белетристична

С нито една дума Софроний Врачански не споменава в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония" за срещата си с Паисий и за ролята, която е изиграла в живота му, в неговата просветителска и книжовна дейност „История славянобългарска“. Авторът на „Житието" вече се е добрал до истината, че в една страна на най-варварско политическо робство и коварно духовно потисничество всички полезни и спасителни за народа мероприятия трябва да се вършат тихомълком, без приказки, без шум, скришом. Привидно да се сътрудничи с властта - турската и фанариотската, - а в същото време да се „прекарва водата под сеното“, както казва Богориди, навярно научен на тази мъдрост от дядо си. Независимо от това самата концепция на „Житието" е изключвала, както ще видим, всякакви отклонения в насока към описанието на просветителската дейност на автора и патриотичното му израстване. Няма обаче никакво съмнение, че срещата на Софроний с Паисий и неговата „История“ е упражнила най-дълбо ко, най-решително въздействие върху поп Стойко и е определила главната линия на живота му. Преписвал „Историйцата“ с любов и дълбоко разбиране, украсявал я с орнаменти, не се делил от нея до последните дни на живота си, знаел я наизуст и това личи в собствените му съчинения, в които често срещаме съзнателно и несъзнателно въведени реминисценции, повторения, подражания на стилните форми и похвати на атонския монах. Например Софрониевото: „Оле, неразумност болгарская и голяма глупавина! Така ли чинят другите ези ци, що са христиани, учени и мудри философи?" напомня с патоса на възклицанието и с нериторическия, а мериторичен въпрос Паисиевото: „О, неразумни и юроде... Оставя ли някой грък своя език и учение, и род. ..?" Софроний пръв е възприел и издигнал „Историята" като света книга на българите, поставил я в църквата наред с Библията и я обградил с най-страшни анатеми срещу всякакво посегателство и особено срещу опита да бъде открадната. Съзнавал, че тя е всенародна собственост, общо благо, което не бива да стане притежание само на един човек. Благодарение на Паисий той е открил и българското минало, и патриотичното и възпитателно значение на историята.