възгледи

Любен Каравелов еписал на три езика - руски, сръбски и български -и това е неповторимо явление в историята на световната литература. Художествените произведения на Любен Каравелов - повести, разкази, стихотворения и фейлетони - са пронизани от тенденцията на критическо разобличаване не само язвите на турскоФеодалния строй, но и съглашателството между предателската българска буржоазия духовенството; рисувайки светли образи на революционери - борци за освобож дение на родината - Каравелов се стреми да пробуди съзнанието на масите от вековната изостаналост, да ги повдигне на активна борба (Дончо“, „Българи от старо време“, „Хаджи Ничо“, „Мъченик" и др.). Огромно влияние върху Каравелов оказва революционно-демократическата литература и естетиката на Чернишевски, Добролюбов Писарев. В повестта „Крива ли е съдбата?“ (1869), написана на сръбски език, той прилага идейно-творческите похвати на романа „Какво да се прави?" от Н. Г. Чернишевски. В писателската си дейност Л. Каравелов всестранно еизползувал творческия опит на класиците на руската и украинската литература, учил се еот тях на критикореалистични похвати при изображение на действителността, пропагандирал е произведенията на Пушкин, Гогол, Чернишевски, Херцен, Шевченко, Марко Вовчок Сърбия и България. Всичко това прави философското и художественото творчество на Любен Каравелов особено интересно и близко за нас. B Любен Каравелов възприема основните идеи на революционно-демократическата критика и естетика още през годините на пребиваването си в Русия (1857-1866) и това намира отражение преди всичко в неговите художествени произведения и в острата им критическа насоченост. Но той се опитва да осмисли принципите на реализма и на революционната тенденциозност също и в теоретичен план. „Поезията - четем в Ръкописните му бележки - както и всичко друго в умствената дейност на човека трябва да служи на сериозните цели на живота, а не да бъде изкуство заради изку ството", 1 В статиите си от този период Л. Каравелов призовава към изобразяване на живия народен живот, към сближаване на писмеността с фолклора, призовава да се Ликвидира арханзацията на литературния език. И В Сърбия (1867-1869) Л. Каравелов се проявява като оформен вече литературен критик, дал обоснована и твърда оценка на тенденциите на отвлечения романтизъм сантиментализъм, които са отдалечавали сръбската литература от правдивото изображение на социалната борба в сферата на тясноличните преживявания. Любен Каравелов еспомогнал в немалка степен за поврата на сръбската литература от края на 60-70-те години от сляпото подражание на чуждестранните образци към национална самобитност.

Българският комунист Димитър Гачев, наследил теоретическата принципиалност инепримиримост на благоевци, изцяло се Формира като изкуствовед и историк на естетиката в СССР. Особено активен за неговото развитие беше периодът от 1930 до 1937 г. След това култът на лич ността не само затормози, но и прекъсна трагически неговата творческа дейност. Гачев изпита върху плещите си въздействието на сили, по същество чужди и враждебни на социализма, които нанесоха толкова много поражения не само в политико-икономическия, но и в интелектуалния живот на нашето общество. Но той си остана верен до сетния дъх на комунизма, на великата съветска родина, отиде си с мечта да строи комунизма в България. ХХ конгрес в СССР и Април ският пленум у нас върнаха, наред с много други, и културните ценности, които съз даде гачев, в съкровищницата на социалистическата култура.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Ролан Барт е най-известният представител на литературоведческия структурализъм във Франция. Може да се каже, че това направление е оформило до голяма степен своя облик именно под влияние на неговите книги: Бартовият структурализъм представлява един от най-последователните варианти на структурализма в литературознанието. Ето защо у Барт личат ясно основните методологически слабости на това направление. Литературоведските възгледи на Барт крият в себе си едно крещящо противоречие: неговото намерение е да създаде една надидеологическа литературна наука, почиваща на строги научни принципи и независеща от личните вкусове и мирогледа на учения. В действителност обаче литературовед ските схващания на Барт са подчинени на една определена, макар и неназована идеологическа перспектива: надидеологическото литературознание на Барт се оказва идеологически детерминирано. Задачата на настоящата статия е да покаже несъстоятелността на Бартовите възгледи. Но една такава полемика има смисъл само ако на критикуваните схващания се гледа сериозно. Ето защо, преди да бъде подложен на критика Барт, редно еда се допусне за момент, че той е прав, и да се изложат в сбит вид неговите идеи, като се потърси преди всичко тяхната вътрешна логика и системност. В хода на излагането на Бартовите идеи ще бъде пра вено критическо обсъждане на основанията, върху които те се градят. Този подход е, струва ми се, оправдан от факта, че у Барт грешките идват не от липса на логичност в изграждането на теорията, а от порочността на постулатите, от които той изхожда. Работите на Барт са твърде разнообразни: едни от тях представляват конкретен анализ на даден автор или произведение (Мишле, Расин, новелата «Саразин» от Балзак); други пък имат предимно методологически характер (например Основи на семиологията). Настоящото разглеждане ще се ограничи предимно върху общотеоретичните въпроси, които Барт засяга, а конкретните анализи ще се привеждат само като илюстративен материал.

Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.

Студентите, които го познавали само от университета, го наричали „чо векът в сиво“. Не защото бил „сив“ като личност, а защото дрехите му били неизменно подбрани в сиво. От няколкото достигнали до наши дни фотографии ни гледа сериозен кабинетен учен, европейски интелигент, разбира се, с очила и папионка, с високо чело и рано олисяла глава. Ако честността можеше да бъде позната по лицето, то без колебание бихме казали, че това лице е честно, нещо повече, че това е одухотвореното лице на идеалист, който не търси от живота нищо за своя полза, който не ламти за материални блага, а живее в обкръжението на съкровените си духовни стремления. Но нека го оставим за малко и се опитаме да си представим България от времето преди един век, в навечерието на Освобождението. Всичко в нея неумолимо води към стихийното материалистическо виждане на нещата.Жаждата да пре живееш, да се погрижиш за насъщния в безкрайните робски дни и същевременно преклонението пред борбата, пред онези титани, които нямаха време да търсят отговор на въпроса, кое е първично - битието или съзнанието, защото пред тях стоеше единствената свещена задача - да променят битието, да изострят съзнанието, които изгаряха в политическата борба, за да се превърнат сами в съзна ние, в народна памет; тази жажда и това преклонение осмисляха дните на българите в онези последни робски години, когато се проля най-много кръв и се родиха най-много надежди. Идеализмът на онези години нямаше нищо общо с болнавото метафизическо размишление на Запада: това беше здрав, оптимистичен идеализъм, който искреше от вярата в материалното, в действителността. Освобождението дойде и погледите потърсиха нови хоризонти. Западът мамеше с дълбочината на своята философия, с идеализма, който се откъсваше от проблемите на деня, от катадневната политическа борба и приобщаваше духа към всевечните тайни. По-скоро не Западът, а Германия, страната на Кант и Хегел, на Гьоте и Шилер бе извор на тази мъдрост. Защото Франция имаше свои, по-земни и по-човечни удоволствия, тя се грижеше не само за духа, но и за тялото на своите възпитаници, а Британската империя, потънала в мъгла, бе много далече.

