смешното

Теорията за смешното като някакъв вид сравнение принадлежи на философията и психологията на новото време. Нейната заслуга е още и в това, че тя даде възможност да се свържат по-здраво обективното със субективното в смешното, да се поставят в причинна връзка смехът като субективен ефект обективните и адекватните нему обективни предпоставки. Защото сравне нието вече в някаква форма отвежда към субекта било защото субектът е, който го прави, било защото в сравнението участвува и нещо от субективното. Томас Хобс е първият, който хвърли този мост между обекта и субекта в комическата сфера, 1 той е и първият, който най-определено формулира теорията за смеха, причиняван от някакво сравнение, comparison. Според Хобс смехът не е нищо друго освен „внезапна радост, възникваща от едно внезапно разбиране на някакво превъзходство у нас в сравнение с недостатъка на другите или с предишния наш собствен". Теорията за смешното като някакво сравнение е „общо място" в естетиката и психологията на смешното през XVIII, XIX и ХХ в. Това общо място остава въпреки всички сложни духовни преходи на тези епохи - от рационализма на XVIII в. към спекулативното и ирационалистическото мислене през първата половина и психологизма и емпиризма през втората половина на ХІХ в. до сложните и различни насоки на теорията през ХХ в. Осемнадесетият век видя смешното в духа на своя любим рационализъм като интелектуално непостигаемо или интелектуално постигаемо сравнение. Според Зулцер: „Нещата, над които се смеем, всякога имат според нашето съждение нещо несъобразно (ungereimtes) или нещо невъзможно и странното състояние на душата, което предизвиква смеха, възниква от несигурността на нашето съждение, според което две противоречиви неща изглеж дат еднакво верни. В мига, когато ние искаме да отсъдим, че едно нещо е така, усещаме противоположното; докато ние образуваме съждението, то отново "3 се разрушава. Също и според Фльогел чувството за смешно възниква от „бързото схва щане на една необикновена, неочаквана и рядка връзка между нееднакви неща или понятия". Свойствата на смешното, както ги описва Фльогел, са: „1. Смешното се основава на представната способност на човека. 2. Една изолирана идея не възбужда смях или чувство за смешно. 3. Тук две или повече идеи трябва да бъдат сравнени една с друга. 4. Между тези идеи трябва да има някакво недоразумение. 5. Това недоразумение не трябва да бъде 5 всеобщо, всекидневно, обикновено, а ново, изненадващо и неочаквано.

Игривият характер на смешното сравнение, игривата - сериозна и несе риозна - претенция на едната страна (или поотделно на двете) спрямо другата може да се осъществи с различни средства. Много от теоретиците на смешното са изследвали тези средства на смешната игра и, както често се случва при умствените занимания, които поглъщат цялото внимание на изследователите, са ги представяли за най-важна и дори единствена характеристика на смешното. По този начин онова, което е само средство, се предлага за същност, а примерите, които не се нуждаят от това средство, насилствено се вкарват във вече дадената и извлечената от една по-ограничена сфера дефиниция. Но ако на тези показани като същност на смешното особености се погледне само като на средства на играта средства, с помощта на които смешното прави сериозното игриво, тогава те намират своето естествено място, без да е необходимо насилствено да притеглят към себе си и онова, което не им принадлежи. Между най-популярните и найчесто използуваните игриви средства на смешното са: а) преувеличението и противоположното му умаление; б) прекомерната краткост; в) изненадата. А. Преувеличение и преумаление. Преувеличението, показването на малкото като голямо и преумалението, показването на голямото като малко, са толкова разпространени средства на смешното, че неговите теоретици често са се изку шавали тъкмо от тях (както и от другите средства на играта) да извеждат своята дефиниция. Те са били улеснявани от обстоятелството, че действително цели комически видове се основават на преувеличението или преумаляването - пародията превръща великото, важното и голямото в нищожно, незначително и малко, иронията приписва великото, важното или голямото на нещо нищожно, незначително или малко и т. н. В известната Кантова дефиниция за смешното ролята на малкото, на голямото превърнато в малко, не е малка, а голяма. Ако смехът се ражда при прехода на напрегнатото очакване в нищо, това само означава, че едно нищо или нищожно, дошли на мястото на нещо или на нещо голямо, са най-дълбоката причина на смеха. Почти по същото време, когато Кант предлага своята дефиниция, и К. Фльогел търси разликата между бурлеската и героично-комичното в тоза, че пър вата представя голямото като малко, а второто - малкото като голямо. Срещу Кантовата теория и не без основание са отправяни многобройни критики.

