Паси

Да се определи жанрово тази книга е почти невъзможно. Озаглавена е„Философски литературни етюди". Още в наслова Исак Паси е подсказал нейната разноликост. Защото това е сборник, съставен от философски скици върху произведения от световната литературна класика. От Бокачо до Томас Ман От Ранния Ренесанс до средата на двадесети век. От „Декамерон" до „Доктор Фаустус". Авторът, а и художникът (в оформянето на заглавието) са имали предвид по-голямата близост на книгата с философския ескиз и са изтъкнали тази близост, за да улеснят читателя. Трудността да се определи тя жанрово идва не само от многото средоточия на Философията и особено на естетиката с литературата, но и от липсата" на единство в подхода на нейния автор. Исак Паси не е Литературовед и той не пристъпва към произ веденията от позициите на литературоведа изследовател. И все пак това са критически студии, в които философията и литературата вървят ръка за ръка; взаимно се обуславят. Пък и при съвременното състояние на зна нието няма и не може да има точно разгра ничение между отделните науки; много често те изследват един и същ обект - в случая - Литературното произведение. А и авторът е жив човек и когато пише, най-малко мисли за това, към какъв клон любителите на точните класификации и педантите ще причислят не говия труд. Даденият превес на философията обаче личи не само в нарочния подбор на произведенията („Неизвестният шедьовър" на Балзак е философски етюд, а Волтеровият „Кандид" ефилософска повест), но и в съзна телното търсене на философски и естетически проблеми, и в творбите, чиито автори не са били никога теоретици на изкуството, нито пък ги е занимавала съдбата на създателя на художествени ценности. Писатели като Сервантес и Шекспир например съзнателно или не, са оставили доста проблеми и дилеми - разрешени и неразрешени, а може би и не разрешими, над които хората промишляват вече четири столетия. Но ако те бяха казали ясно и категорично кой е Хамлет и кой Дон Кихот, щяха ли тези творби да привличат така силно поколенията? Такива, каквито са, те дават възможност на читателя да си изгради свои представи, които да противопоставя на другите.

„Ироникът не се интересува от броя на посветените, които ще го разберат, нито от броя на глупавите, които не ще го разберат" - подмята Исак Паси. Изглежда за това на ирониците не им върви твърде в научни заведения, където човек трябва да държи сметка най-вече за онези, които не го разбират... Ала пред нас е сериозно замислен и вещо написан труд върху „Смешното“. За да се изтъкне, че етрудна някаква теоретична тема, най-често се сочи едно от двете основания: колко малко е писано върху нея или, обратно - каква книжна грамада е трябвало да се прерови във връзка с нея. Темата, избрана от Паси, спада естествено към втория случай. Но нейната трудност не произтича само от стародавността и, от обширността на литературата върху комич ното, смешното, хумора, иронията и пр. Спънките се крият главно другаде: а) Все още не е даден ясен отговор на въпроса: с какво, в какъв смисъл комичното и смешното подлежат на изследване именно от естетиката? Досегашните теории, дори когато са се именували естетически, най- често са заимствували доводи от общата философия, психологията, антропологията и пр. Това е свързано наистина с обстоятел- ството, че комичното и смешното спохождат кажи-речи всяка духовна и практическа дейност на човека - подлежат на изуча ване следователно от ралични гледни точки. Но така се стига до същинско вавилонско стълпотворение в литературата, когато става дума не за речниково определение (това е хумор, онова - пародия), а за теорети- ческо новидности. обяснение на смешното и неговите раз6) Естетиката не би могла да остане само наблюдател на честите промени в обектив- ните отношения, във вкусовете и предста- вите, които образуват сферата на комичното и смешното. В известен смисъл - като плат форма на художествено творчество - есте тиката вява неизбежно се обвързва с тях, проя предпочитание към една или друга тяхна форма. Напоследък например в теа 140 търа си проправя път тенденцията „да се разкрива комизмът в старите трагедии". На тази тенденция не бяха чужди също една софийска постановка на „Ромео и Жулиета", както и постановката на Ефрос в Москва. Теорията не бе безучастна. Още дълго преди прословутата книга на Ян Кот за Шекспир, а особено след нея се разсъждава и обосновава защо традиционните трагедии тряб вало да се препрочитат днес в комедиен план. А нима естетическият „органон" на Брехт, теоретическите статии на Дюренмат и др. не изтъкват нов момент в отношението между трагично и комично?! Да не говорим пък за онези модернистични течения в изкуството и съпровождащите ги теории, които настой чиво представят себепародирането като уж най-съвременна (даже „спасителна") форма на драмата, разказа и т. н. Очевидно това, което прави темата за комичното и смешното много злободневна, е същевременно причина и за нейната изключителна трудност. С оглед на твърде трудната тема трябва да се оценяват достойнствата на разглеж даната книга, някои от които ще се опитам сбито да охарактеризирам: 1. Исак Паси е включил в книгата си богат теоретически материал - според личната ми мярка на места дори повечко от нуж ното. Но този материал не засенчва собстве ните усилия на автора. Прави впечатле ние умелият начин, по който Паси предава чуждите гледища, като критично отсява прием ливото от неприемливото в тях. Авторът непрекъснато коментира, разсъждава, съ гласява се или възразява. Той неусетно въвлича и читателя в този процес. Така трудът допринася за изясняване на слож ните въпроси около комичното и смешното, независимо дали ще се приемат напълно, отчасти или ще се оспорят отделните изводи и твърдения на автора. Прави впечатле ние и начинът, по който Паси обобщава и систематизира досегашните възгледи, особено в главата за иронията и в главата за хумора.

