трагичното

Реални факти и свързани с тях съображения са придали на пробле мата за прекрасното доминиращо значение, извлекли са я начело на есте тическите категории и понятия. Теоретическият анализ отдавна се е сблъскал с обстоятелството, че при характеристиката на такива катего рии като възвишено, трагично и комично става необходимо да се опе рира с идеала, т. е. със съпоставката (ярко поляризирана или мълча лива) на това, което е, с това, което трябва да бъде. Идеальт като норма на дължимото обуславя в една или друга степен и възприемането на въз вишеното, трагичното и комичното. Възвишеното обикновено се схваща като такава разновидност на прекрасното, при която дълбоко са подчер тани мощта и величието, трагичното - като крушение на прекрасното, а комичното най-често като негов антипод, като негово отрицателно реализиране. смисъл Идеалът е, разбира се, човешки идеал и в такъв субективен, но в неговата основа винаги лежи онова реално или възможно съществуващо, което човек оценява като прекрасно. То може да се открие като момент дори и в утопичните идеали. А ако идеальти стоящото в неговата основа прекрасно са необходими, характе ризиращи признаци на възвишеното, трагичното и комичното, то оче видно те, като по-общи понятия, трябва да бъдат изведени в нача лото на анализа, да бъдат поставени в центъра на естетиката. Обратното не се забелязва. Макар че в анализа на прекрасното, и възвишеното, и трагичното, и комичното могат да внесат известни нюанси или дори корективи, то проблемата за прекрасното не се нуждае от тях, за да бъде теоретически постигната. Това се вижда не само логически, но и истори чески - в историята на естетиката. Платон не се е занимавал с възви шеното, а от трагичното и комичното се е интересувал с оглед на техния ефект, но не и на тяхната същност. Хогарт и Бърк не са имали специа лен интерес към комичното и трагичното (Хогарт и към възвишеното) ивсе пак са ни оставили едни от най-интересните тракати върху пре красното; същото се отнася и до Дидро. В Критика на съдната способност" няма анализ на трагичното, а за комичното - само отделни наблюдения; в тритомната си „Естетика" Хегел проявява очевидно пре небрежение към възвишеното и т. н.

Като поет Славейков проявява подчертана склонност към трагичното. Почесто го привлича не обикновено житейското, а онези редки и изключителни обстоятелства, които са извън монотонния поток на равното делнично съще ствуване и крият в себе си дълбоко психологичен заряд. Избира върхови мигове от съдбата на човека, фокусирали драмата на едно битие. Героите му са изключителни лица (Бетховен, Шели, Ленуа, Войводата, Младен...) и най-обикновени хора, които събитията изхвърлят от нормалното русло на живота (Бойко и Райка, Иво и Ралица, Калина и Иво, Лазар и Петкана, Яна - Змейно", Неда - „По жътва"...). Трагичните колизии са потърсени в две основни насоки - в сферата на личните човешки взаимоотношения („Ралица“, „Бойко“, „По жътва“, „Неразделни") и в атмосферата на конкретно-историческите сблъсъци от епохата на освободителните борби („Кървава песен“, „Харамии“, „120 души“, „След старозагорския бой"); винаги се пораждат от условията, а не от вътрешната конфликтност в характера на литературния персонаж. Като се изключи Ленуа („Успо коения"), героите не са трагически образи по психологическа нагласа. Станали са такива поради стечението на обстоятелствата. Драмата, която носят в себе си, е последица от някакво фатално събитие, пред което са безпомощни. В едни случаи те са негова жертва („Сърце на сърцата“, „Ралица“); в други му се съпротивяват и в процеса на този отпор се превръщат в трагически герои („Микеланжело“, „Кървава песен"). Претърпяват поражение и често то е гибел; смъртта на Бяла Неда от „По жътва" е моралното и потресение пред подигравката, деградацията на Бойко е духовното му непримирение с измяната, гебелта на Иво и Калина („Неразделни“) е своеобразен протест срещу нравите на века. Но поражението на героите е само в чисто физически аспект. В нравствено-психологически план те винаги удържат победа, макар и косвено. За Славейков трагическият конфликт завършва само с физическата смърт на героя. Моралната деградация не може да бъде окончателна развръзка. Там, където се явява (в много редки случаи, например „Бойко"), тя е временно явление, а не краен резултат. Етичното, красивото, идеалът побеждават, ако не пряко в настоящето, то в перспективата на бъдещето, както е в произведенията с мотиви от националноосвобо дителните борби.