човешкия

Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.