патриотичното начало, революционната настъпателност от предишните десетилетия проличаха и в новите идейноестетически търсения, останаха водещи за българските творци. Но коренно променящите се социално-икономически условия, възторгът от народната победа, възобновените сили на нацията въпреки огромните трудности поставиха на Дневен ред остри, парливи теми и проблеми, изведоха на предната линия на литературата героите от настъпилия социалистически ден. Тези герои се нуждаеха от дълбоко, проникновено художествено тълкуване, от правдиво изображение в поезията, прозата, драматургията. Величавата борба, големият двубой на времето“, в който стана срещата на гигантските сили на пролетариата и мракобесието, наложи епичните мерки в художественото творчество и може да се каже, че още през 50-те години нашата проза в лицето на такива мощни таланти като Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Димитър Талев се насочи към крупни мащабни платна на претворяване на важни, преломни исторически моменти от националната ни история. Въпреки дискусията романът „Тютюн“ на Димитър Димов се наложи като произведение, което обобщи много от завоеванията на нашата литература, което сякаш носеше в себе си вапцаровския модерен поглед върху промените в живота и неговите движещи сили. Димитър Талев отново разтвори мъчителната рана на душата си и написа великолепната първа част - Железният светилник", - на своята поредица от романи за съдбата на българите от Македония. След сгъстената, завладяваща с идейните контрасти и живи образи повест „Танго" Георги Караславов почувствува мощния импулс на времето, за да продължи отдавна замислената романова поредица „Обикновени хора", в която да покаже кардиналните промени в националното съзнание след Първа та световна война до величавия Девети септември, ознаменувал революционната победа на народа и партията. Неспокоен и дръзновен, Емилиян Станев след късите, майсторски шлифовани разкази за горския свят и неговите обитатели, за делниците и празниците на човека потърси идейно-естетическите мерки на времето, насочи се към измененията на българския бит в един възлов, трагичен исторически момент - 1923 г., който кореспондираше с новата общественополитическа действителност, дошла като резултат на многолетни кървави битки. 3 Самото време, неговият грандиозен устрем, ентусиазмът на народните маси налагаха на творците властно и непреодолимо изискване да очертаят динамичните, мащабни контури на миналото и настоящето, да видят по-живо, ярко и настъпателно човешките образи и конфликти, като ги покажат в тяхната сложност и многобагреност.

Александър Обретенов е не само изтъкнат учен, член-кореспондент на БАН, автор на многобройни трудове в областта на изкуствознанието. Предан воин на партията, Ал. Обретенов винаги е бил и продължава да бъде на предната линия в борбата за осъществяване на комунистическите идеи в областта на културата. Още през 30-те и 40-те години заема отговорни партийни постове, работи в средите на демократично настроената прогресивна интелигенция, оттогава датират и първите му брошури и статии, с които той воюва за партийната правда, за социалистическо изкуство. След Девети септември Ал. Обретенов е сред най-близките съратници на Георги Димитров, през 1945 г. е избран за председател на Камарата на народната култура, допринася много за обединяването на прогресивната интелигенция около линията на партията. e Като първи главен редактор на вестник „Народна култура“, като директор на Института за изкуствознание, като общественик и учен Ал. Обретенов сред хората, които най-тясно са свързани с обновителния процес след 1956 г. В навечерието на тридесетгодишнината на Априлския пленум и XIII конгрес на БКП списание „Литературна мисъл“ се обърна към чл.-кор. Ал. Обретенов с молба да сподели свои мисли и спомени за промените, настъпили в обще ствения и културния живот, в политическото мислене по това време. Чл.-кор. Ал. Обретенов бе любезен да отговори на въпросите, поставени от представител на редакцията. e C - Аз искам да започна с една мисъл, която съм чул лично от Георги Димитров няколко пъти. Когато сочеше, че пред нас предстоят големи исторически задачи, много трудности, той обичаше да казва, че нашият път не гладък като паважа на площад „Девети септември". И действително освен успехи, с големи постижения нашият път е осеян с много трудности. Такива трудности настъпиха в нашата партия, в държавното ръководство, в културния живот наскоро след смъртта на Георги Димитров. Трябва веднага да подчер тая, че генералната линия си остана същата, не се явиха тенденции за измяна изобщо на курса, който беше установен от Димитров и приет на Петия конгрес. Но коренно се промениха методите, с които се боравеше, начините, по които се осъществяваше тази линия, отношението към хората, към творците, към самите проблеми.