Зараждане

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Новаторските идейно-естетически търсения в поезията на Атанас Далчев са част от започналия - не само у нас - процес на възстановяване правата на обективното, „прозаичното“, „неестетичното“ дори в творчеството на Аполинер, Незвал, Маяковски, Пастернак в периода около Първата световна война. Тези търсения протичат успоредно с литературнокритическата им - несъмнено атакуваща, агресивна - защита в статиите и фрагментите на поета критик. Макар Далчеви фрагменти" - както обикновено наричаме лапидарните му размисли - да се появяват за първи път през 1943 г. в сп. „Изкуство и критика", те са своеобразно продължение, допълнение, доизграждане на твърдо отстоя ваната естетическа програма от статиите на младия Далчев. Близостта на идеите в статиите от 20-те и 30-те години и фрагментите предполага освен естетическа, праволинейност" и близост във времето. Още повече, че знаем със сигурност само кога излизат, но не и кога са писани голяма част от фрагментите на поета критик. Редът на излизането им не е сигурна гаранция за времето на създаването им, както свидетелствуват неговите близки. През 1929 г. например в „Литературни новини" Далчев публикува свои наблюдения върху римата, които, обработени, срещаме по-късно във фрагментите му. Естетико-критическите статии и „бележките“ - наблюдения над поетическия занаят", както скромно ги нарича сам Далчев, са рядък документ за творческите, естетическите, етическите, гражданските, съкровено българските устои в съзнанието на една от най-ерудираните и ярки личности в съвременната българска култура, в която горя непрестанно светлината на мисълта. Надявам се, няма да прозвучи като шаблонизиран парадокс, ако кажа, че тя не угасна и когато самия Далчев вече го нямаше. Защото в голямата си част Далчевите наблюдения са поглед „задния двор" на общоизвестното и „безусловно" изясненото. Под критичния B му мъдър взор изгрява скритата или невидяната по вина на рутината част от истината. Пламъчето на размисъла, на откритието - начало на нови открития - остава в съзнанието на читателя. Статиите и фрагментите на Далчев са свидетелство за собствения му, оформян с години усет към закономерностите и стойностите в литературата ни. Рязко изказаните веднъж спорни, направо неприемливи оценки другаде са смекчени, мисълта му открива богатството и на естетически отреченото.