25 години от Априлския пленум на ЦК на БКП

Развитието на нашата литература след Девети септември продължи своите основни, главни насоки, проверени в трудната национална история и съдба. Дълбоката връзка с народа, гражданско-патриотичното начало, революционната настъпателност от предишните десетилетия проличаха и в новите идейноестетически търсения, останаха водещи за българските творци. Но коренно променящите се социално-икономически условия, възторгът от народната победа, възобновените сили на нацията въпреки огромните трудности поставиха на Дневен ред остри, парливи теми и проблеми, изведоха на предната линия на литературата героите от настъпилия социалистически ден. Тези герои се нуждаеха от дълбоко, проникновено художествено тълкуване, от правдиво изображение в поезията, прозата, драматургията. Величавата борба, големият двубой на времето“, в който стана срещата на гигантските сили на пролетариата и мракобесието, наложи епичните мерки в художественото творчество и може да се каже, че още през 50-те години нашата проза в лицето на такива мощни таланти като Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Димитър Талев се насочи към крупни мащабни платна на претворяване на важни, преломни исторически моменти от националната ни история. Въпреки дискусията романът „Тютюн“ на Димитър Димов се наложи като произведение, което обобщи много от завоеванията на нашата литература, което сякаш носеше в себе си вапцаровския модерен поглед върху промените в живота и неговите движещи сили. Димитър Талев отново разтвори мъчителната рана на душата си и написа великолепната първа част - Железният светилник", - на своята поредица от романи за съдбата на българите от Македония. След сгъстената, завладяваща с идейните контрасти и живи образи повест „Танго" Георги Караславов почувствува мощния импулс на времето, за да продължи отдавна замислената романова поредица „Обикновени хора", в която да покаже кардиналните промени в националното съзнание след Първа та световна война до величавия Девети септември, ознаменувал революционната победа на народа и партията. Неспокоен и дръзновен, Емилиян Станев след късите, майсторски шлифовани разкази за горския свят и неговите обитатели, за делниците и празниците на човека потърси идейно-естетическите мерки на времето, насочи се към измененията на българския бит в един възлов, трагичен исторически момент - 1923 г., който кореспондираше с новата общественополитическа действителност, дошла като резултат на многолетни кървави битки. 3 Самото време, неговият грандиозен устрем, ентусиазмът на народните маси налагаха на творците властно и непреодолимо изискване да очертаят динамичните, мащабни контури на миналото и настоящето, да видят по-живо, ярко и настъпателно човешките образи и конфликти, като ги покажат в тяхната сложност и многобагреност.

За да бъде разбрана правилно, тази статия се нуждае от няколко уводни думи. Темата е толкова обширна, че предполага няколкостотин страници - толкова богата е картината на съвременната българска проза и толкова сложни са проблемите, които можем да извлечем от книгите на десетките творци, за които априлската линия на партията е не толкова повеля, колкото съдба, живот. Моята цел е скромна - ако читателите очакват да намерят тук панорама на явленията в съвременната ни проза, ако се надяват да получат цялостна представа на тенденциите, художественото многообразие, ако търсят художествен анализ на повечето произведения, които са запомнили от последните двадесет и пет години, те по-добре ще е веднага да се насочат към някои от немалкото в последно време монографии на тази тема. Интересуваше ме друго - привлече ме идеята за преображенията, които настъпиха в гражданското мислене на творците след Април 1956, за разкрепостяването на духовното начало, което може да се почувствува в творби с неравностойно художествено значение. Беше ми интересно да проследя стремежа към хармония между интелектуалното и емоционалното начало в книгите на творци от различни поколения, да се опитам да очертая назряващата интелектуализация на художественото мислене, която води към по-задълбочено проникване в психиката на нашия съвременник, към постойностни открития за същността на съвременния свят. За да облека размислите си в плът, подбрах няколко творби от съвременната проза, което, разбира се, не означава, че онова, което се опитвам да докажа, не може да се изведе и от други книги. Извън обсега на статията останаха произведения и творци, които са извънредно съществени за осмисляне на всестранното проникване на априлския дух в литературата ни. Но за мен беше достатъчно да покажа, че този дух вече се е превърнал в творческа традиция, че той е израз на житейска и творческа позиция за хора от различни поколения, с различни творчески възможности и с противоположни понякога стилови търсения. Ще се радвам, ако от написаното стане ясно, че творците не само възприеха градивността на априлската линия, те сами - с гражданската си доблест, с комунистическата честност и непримиримост, с художествената си проницателност - допринесоха много за обогатяването и задълбочаването на тази линия в живота на обществото,

Трудно е да се обхване развитието на нашата драматургия след историческия Априлски пленум на партията. Защото то тръгна в много посоки и се домогна до съвсем нови сфери на художествената изява, макар че продължи и постигнатото в най-добрите произведения от времето между 1944 и 1949 г. Регламентираното мислене от периода на култа към личността засегна драматургичната литература твърде дълбоко, защото влезе в рязко противоречие с нейната древна същност. Конфликтът е сърцевина на всяка пиеса, а той плашеше догматичните умове и се сблъскваше с грубото администриране на творческите процеси по принцип, с чиновническото вмешателство в замислите и в реализациите на писателското дарование. По-сериозният интерес към трудностите, противоречията и драматичните страни на общественото битие се възприемаше като съмнение и дори като недоверие в силите на социализма. Теорията за безконфликтността и за безпогрешния идеален герой издигаше преграда между драматурзите и света, тласкаше ги към разкрасената илюстрация на действителността, към едностранчивото осветляване на стълкновения и проблеми. Дори безспорният успех на утвърждаваните хора от живота получаваше съвсем принизен, художествен“ израз и олекваше, защото се представяше като безболезнен и наивен акт. Практиката нерядко противопоставяше идейния на художествения момент в драматургичните произведения. Обикновено те се рекламираха с оглед на подхванатата тема. Не се държеше сметка за обстоятелството, че доста от тях бяха далече от убедителното художествено осмисляне на действителността. Априлският пленум възстанови ленинските норми на обществения живот и пресече пътищата за тези аномалии в художествената дейност. Широко разгърнатото демократизиране на социалистическото ни настояще беше заложено в порасналото доверие към хората. Отвори се място за всички лични инициативи в интерес на обществото. Атмосферата на уважение към съзидателните възможности и към политическата зрелост на нашите съвременници изпълни представителите на художественото творчество с едно законно самочувствие и с една жажда за смела реализация на таланта. Партията далече не прекъсна връзките с творците, не увеличи разстоянието между себе си и тяхната практика, но ги заобиколи с голямата си вяра в силата им да провеждат ленинската априлска политика в областта на художествената култура. Тя насочваше и насочва художествения живот с необходимата зоркост, но и с разбиране на неговите сложности, с мъдър поглед за толкова социалната, но и толкова съкровената дейност на човека от полето на литературата и изкуствата.