Френският изследовател Пиер Мартино поставя романтизма, парнасизма и символизма в една обща традиция. Онова, което свързва тези три близки и същевременно така различни школи, е несъмнено общата естетическа платформа, залегнала в поетиката им: платформата на лар пур лартизма. на Доктрината „изкуството за самото изкуство“, която стои в основата всички изяви на модернизма в художественото творчество, от една страна, засили някои тенденции, залегнали в теорията на консервативния романтизъм, а, от друга страна, школите, които тя оплоди, бяха по своята форма (не толкова по съдържание) антиромантични. Парнасизмът например бе не само рожба на краха на буржоазните революции от 1830 и 1848 г., който доведе на власт Луи Бонапарт и заедно с него вълчия апетит, арогантността и безскрупулността на финансовата олигархия. Парнасизмът има и своите естетически предпоставки. Той бе и закономерна реакция на романтизма - на неговата словесна пищност емоционална разточителност. Произведенията на парнасците са безстрастни и изящни - едно „пасивно отрицание на буржоазната пошлост“. Повечето от тях „забравят бунтарството на романтиците и се затварят в кръга на тънкото естетство" (Голдман). Пластичността на формата, изтънчеността на езика стават определящи качества на парнаската поезия, в чийто кръг влизат освен Готие, Льоконт дьо Лил още Теодор дьо Банвил, Буе, Глатини, Казалис, Диеркс, Катул Мендес, Рикар, Сюли Прюдом, Ередиа и редица други. И така, въпреки че парнасизмът се роди в пелените на романтизма, в много отношения той пародира Юго, Ламартин и Мюсе, защото пледира за по-умерено, „обективно и същевременно изящно изкуство, за една по-голяма естетическа чистота“ - поезията трябва да рисува", да живописва, а не да критикува. Оттам и култът към пластическата красота на художествената форма. В желанието да се описват събитията безстрастно, студено, без да се оценяват, прозира стремежът жизнената и творческата позиция на писателя да остане скрита за окото на читателя, защото според парнасците тя би му пречила да възприеме чистата красота". Започва една безсмислена в същност конкуренция с живописта.

Поезията на парнасците е изкуство на пластичното изящество, на хармонично конструираната строфика, на визуалното съвършенство. Но това е и поезия разсъдъчна, описателна, предметна. Тя е еднообразна като тематика, образност, поетика: Красотата, Изкуството, Красотата на изкуството, преклонение пред гръцките богове и герои, увековечени в скулптурите на Фидий и Пракси тел. Ако искаме да я охарактеризираме с най-точната дума, тази дума несъм нено ще бъде естетизъм. И елитарност. Елитарността характеризира литературата в епохи субективни, епохи, в които като правило личността противостои на обществото. Но по-често творецът се задоволява само с презрение към тълпата" - оная самодоволна буржоазна „публика", която трупа капитали, но, от друга страна, е особено ревнива към „творческите странности" на художниците и има претенциите на арбитър към техните произведения. Дилемата: творец - общество принадлежеше на романтизма, тя бе негова. Поради обществената апатия на парнасците, поради емоционалната „неутралност" на тяхното творчество дори и там, където се явява (в поезията на Теодор дьо Банвил, на Льоконт дьо Лил), тя не акцентува върху неравноправното положение на твореца в буржоазното общество, не засяга онези социални и психологически механизми, които са причина за неговата самота, за едно почти тотално неразбиране от страна на заобикалящите го. Хладната увереност на парнасците беше реакция на екзалтираната чувстви телност и разточителната емоционалност на романтиците. Но ако в това отношение парнасизмът бе отрицание на романтизма, то той също подготви своето отрицание в лицето на символизма (някои най-ярки представители на сим волизма - Верлен например - минаха през парнаската школа). Символизмът, който се зароди почти паралелно с парнасизма, имаше много по-дълготраен живот. Нещо повече. Въпреки че родината му е Франция, той стана общоевропейско явление - появиха се и други национални школи на символизма Русия, в Полша и с основание може да се твърди, че символизмът стана наймогъщото и най-изявеното течение на модернизма.