„Ироникът не се интересува от броя на посветените, които ще го разберат, нито от броя на глупавите, които не ще го разберат" - подмята Исак Паси. Изглежда за това на ирониците не им върви твърде в научни заведения, където човек трябва да държи сметка най-вече за онези, които не го разбират... Ала пред нас е сериозно замислен и вещо написан труд върху „Смешното“. За да се изтъкне, че етрудна някаква теоретична тема, най-често се сочи едно от двете основания: колко малко е писано върху нея или, обратно - каква книжна грамада е трябвало да се прерови във връзка с нея. Темата, избрана от Паси, спада естествено към втория случай. Но нейната трудност не произтича само от стародавността и, от обширността на литературата върху комич ното, смешното, хумора, иронията и пр. Спънките се крият главно другаде: а) Все още не е даден ясен отговор на въпроса: с какво, в какъв смисъл комичното и смешното подлежат на изследване именно от естетиката? Досегашните теории, дори когато са се именували естетически, най- често са заимствували доводи от общата философия, психологията, антропологията и пр. Това е свързано наистина с обстоятел- ството, че комичното и смешното спохождат кажи-речи всяка духовна и практическа дейност на човека - подлежат на изуча ване следователно от ралични гледни точки. Но така се стига до същинско вавилонско стълпотворение в литературата, когато става дума не за речниково определение (това е хумор, онова - пародия), а за теорети- ческо новидности. обяснение на смешното и неговите раз6) Естетиката не би могла да остане само наблюдател на честите промени в обектив- ните отношения, във вкусовете и предста- вите, които образуват сферата на комичното и смешното. В известен смисъл - като плат форма на художествено творчество - есте тиката вява неизбежно се обвързва с тях, проя предпочитание към една или друга тяхна форма. Напоследък например в теа 140 търа си проправя път тенденцията „да се разкрива комизмът в старите трагедии". На тази тенденция не бяха чужди също една софийска постановка на „Ромео и Жулиета", както и постановката на Ефрос в Москва. Теорията не бе безучастна. Още дълго преди прословутата книга на Ян Кот за Шекспир, а особено след нея се разсъждава и обосновава защо традиционните трагедии тряб вало да се препрочитат днес в комедиен план. А нима естетическият „органон" на Брехт, теоретическите статии на Дюренмат и др. не изтъкват нов момент в отношението между трагично и комично?! Да не говорим пък за онези модернистични течения в изкуството и съпровождащите ги теории, които настой чиво представят себепародирането като уж най-съвременна (даже „спасителна") форма на драмата, разказа и т. н. Очевидно това, което прави темата за комичното и смешното много злободневна, е същевременно причина и за нейната изключителна трудност. С оглед на твърде трудната тема трябва да се оценяват достойнствата на разглеж даната книга, някои от които ще се опитам сбито да охарактеризирам: 1. Исак Паси е включил в книгата си богат теоретически материал - според личната ми мярка на места дори повечко от нуж ното. Но този материал не засенчва собстве ните усилия на автора. Прави впечатле ние умелият начин, по който Паси предава чуждите гледища, като критично отсява прием ливото от неприемливото в тях. Авторът непрекъснато коментира, разсъждава, съ гласява се или възразява. Той неусетно въвлича и читателя в този процес. Така трудът допринася за изясняване на слож ните въпроси около комичното и смешното, независимо дали ще се приемат напълно, отчасти или ще се оспорят отделните изводи и твърдения на автора. Прави впечатле ние и начинът, по който Паси обобщава и систематизира досегашните възгледи, особено в главата за иронията и в главата за хумора.