творба

С нито една дума Софроний Врачански не споменава в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония" за срещата си с Паисий и за ролята, която е изиграла в живота му, в неговата просветителска и книжовна дейност „История славянобългарска“. Авторът на „Житието" вече се е добрал до истината, че в една страна на най-варварско политическо робство и коварно духовно потисничество всички полезни и спасителни за народа мероприятия трябва да се вършат тихомълком, без приказки, без шум, скришом. Привидно да се сътрудничи с властта - турската и фанариотската, - а в същото време да се „прекарва водата под сеното“, както казва Богориди, навярно научен на тази мъдрост от дядо си. Независимо от това самата концепция на „Житието" е изключвала, както ще видим, всякакви отклонения в насока към описанието на просветителската дейност на автора и патриотичното му израстване. Няма обаче никакво съмнение, че срещата на Софроний с Паисий и неговата „История“ е упражнила най-дълбо ко, най-решително въздействие върху поп Стойко и е определила главната линия на живота му. Преписвал „Историйцата“ с любов и дълбоко разбиране, украсявал я с орнаменти, не се делил от нея до последните дни на живота си, знаел я наизуст и това личи в собствените му съчинения, в които често срещаме съзнателно и несъзнателно въведени реминисценции, повторения, подражания на стилните форми и похвати на атонския монах. Например Софрониевото: „Оле, неразумност болгарская и голяма глупавина! Така ли чинят другите ези ци, що са христиани, учени и мудри философи?" напомня с патоса на възклицанието и с нериторическия, а мериторичен въпрос Паисиевото: „О, неразумни и юроде... Оставя ли някой грък своя език и учение, и род. ..?" Софроний пръв е възприел и издигнал „Историята" като света книга на българите, поставил я в църквата наред с Библията и я обградил с най-страшни анатеми срещу всякакво посегателство и особено срещу опита да бъде открадната. Съзнавал, че тя е всенародна собственост, общо благо, което не бива да стане притежание само на един човек. Благодарение на Паисий той е открил и българското минало, и патриотичното и възпитателно значение на историята.

Навлизането в методологията и терминологичния апарат на книгата на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба" предизвиква изненада най-малко в две посоки". Първата идва от учудването на неговите почитатели, които си задават въпроса - нима чак сега се появи тази книга! Та тя ни е така позната. Втората - от страна на хората, които само са слушали за нейния автор - как е възможно една толкова зряла книга да бъде... едва втора поред? А всичко това може би ще обясни недоумението на книгоразпро странителите, които ден-два след получаването и безпомощно вдигаха рамене: „Изчерпа се, какво става, нали мина кандидатстудентската кампания?" Какво наистина става? Защо тази малка и непретенциозна наглед (но с великолепно външно оформление) книжка предизвика та кова оживление? Признавам, че за мен изненада нямаше. Та нали и аз като многобройните си колеги винаги когато срещна устремно забързаната фигура на един от найпопулярните преподаватели от университета, все гледам да задам по някой и друг въ прос, да „пооткрадна" някоя от неговите сентенциозно звучащи реплики, да чуя някой от отговорите, които често могат да се ползуват като готови теоретически изводи. На та кава „непопулярна популярност се радват само учени, чието дело многократно надраст ва личната им роля в обществото. 175 Лично на мен тази книга донесе творческо удовлетворение. Няма нищо странно в това, след като тя разреши едно продъл жително колебание - възможно ли е поставянето на проблема за художествената неяс нота, или не. Оказа се, че на ясната неяснота или неясната яснота" авторът е посветил едно десетина страници, които имат пряка връзка с моите творчески колебания. Споменавам този факт, защото, убеден съм, много автори след прочитане на книгата ще се окажат в същото положение. А нека повярваме, че не са вече малко онези, които наместо, да ни поучават как да анализираме художестве ната творба (което е значително по-лесно) се запретнат и на дело ни покажат как се прави това". Те ще имат под ръка едно солидно помагало - един наистина здрав фундамент, който доскоро отсъствуваше от бъл гарския литературен живот. Защото произведение, което да се занимава с методологията на литературния анализ, ние досега нямахме. Публикувани са литературни разбори на отделни произведения, посвещавани са монографии на отделни автори, писани са дори истории и теории на литературата, но методологичните проблеми и терминологичният апарат на самия анализ не са били разра ботвани. Така „Анализ на лирическата творба" не просто запълва празноти, тя заляга като основа в по-нататъшното развитие на българската литературоведческа мисъл.

There are many different conceptions in literary criticism because there are many different ways to answer the question “What is literature?” Every conception creates its own theoretical model of literature and its own methodology to analyze or to interpret literary works, which corresponds to this model. At first sight, we can make the following conclusion: if on theoretical level two conceptions are contradictory, it will be undesirable, unproductive, even impossible to combine their methods of reading literary works. However, the reality is more complicated. There is no unanimous response to the question if literary critics must stick rigidly to only one procedure chosen (semiotic-structural, hermeneutic, deconstructive) or it is admissible, even advisable, to combine different approaches in order to activate a bigger part of the potential meaning of the literary work. The article refers to ideas about this problem of some well-known theorists such as Hirsh, Gadamer, Michel Foucault, Gerard Genette, Paul Ricœur and it considers two approaches to literary texts – the structural approach and the deconstructive one. Its main proposition is that even though these approaches are contradictory, both prove that every meaning is a result of inner relations between the linguistic elements in a given text. So, the collaboration between them is possible, but on condition that they should not be confused. In the course of their interpretation of a literary work, literary critics must explain clearly when and why he follows the structural method, when and why he includes the point of view of deconstruction.