българска

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.

Разпространението и възприемането в България на драматургичното и бе летристичното творчество на полския писател - индивидуалист и модернист - Станислав Пшибишевски съставя кратка, но характерна страница от литературно-театралното българо-хърватско-полско общуване през първата четвърт на ХХ в. В България Ст. Пшибишевски се явява първо на театралната сцена като идва не направо от Полша, а през Хърватско - от Загреб, с активното съдействие на хърватски театрални дейци. Тъкмо театърът популяризира името на писателя сред българската общественост, създава интерес към неговите произведения и подготвя публиката, която по-късно чете и негови романи. Драмите на Пшибишевски се налагат шумно по сцените на българските театри и имат широк обществен отзвук в цялата страна още преди Първата световна война. Едва покъсно се превеждат, издават и четат на български и някои от романите на писателя. Обаче и след Първата световна война театралната популярност на Пшибишевски в България запазва своето първенство. Белетристът се чете и влияе ограничената среда на българските интелигенти с индивидуалистично-модернистична идейна и художествена ориентация. От драматурга Ст. Пшибишевски се интересува и се влияе почти цялата българска театрална общественост. B Фактът, че творчеството на Ст. Пшибишевски идва в България при посред ничеството на Загреб, на пръв поглед изглежда случаен. В същност обаче той е исторически обусловен, съвсем закономерен и характерен. Театралният успех на Ст. Пшибишевски започва с постановка на пиесите му в Краков, който по онова време се намира в границите на Австро-Унгария. Между полските и хърватските театрални и литературни дейци в началото на ХХ в. съществуват интензивни връзки и взаимодействия. Драмите на писателя се играят с голям успех в Загреб още веднага след постановките им в Краков. От друга страна, между Загреб и българската интелигенция има традиционни връзки още от времето на хърватския владика Щросмайер. В Загреб са се учили редица активни дейци на българската култура през втората половина на ХІХ в. Българският професионален теа тър в началото на ХХ в. ползува най-вече опита и подкрепата, от една страна, на руското театрално изкуство, и от друга страна, на хърватския театър в Загреб.

Известно е, че качествените преобразования в литературното развитие настъпват изведнъж. Те се подготвят от поредица предварителни явления рамките на старото, зреят в благоприятна почва, за да покълнат и избуят. Новите идеи и форми се зараждат в лоното на традицията отначало като елементи, които подсказват непригодността на предходната литература да задоволи изменилите се духовни потребности. След това се появяват нов тип произведения, бележещи нови тенденции и насоки в идейното и литературното развитие, но не изместват изведнъж старите. Те живеят паралелно с тях като изключения, понякога дори биват незабелязани или недостатъчно оценени от съвременниците, но с течение на времето стават все по-популярни и дават подтици за други, още по-различни и нови по същност творби. Тези първи рожби на зараждащото се ново общество с ново самочувствие и нов поглед върху света, макар и вече твърде различни от своето обкръжение и от предходната литература, все още носят в себе си дъха на това обкръжение; видими и невидими нишки ги свързват c традициите от миналото. При епохи на смяна на идеологията и светоусещането, на преустройство на обществото се забелязва продължителен период на преход, когато литература та се видоизменя и обновява, за да отговори на нови жизнени потребности. Този период на преобразование на литературата като цяло трае обикновено столетия. Невъзможно е да се установи граница между едната литература и другата в рамките на едно десетилетие или чрез една дата. Преходът между античната литература и византийската, между византийската и новогръцката, между ста рата българска литература и новобългарската е бавен и неравномерен. Движение то на литературите към съвсем различна идеология, жанрови форми, метод, тематика познава своеобразни междинни, смесени явления, изпреварили и за къснели явления, а и у авторите, които се окачествяват като нови, все още съще ствува здрава връзка със старата книжовна традиция. Ако поставяме Паисий в началото на нашето духовно възраждане, това естествено не означава, че преди 1762 г. нашата литература е изцяло стара, а след тази дата става нова. Това също така не означава, че самата История на Паисий и най-ярките творби на ранното Възраждане са изцяло нови - някакви неочаквани творения на личности, дошли от един непознат свят.