Всяко юбилейно чествуване предполага отдаване на дължимото на юби ляря - благодарност към неговото дело, творчество и наследство. Но наред с възхвалата съвременникът очаква оценка на това, което е оставено на наслед ниците. Да се прочете, да се разгледа творчеството на юбиляря двуаспектно: в системата на духовните и социално-политическите ценности на неговото време и с оглед тенденциите на нашето време - това е отговорната задача. Можем ли ние да заявим, че мислителят с духа и сърцевината на делото и живота си е наш съвременник. Дали неговото творчество актуално присъствува в националната ни култура. И най-важното, дали днес то е източник на размисли, дискусии, одобрение или отрицание. C Дълбоко съм убеден, че Любен Каравелов е такава многостранна личност богата социално-политическа дейност и с разнообразно литературно, публицистично и философско-социологическо творчество, които са единство на конкретно-историческа значимост и актуална ценност. Немислима е историята на Българското възраждане като цялостен процес без Каравелов. Неразбираема, обеднена и недостатъчно действена би била българската национална култура без Любен Каравелов. Каравеловото наследство е актуална тенденция в инте лектуалния живот на българите. Нашите съвременници пишат, обсъждат и дискутират живота и творчеството на Каравелов и масовият български читател незабавно купува всичко за Каравелов, вълнува се от всичко ново за него. За него пишат историци и литератори, философи публицисти и поети. и социолози, Изследват го и го тълкуват чужденци - удивени от факта, че е творил на три езика, създал литературни ценности с непреходна стойност на два народа, свързал идеята за славянската взаимност със свещеното право на всеки народ за самостоятелност и национална самобитност, обосновал национална револю ционна концепция за свобода и независимост - плод на жизнения му опит, оригиналния ум и критично възприемане на ценното от руската, европейската и американската култура. Всичко създадено отот Каравелов, целият жизнен път на Каравелов и полити ческата дейност на Каравелов са единна сплав, единен замисъл, единствена върховна цел - Освобождението на България, консолидирането на българите като нация и нейното самоутвърждаване сред свободните народи на европейския континент. За достигане на тази върховна цел Каравелов предложи и приложи няколко социално-политически метода в различни етапи на своя неспокоен жизнен път, които имат различна историческа стойност за българския народ.

Създаването на едно художествено произведение е съзнателна дейност, при която социално-политическите фактори и индивидуално-психологическата нагласа на писателя всякога се намират, макар и в различна степен и на различни нива, в динамично изменящи се и постоянно обогатяващи се връзки. Художестве ното произведение е резултат преди всичко от сложното взаимодействие между обществената действителност и индивидуалното съзнание и това в крайна сметка определя идеологическия характер на творческия процес. Най-общо казано, идеологическият статут на художествената литература се формира вътре в четирите задължителни за всеки автор условия: да твори високоталантливи произведения; да твори с ясното съзнание за ангажирана, в смисъл на отговаряща и съобразя ваща се с историческите обстоятелства литература; при създаването на дадено художествено произведение да пристъпва от точни и последователни мирогледни позиции; да носи отговорност пред този, към когото е адресирана творбата. Тези задължителни условия са присъщи на творческата дейност във всичките нейни форми на реализиране. Природата на художественото отражение, механизмът, в който протича това отражение, както и стойностните еквиваленти на крайните резултати не могат да съществуват извън природата и механизма на социалното и политическото развитие, защото то е оня фактор, който се явява единственият и доминиращ източник на всички идеи, занимаващи писателя в съзнателната му творческа дейност. Но в каква степен тази обществена действителност влияе директно или опосредствувано върху творческата работа, която е и сама „създател" на идеи? Кои са ония вътрешни и външни причини, които и позволяват да внася свои, собствени корекции в частните и в общите проблеми на живота, нещо повече - да ускорява, а в някои случаи да изпреварва конкретната социална практика? Това са ключови въпроси, чийто отговор сочи експлицитно не само собствената идеологическа същност на художественото творчество, но и органограмата на теоретическите изследвания и на техния методологически арсенал. Нашата задача в тази студия е да проследим пътищата и средствата на феноменологическата и екзистенциалистката интерпретация на художественото творчество; казано с други думи: да очертаем идеологическата същност на техните възгледи за литературата и литературния процес.