Да се изтълкуват френските моралисти, да се изследва тъканта и постройката на тях ната мисъл, неизбежно ще отведе до акцентните закономерности на XVII в. И големият, и малкият автор е рожба на своето време - то се оглежда някак у всекиго. Но отношението между четиримата велики на френската моралистика - Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер - и великия век на човешката култура - XVII в. е безкрайно интересно за наблюдение. Безкрайно - защото векът е „бунтовен", с главоломни промени в новата култура на човечеството, пъстър и разнообразен е, два големи стила (бароков и класицистически) не могат да го обемат, барокът е също разностранен в проявите си, та днес мненията за неговата същност и обем са разностранни. Безкрайно още - защото четиримата велики на моралистическата мода в литературна Франция се трудно побират в рамки (на определен стил, да речем). Не съм запознат с много трудове върху френската моралистика. Това, което ще изложа като кратко мнение, сигурно ще съвпадне с други мнения. Излязох от книгата „Френски моралисти" на проф. Исак Паси и от собствения си настойчив интерес и някои изработени концепции за този духовен век. Програмно казано, в статията ще покажа някои от осо беностите на тази книга (вкл. стил на автора) и мои схващания за споменатото отношение. Друга книга на Паси Философски и литературни етоди - ще припомня - съдържа статии върху книги и герои с общ стремеж към свобода, с повеля за свобода": Декаме рон, Дон Кихот, Буря, Кандид, Валенщайн, Неизвестният шедьовър, Доктор фаустус. Във Френски моралисти тази тема се продължи (в кое велико творение свободата не е главна тема?), но видяна призматично през по-специфична тема. Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер се обособяват като специфично явление далеч не само във френската духовна история. Те, с Монтен на чело, дадоха живот на един жанр, essais, който гъвкаво, върхово и спадово, съществува до наши дни. Те отразиха в дълбочина една криза на човешките отношения. Културно те „обслужиха" епоха на френската история, позната като най-съвършения абсолютизъм, но 152 се отклониха от нейния репрезентативен стил. Сравнително по-слаба бе вярата им в провъзгласената сила на разума, защото бяха скептици спрямо човешкия морал. Като гениални творци те трудно се побират в рамките на един, и то тясно разпрострян стил (класицистичния). В много от особеностите на тех ните знаменити съчинения отеква мощният - според някои всеобемащ - стил на епохата – барока.