За национална култура, която цени своите корени, необходимостта от издаването на ли тературното и наследство произтича естестве но от самата й същност, защото без връзката с традицията тя не би могла да се изгражда успешно. Ето защо искам да приветствувам инициативата на издателство „Наука и изкуство" да издаде в няколко тома най-доброто от българската литературна критика от зараждането и до 9. ІХ. 1944 г., представено от проф. Георги Марков. В ръцете на читателите е вече първият том, който обхваща литературнокритическото наследство от периода на Възраждането. Наред с извънредно полезната поредица „Българска възрожденска книжнина" на издателство „Български писател", с ценната антология на П. Динеков Възрожденски страници", с „Българската драматургия до Освобождението" на П. Пенев томът „Българска възрожденска критика" се нарежда сред най-сериозните усилия по-ново време за по-цялостно текстово представяне на възрожденската ни литература. B Изхождайки от вярното становище, че ,, не е възможно да се разкрие задълбочено и обективно една национална художествена литература, ако не се познава и нейната критика", Г. Марков си поставя задача да представи (както в този том, така и в следващите) бъл гарската литературна критика не в избрани страници, а с всичко онова, което има място в историческото и развитие, играло еопределена роля, изявило е определени идейно-естетически тенденции, утвърдило е една личност. Тази нелека задача налага на съставителя редица условия, формулирани от самия него като принципи на цялостното издание: включ ване на критически статии не само от първостепенните писатели, но и от онези, които са играли в своето време активна роля в литературния живот и са оставили неща с трайна литературна стойност; включване и на критически материали, изразяващи различни идейни и естетически позиции и очертаващи по този начин автентична картина на литературния живот; критическа преценка на предста вената литература във встъпителните студии към отделните томове, както и подробен научен коментар към всеки включен в изда нието материал. По този начин поредицата 156 придобива не само антологичен, но и доку ментален, научноизследователски характер. Спецификата на възрожденския литературен процес - с неговата ускореност, с аномалиите в изграждането на художественото съзнание, със синкретичността на някои жанрове, с известната стихийност на осъще ствяването на чуждите влияния и т. н. е наложила и някои отклонения от формулираните в първия том общи принципи на цялото издание. Основната трудност произтича оче видно от често срещащата се неизбистреност на самата форма на литературната критика, от невъзможността понякога да се отдели тя от публицистиката. Изхождайки от верния критерий, че изборът трябва да падне върху онова, което има отношение към литературата като художествено явление, като специфичен дял от книжнината", Г. Марков прибягва до два начина за представяне на възрожденската литературна критика: включване в основния блок от литературнокритически текстове и използуване в повече или по-малко пълен вид в бележките. В основния блок освен цялостни литературнокритически статии в точния смисъл на думата са включени и завършени откъси от книги (т. нар. ръководства по словесност). В бележките, имаши често характер на задълбочен научен коментар, са поместени както по-дребни отзиви, така и пасажи от статии с по-общ характер. Съобразяването със спецификата на възрож денския литературен процесе наложило включ ването в тома не само на чистите" представители на литературнокритическия жанр (библиографска бележка, отзив, рецензия, проблемна теоретическа статия и др.), но и на фейлетони, изпълняващи през тази епоха съвсем определено ролята на литературна критика, а също така и на някои стихотворения (в бе лежките), даващи известна представа за литературнокритическите разбирания на авторите им. От трите възможни начина за подреждане на материала - по автори, по изда ния и по време на излизане - Г. Марков основателно е предпочел третия, хронологическия, тъй като той дава възможност за проследяването на цялостния процес на възникване и развитие на възрожденската литературна критика. Така изданието придобива в голяма степен характер и на летопис на един литературен жанр.

Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.