Символизмът като звено от художествени явления, в чиято основа е положена теорията „изкуство за изкуството", бе едно съзнателно търсено убежище от всеобщото разочарование и покруса от „позорната Френско-пруска война", от разгрома на Комуната, от обезверяването във възможностите на науката. Позитивизмът е вече изживян, пък и неговата художествена реализация - натурализмът - със своята груба фактологичност, с бруталното описание на найинтимните, физиологични страни от човешкия живот отблъсна ценителите на изящната проза. Съвсем естествено е, че повишеният интерес към художестве ната форма не може да не доведе до превръщането на темата за изкуството в неговото собствено битие" в една от актуалните теми на литературните произведения и у символистите, както това бе в творчеството на романтиците и на парнасците. И сега, когато субективното начало доминира и е силно хипертрофирано, проблемите на стихотворното майсторство, „тайната на сътворението" застанаха с нова сила в творческия обектив на писателите-символисти. Тяхната емоционалност отново постави на дневен ред (след романтиците) проблема за политическата и творческата свобода на художника, за неговото място в социалната йерархия, макар и в една по-приглушена гама в сравнение с поезията и белетристиката на романтиците. Символизмът и като естетика, и като художествена практика е много разнороден. В него има и революционно бунтарство, и човеколюбие, и състрадание към нещастието на другите, от една страна, примирение към съществуващия ред, благословия към „избраните“, към талантите и гениите, аристократическо високомерие не само към еснафите, но и към непосветените в магията на творчеството, към художествено необразованите, от друга. И в третирането проблемите на естетичното“ символизмът доказа, че е един от преките наследници на романтизма - в поезията на Верлен и на Рембо особено се срещаме с познатите ни въпроси за конфликта между твореца и обществото, за неговата безприютност и самота, за хулите и нападките, на които е изложен от страна на невежата публика, за духовния му аристократизъм (у Маларме).

Литературнокритическите възгледи на Иван Мешеков

Новаторските идейно-естетически търсения в поезията на Атанас Далчев са част от започналия - не само у нас - процес на възстановяване правата на обективното, „прозаичното“, „неестетичното“ дори в творчеството на Аполинер, Незвал, Маяковски, Пастернак в периода около Първата световна война. Тези търсения протичат успоредно с литературнокритическата им - несъмнено атакуваща, агресивна - защита в статиите и фрагментите на поета критик. Макар Далчеви фрагменти" - както обикновено наричаме лапидарните му размисли - да се появяват за първи път през 1943 г. в сп. „Изкуство и критика", те са своеобразно продължение, допълнение, доизграждане на твърдо отстоя ваната естетическа програма от статиите на младия Далчев. Близостта на идеите в статиите от 20-те и 30-те години и фрагментите предполага освен естетическа, праволинейност" и близост във времето. Още повече, че знаем със сигурност само кога излизат, но не и кога са писани голяма част от фрагментите на поета критик. Редът на излизането им не е сигурна гаранция за времето на създаването им, както свидетелствуват неговите близки. През 1929 г. например в „Литературни новини" Далчев публикува свои наблюдения върху римата, които, обработени, срещаме по-късно във фрагментите му. Естетико-критическите статии и „бележките“ - наблюдения над поетическия занаят", както скромно ги нарича сам Далчев, са рядък документ за творческите, естетическите, етическите, гражданските, съкровено българските устои в съзнанието на една от най-ерудираните и ярки личности в съвременната българска култура, в която горя непрестанно светлината на мисълта. Надявам се, няма да прозвучи като шаблонизиран парадокс, ако кажа, че тя не угасна и когато самия Далчев вече го нямаше. Защото в голямата си част Далчевите наблюдения са поглед „задния двор" на общоизвестното и „безусловно" изясненото. Под критичния B му мъдър взор изгрява скритата или невидяната по вина на рутината част от истината. Пламъчето на размисъла, на откритието - начало на нови открития - остава в съзнанието на читателя. Статиите и фрагментите на Далчев са свидетелство за собствения му, оформян с години усет към закономерностите и стойностите в литературата ни. Рязко изказаните веднъж спорни, направо неприемливи оценки другаде са смекчени, мисълта му открива богатството и на естетически отреченото.