същността

С настоящата статия си поставяме за цел да разгледаме онези проблеми на жанра, които са непосредствено свързани с въпроса за съдържа нието и формата на изкуството. Защото - нека още в началото подчертаем това - жанрът е категория, която има отношение както към съдържанието, така и към формата на художественото произведение. Начините на литературното изобразяване са три: лирически, епически и драматически. Взаимодействието помежду им, проявите и своеобразието на творческата индивидуалност, въздействието на историческата действителност и пр. не са отнели съществените им черти - те са се запазили устойчиви и непроменими в своята същина. Във връзка с тия три начини на литературно изобразяване са възникнали и съответствуващите им литературно-художествени форми - лирически, епически и драматически. Прието е в литературознанието тези форми да се наричат родове. Жанрът пък е видово понятие спрямо литературния род Например епопеята, романът, повестта и др. са жанрове спрямо епоса. Все още в съвременната естетика и литературознание преобладава схващането, което утвърждава жанра като особен вид художествена форма. На пръв поглед срещу подобно схващане като че ли нищо не би могло да се възрази, тъй като все пак жанрът има отношение към едни или Други елементи на формата, които в своята съвкупност могат да бъдат разглеждани като тип художествена форма. Ние не оспорваме, че във въп росното схващане има много нещо вярно; жанрът наистина би могъл да се разглежда като особен тип художествена форма, но само от една страна, от един аспект. Същевременно от друга страна той има пряко отноше ние към съдържанието на художественото произведение и сам се явява специфично художествено съдържание. (Термина „специфично художествено съдържание“ ще изясним по-надолу.) Така че горното схващане, според което жанрът е тип художествена форма, абсолютизира само една негова страна и, доколкото върши това, то едностранчиво и ограничено.

Отдавна е назряла необходимостта от задълбочено изследване характера и взаимовръзките на естетическите категории. Др. Юрий Борев в повторното, разширено и уточнено издание на книгата си е направил интересен опит за систематичното им изучаване. Основателно е твърдението му, че разглеждането на естетическите категории досега остава на ниско теоретическо равнище, без исторически подход и особено без изучаване на връзките помежду им. Усилията му са насочени към преодоляването на тези недостатъци и там, където еуспял, трудът му има приносен характер. Уводната част е опит за историческо изследване развитието на естетическите категории. Авторът се естремял да се съобрази с диалектиката на логическото и историческото. Той е създал определена логическа система на категориите, от която изхожда и при теоретическото им изследване, „Категориите на марксистко-ленинската естетика, както и категориите на марксическата диалектика са възлови пунктове в историята на човешката мисъл.

Теорията за смешното като някакъв вид сравнение принадлежи на философията и психологията на новото време. Нейната заслуга е още и в това, че тя даде възможност да се свържат по-здраво обективното със субективното в смешното, да се поставят в причинна връзка смехът като субективен ефект обективните и адекватните нему обективни предпоставки. Защото сравне нието вече в някаква форма отвежда към субекта било защото субектът е, който го прави, било защото в сравнението участвува и нещо от субективното. Томас Хобс е първият, който хвърли този мост между обекта и субекта в комическата сфера, 1 той е и първият, който най-определено формулира теорията за смеха, причиняван от някакво сравнение, comparison. Според Хобс смехът не е нищо друго освен „внезапна радост, възникваща от едно внезапно разбиране на някакво превъзходство у нас в сравнение с недостатъка на другите или с предишния наш собствен". Теорията за смешното като някакво сравнение е „общо място" в естетиката и психологията на смешното през XVIII, XIX и ХХ в. Това общо място остава въпреки всички сложни духовни преходи на тези епохи - от рационализма на XVIII в. към спекулативното и ирационалистическото мислене през първата половина и психологизма и емпиризма през втората половина на ХІХ в. до сложните и различни насоки на теорията през ХХ в. Осемнадесетият век видя смешното в духа на своя любим рационализъм като интелектуално непостигаемо или интелектуално постигаемо сравнение. Според Зулцер: „Нещата, над които се смеем, всякога имат според нашето съждение нещо несъобразно (ungereimtes) или нещо невъзможно и странното състояние на душата, което предизвиква смеха, възниква от несигурността на нашето съждение, според което две противоречиви неща изглеж дат еднакво верни. В мига, когато ние искаме да отсъдим, че едно нещо е така, усещаме противоположното; докато ние образуваме съждението, то отново "3 се разрушава. Също и според Фльогел чувството за смешно възниква от „бързото схва щане на една необикновена, неочаквана и рядка връзка между нееднакви неща или понятия". Свойствата на смешното, както ги описва Фльогел, са: „1. Смешното се основава на представната способност на човека. 2. Една изолирана идея не възбужда смях или чувство за смешно. 3. Тук две или повече идеи трябва да бъдат сравнени една с друга. 4. Между тези идеи трябва да има някакво недоразумение. 5. Това недоразумение не трябва да бъде 5 всеобщо, всекидневно, обикновено, а ново, изненадващо и неочаквано.

Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.