1979 - Международна година на детето

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Някога проф. Александър Балабанов написа своята прочута статия „Един класик на българската проза", в която показа истинската величина на един от най-големите български писатели - Захари Стоянов. До този момент Зах. Стоянов не е имал висока литературна цена. Пенчо Славейков го е смятал за „кекавоумен драскач“, а критици като Б. Пенев и Вл. Василев не го забелязват изобщо. Днес определението „класик на българската проза" се е сраснало с името на Зах. Стоянов, но когато Ал. Балабанов го употребява за първи път, се е приело като литературно светотатство. Четвърт век след смъртта на Ал. Балабанов ние сме принудени да пишем за него като за неразкрита фигура в нашата литература. Какъв парадокс на съд бата! Името на човека, който приживе беше една от най-известните българ ски личности и който предизвикваше непрекъснати литературни бури, сега е обгърнато с мълчание. Дори академичната „История на българската литература" пропусна да му отдели поне кратък очерк. Но какво да се прави, Ал. Балабанов продължава да бъде до голяма степен непознат. Никой досега не се е заемал със сериозно изследване на неговото литературнокритическо и културно дело, камо ли пък да му посвети монография. Като имаме пред вид и факта, че ние още нямаме „История на българската литературна критика“, става ясно защо неговото важно място, което заема в развоя на нашата критика, остава по-скоро предполагано, отколкото точно определено. По странно стечение на обстоятелствата Ал. Балабанов е една от най-малко изследваните фигури в нашето литературознание. Работите му, разхвърляни в десетки литературни списания и вестници, все още чакат влюбеното око на някой упорит изследвач, за да блеснат с нова сила и с ново обаяние. Не показа ли това и изданието, изготвено от проф. Тодор Боров, което излезе през 1973 г. в издателство „Български писател" в библиотека „Български критици"? Макар и незначително по обем в сравнение с огромното наследство, оставено от Балабанов в областта на литературната критика, то откри върха на един огромен айсберг, който тепърва ще изплува на повърхността. Излиза и втори том от изданието на проф. Боров, който ще включва най-известните работи на Ал. Балабанов, писани за чуждите литератури. Предстои да излязат в отделна книга и спомени на Ал. Балабанов. Тези книги разбиват постепенно мълчанието около името на Ал. Балабанов. Жалко, че отдавна не са излизали в самостоятелни издания неговите чудесни изследвания за класическата литература: „Еволюция на мотивите в гръцката поезия в класическия период“, „История на класическата литература“, „Любов и поезия". Остава и нашата литературна наука да извърши своето, за да заеме 43 Балабанов мястото, което по право му принадлежи в нашата литературна ис тория.

Самата същност на литературата за деца и юноши може да се разглежда като едно своеобразно „двойно дъно" в търсенето на хуманизъм и етика в ли тературния процес, като докосване до ония добродетели и черти от народностния характер, които се явяват в своя синтезиран вид. Литературата за деца и юноши се явява част от процесите на самопознанието на нацията (респ. на класата). Кръгът на тези процеси не би могъл да се затвори докрай без нейното пъл нокръвно въздействие. В такъв аспект разглежданите въпроси подсказват нещо друго, загатват и за някои други функции на детско-юношеската литература. В отделни периоди, а и въобще тя играе ролята (или поне би трябвало да играе тази роля) на литературна дейност, която идва да се противопостави на фалша, скудоумието, външната показност, кухия патос и т. н. В редица случаи авторите „посягат" на детската душевност, на нейната кристална чистота одухотвореност, за да изведат на преден план своите най-възвишени нравствени идеали. Прекрасен пример в това отношение е Антоан Екзюпери и неговият „Малък принц“. Екзюпери възхвалява детството и в същото време в едно свое писмо изповядва: „Мразя епохата си с всички сили!" Ето двете крайности на духа - безкрайната мечтателност и грозната обществено-политическа действи телност, които един и същ творец трябва да осъзнае и понесе. При Андерсен по сходен начин звучат думите: „От действителността се ражда най-красивата приказка!" И Нашето общество се вглежда“ в детството, търси оптимизма на бъдещето в самата негова етика и чистота. Душевността на съвременното дете се превръ ща в средище, пресечна точка на изключително сложни социално-икономически, нравствени, битови, политически процеси и тенденции. Върху тази душевност оставиха и оставят следите си миграционните процеси с цялата тяхна сложност и необратимост, научно-техническата революция, промените и деформациите в природната среда и пейзажа, измененията в бита, изключителната интензивност на потока от информация, лабилните връзки в съвременното семейство, процесите на индустриализация на народното стопанство, промишлената обработка на земята и т.н. и т. н. И Самото съприкосновение на детското мислене с тези страни от социалното духовното ни развитие носи заряда на художествената условност, на докосва нето до реални неща с фантастична обхватност. Отношението към доброто и злото, справедливото и несправедливото, разбирани и осмисляни по „детски“; към красивото и грозното, осъзнати по „детски“, е съществена страна от процеса на търсене хуманизма на утрешния ден.

Все по-често напоследък се обръщаме към теоретическите проблеми на този клон от изкуството на писаното слово, търсим причините за неговата поява и вис торически, и в социален, и в естетически план. Всяко сериозно теоретическо осмис ляне на детската литература трябва неизбежно да се върне към нейната история, към началото й, за да открие там предчувствието за появата й и първите и стъ пки. Защото в началото са събрани като във фокус и най-ярко се открояват причините, зависимостите и обусловеността на подобни явления. Детската литература е късно явление в литературния процес. Появила се е в определен период от историческото и духовното развитие на народите, изви кана на живот от конкретното социално битие на обществото. В този смисъл е любопитна една съпоставка на първите прояви на детската литература в Европа и у нас. Такава съпоставка ще направи по-убедителни мотивите, изводите, обобщенията, общовалидните истини, които могат да се извлекат от нея. Появата на литературата за деца е уникална в своята необичайност: преди да има детски творби, има възгледи за ползата от възможното тяхно същест вуване. Първите възгледи за детската литература изпреварват своя предмет - откриваме ги в педагогическия роман на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието" - 1762 г. В този роман именитият философ и идеолог на Френската буржоазна революция излага своите разбирания не като естетическа система за спецификата на детската литература (такава литература още е нямало), а като възглед за възможността да бъдат използувани произведенията на художестве ната литература във възпитателния процес. Следователно това са част от педагогически теоретизации, появили се, за да осмислят едно, станало вече попу лярно, явление в педагогическата практика - безотговорното и немотивирано използуване творбите на древните класици, на Лафонтеновите и други басни И на тогавашната художествена литература с брутални дидактически намерения. Литературната действителност не е предлагала на децата богат избор. Доста колоритна картина в това отношение представляват откровенията на Гьоте в „Поезия и истина“, където той разказва за мястото, отделяно на детските литературни занимания в родината си. Картината е била еднаква навсякъде. Дори доста по-късно настолна книга на децата са били съчиненията на древните. Когато обсъжда качествата на елинската и римската класическа литература като детско четиво, Русо им отдава заслуженото. Литературата на древна Елада и Рим му помагат да защити своя генерален възглед за природосъобразността и при коментара на детското четиво. Според него „древните са по-близо до природата и техният гений е по-самостоятелен", у тях има известна първичност на вкуса, продиктувана от първичността на светоусещането, което не е обреме нено от комплексите на цивилизования човек.