юношеска

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Когато попитали Херберт Маркузе какво би казал за обмена на художествени ценности между нациите, прословутият адепт на антикултурата" драстично отвърнал: - Самата необходимост от обмен - това е вече признак на криза! - И допълнил, перифразирайки една известна сентенция: Кажете ми какъв е делът на литературния „внос“ в дадена страна, за да ви отгатна размера на нейните собствени духовни ресурси. Или с други думи - пояснил становището си философът в разговор с известния американски публицист Джеймэ Джонс, - една национална литература е толкова по-силна, колкото по-големи са нейните възможности за самозадоволяване. 1 TO Уязвимостта и смехотворната несъстоятелност на това разбиране са толкова очевидни, че при мащабите на днешната взаимна инфилтрация на културите правят излишен всеки опит за опровержение. И аз едва ли щях да прибягна до „услугите" на цитирания парадокс, ако той по един странен начин не кореспондираше с котловинното“ самочувствие на онези наши писатели, които заради постоянното си присъствие" в издателските планове са склонни да омаловажат нуждата от „вносна" литература със същите карикатурни мотиви. Може би съществуват и други способи за развенчаване на това доморасло мегаломанско светоотношение. Аз обаче ще се опитам да оборя апостолите на „самозадоволяването" не с друго, а чрез книжната" биография на една единствена година - с нейните духовни празненства и делници, с нейните търсения, неудоволетвореност и надежди... Интересът към чуждестранната художествена култура всякога е бил на почит сред бълга рите. Не като „привилегия" и слабост на малките народи, както високомерно утвърждават някои, а като изконна характерологична черта на нацията, като едно неспокойно любопитство да се надникне“ при другите, да се съпоставят собствените с чуждите духовни достояния. „Примерът на света" е стоял в основата на много наши начинания, ала особено видим етой в детската ни литература, чието родословно дърво пониква направо от почвата на превода. В наши дни чуждестранните книги за деца и юноши, издавани на български език, достигат 27% от общия брой на заглавията - една величина, която ни дава достатъчно основания за задоволство, когато я съпоставим примерно с процента на преводите в днешната американска детска литература - 9%, но и която силно ни смущава, когато си дадем сметка за многоброй1 Вильгельм Гирнус. Западно-восточные вандалы. - Иностранная литература, 1976, № 8, с. 206-207. * По данни на сп. Букбърд“, бр. 3, 1977 г. 8 Литературна мисъл, кн. 7 113 ните ценностни натрупвания в тази област и за порасналите изисквания на малкия читател. Като неотменна част от общата културна панорама на страната преводната детска книга дели поравно с българската грижите за естетическото здравословие на подрастващите, за тяхното емоционално и интелектуално развитие, за възпитаването им в духа на високата комунистическа идейност. Заедно с това обаче върху нея ляга и едно допълнително бреме - задължението да се намесва там, където родната книга в определени моменти нен може да вземе участие. Ще рече, че преводите не служат само като конфортабилна прибавка, а в много случаи са призвани да запълват празноти, да предлагат нови открития, да отговарят на безответни" въпроси. Възпри ети в главното си предназначение като насъщно четиво за българските деца, те често се превръщат и в пример, в поука и школа за българските писатели. При тази предварителна характеристика съвсем редно би било да подходим към нашия преглед с въпроса, как се разполага преводната литература в общото книжно пространство на периода и с какво нюансира, с какво обогатява тя палитрата на целокупното словесно изкуство, насочено към децата?