проблемът

Произходът на изкуството е скрит от нас във времето. Този загадъчен процес е възникнал преди 40-50 хиляди години. Древният човек, живял труден и безпросветен живот, зает с борбата за своето съществуване, неочаквано започва да изрисува стените на пещерите, да оставя върху тях издълбани линии, да поставя каменни и глинени късове - протоскулптури, да изобразява в театрализирано действие процеса на лова. Как да разберем тези процеси и техните резултати? В какво се крие причи ната за възникването на изкуството? Методът и средствата за схващане на първобитната култура и за теоретическото осмисляне на проблема за произхода на изкуството са: 1) изучаването на археологическите данни и паметници на древноруската култура; 2) изучаването етнографията на народите, намиращи се в първобитния стадий на разви тие; 3) изучаването на атавистичните форми в съвременната култура (суеверията, остатъците от ритуално-магическите представи и т. н.); 4) осмислянето на данните от най-древната история на човечеството; 5) теоретическата екстраполация в миналото от известни ни по-късни феномени и форми на художествената култура и 6) скокът през пукнатината в информацията, теоретическото фантазиране, създаването на хипотези върху основата на известните факти и проверката на теоретическото предположение с нови факти. Изобразителното изкуство започва не от фигуративните изображения, а от онези, които ние днес можем да възприемаме като знаково-символични и които в историческата ситуация на древния човек са носели характера на удвоя ване на света. Такива са например символите на раните, отпечатъците на ръце те, които са изпълнявали ролята на знакове за овладяването на природните обекти от човека и на символи на способността на човека да въздействува целенасочено върху света в съответствие с обществените потребности. В епохата на горния палеолит (преди 40-50 хиляди години) от магическия ритуал, предхождащ лова, се ражда първото символично изображение - знакът за раната, който за първобитния човек наистина е носел характера на реална рана, предхождаща, изпреварваща, предугаждаща, проектираща и предопределяща раната, която ще бъде нанесена при лова. Този „знак е имал функционален смисъл: човекът се готви да нанесе удар на животното - обекта на лова.

Той намира, че всеки обект, който остане неопроверган, е положен ipso facto като абсолютна реалност. И нещото, което сме помислили, не може да бъде опровергано от друго, освен ако не започне спор чрез изказване на нещо недопустимо за първото. Ако това е действителното положение, то разумът просто трябва да направи своя избор, какво да поддържа. Всички пропозиции, независимо от това, дали те са атрибутивни или екзистенциални, са правомерни чрез самия факт на възприемането им, освен ако те не се сблъскат сс други пропозиции, на които сме повярвали в същото това време, като сме потвърдили, че техните термини са еднакви с термивите на другите пропозиции. Цялата разлика между реално и нереално, цялата психология на вярата, на неверието и съмнението е винаги според Уилям Джеймс основана на два мисловни факта: първо, че не сме склонни да мислим различно за един и същ обект; и, второ, че когато сме постъпили така, ние можем да изберем към кой начин на мислене да се придържаме и кой да отхвърлим. По такъв начин произходът и първоизточникът на всяка реалност, от абсолютна или от практическа гледна точка, е субективен, сме ние. Следователно съществуват няколко, може би безкрайно много различни редици на реалността, всяка от които има свой отделен специфичен начин на съществуване. Уйлям Джеймс ги нарича „подвселени". Сред тях е светът на сетивата или физическите неща", така както ги възприема здравият смисъл, който е върховната реалност; светът на науката; светът на идеалните отношения; на „идолите на племето; свръхестествените светове, каквито например са светът на християнското небе и светът на ада; множеството светове на индивидуалното мнение и накрая световете на чистата лудост и приумицата, също безкрайно множество. Всеки обект, за който мислим, се отнася поне до един или друг от изброените или подобни на тях светове. Всеки свят, докато е обект на нашето внимание, е реален по собствен начин и всяко отношение към нашия разум въобще в отсъствието на противоречащо му по-силно отношение е достатъчно да направи обекта реален.

Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.